Деца от кръв и кости

Глава тридесет и четвърта

Амари

Минават часове, преди празненствата да затихнат, въпреки че не разбирам как изобщо някой може да има желание да празнува. Толкова ужасно прахосване на животи! Един от тях отнет от собствената ми ръка.

Тзеин се опитва да ни защити от суматохата, но дори и той е победен от силата на зрителите, докато излизаме заедно с тълпата от арената. Развеждат ни по улиците на Ибейджи, създавайки нови титли за увековечаване на събитието. Зели става Безсмъртната, а Тзеин — Командира. Когато минавам аз, зрителите започват да крещят най-нелепото от всички имена. Свивам се, когато то прокънтява още веднъж — Леонерата!

Искам да извикам, че грешат, че трябва да сменят „леонера“ с нещо по-подходящо, като „страхливка“ или „измамница“. В очите ми няма свирепост, в мен не се крие безмилостен звяр. Названието е просто лъжа, но никой от въодушевените от алкохола зрители не го е грижа. Те имат нужда от нещо, което да крещят. Нещо, което да възхваляват.

Когато наближаваме колибата, която сме наели, Тзеин най-после успява да ни измъкне. С негова помощ стигаме до глинената колиба и се редуваме в задния й край да измием кръвта от себе си.

Докато водата ме облива, аз търкам колкото мога по-силно в отчаянието си да изтрия всичко останало по кожата ми от онзи ад. Когато водата става червена, се замислям за капитана, когото убих. Небеса…

Имаше толкова много кръв.

Тя се лееше през тъмносиния кафтан, залепнал за тялото му, просмука се през кожените ми подметки, изцапа дрехите ми. В последните си мигове капитанът посегна с трепереща ръка към джоба си. Не знам какво искаше да вземе. Преди да успее да го направи, ръката му се отпусна безчувствена.

Затварям очи и забивам нокти в дланта си, издишайки дълбоко и накъсано. Не знам какво ме тревожи повече — че го убих или че мога да го направя отново.

Удряй, Амари. Тих шепот с гласа на баща ми звучи в ушите ми.

Изтривам го от ума си, докато измивам остатъка от кръвта по кожата си.

В ахерето слънчевият камък грее в торбата на Зели, осветявайки свитъка и камата от кост в червено и слънчогледово жълто. Преди един ден ми беше трудно да повярвам, че държим в ръцете си две от реликвите, и въпреки това ето ги сега и трите тук. До слънцестоенето остават дванадесет дни и това значи, че ще успеем да стигнем до свещения остров и дори ще ни остане време. Зели може да извърши ритуала, магията наистина ще се върне.

Усмихвам се на себе си, представяйки си светлината, която излизаше от дланите на Бинта. Не унищожена от меча на баща ми, а продължаваща завинаги. Красота, която ще мога да виждам всеки ден.

Ако успеем, смъртта на Бинта няма да е била напразно. По един или друг начин нейната светлина ще се разпространи из Ориша. Раната, която тя остави в сърцето ми, един ден може да заздравее.

— Не можеш да повярваш, нали? — прошепва Тзеин, застанал на вратата.

— Нещо такова — усмихвам се. — Просто съм благодарна, че всичко свърши.

— Чух, че нямат повече средства. Не могат да организират игри, докато не съберат достатъчно за нова награда.

— Слава на небесата! — Замислям се за всички млади божници, които умряха. Въпреки че Зели помогна на духовете им да преминат в отвъдния свят, смъртта им все още ми тежи. — Баако ми каза, че той и останалите работници смятат със златото да платят дълговете на повече божници. Ако имат късмет, ще успеят да спасят стотици от пазара за работници.

Тзеин кимва, загледан в Зели, която спи в ъгъла на колибата. Току-що изкъпана, тя е почти скрита в меката козина на Найла, възстановявайки се след ослепителното представяне със слънчевия камък. Аз я гледам и не усещам онази тръпка на неудобство, която обикновено се появява в нейно присъствие. Когато екипажът й каза, че аз съм сложила край на битката, тя ме погледна по начин, който почти приличаше на усмивка.

— Мислиш ли, че баща ти знае за това?

Вдигам рязко глава. Тзеин отвръща поглед и лицето му става сурово.

— Нямам представа — отговарям тихо. — Но ако знаеше, не съм сигурна, че щеше да си направи труда да го спре.

Между двама ни настъпва необяснимо мълчание, което открадва краткия ни миг на спокойствие. Тзеин посяга към ролка бинтове, но потреперва. Болката в ръката му сигурно е прекалено силна.

— Остави на мен.

Пристъпвам напред, избягвайки почервеняващите бинтове около бицепсите му — единствената му рана в битката, получена, защото аз се изпречих на пътя му.

— Благодаря — промърморва Тзеин, когато му подавам ролката.

Стомахът ми се свива от вината, която ме изяжда.

— Не ми благодари. Ако не се бях качила на онзи кораб, ти изобщо нямаше да имаш тази рана.

— Но нямаше да имам и Зел.

Той ме поглежда с толкова благо изражение, че ме заварва неподготвена. Мислех си, че със сигурност ще ме намрази, а той ми е благодарен.

— Амари, мисля си… — Тзеин си играе с бинта, развивайки го само за да го навие отново. — Когато минем през Гомбе, трябва да отидеш при поста на стражите. Кажи им, че си била отвлечена, хвърли вината върху нас.

— Заради онова, което стана на кораба ли?

Опитвам се да говоря равнодушно, но в гласа ми се прокрадват остри нотки. Това откъде дойде? Само преди миг той ми благодареше, че съм тук.

— Не! — Тзеин се приближава до мен и слага колебливо ръка на рамото ми. В докосването му има изненадващо много нежност за толкова едър човек. — Ти си невероятна. Не искам да мисля какво щеше да се случи, ако не беше с нас. Но погледът ти след това… Ако останеш, не мога да обещая, че няма да се наложи отново да убиваш.

Гледам втренчено в пода, броейки пукнатините в глината. Той отново ми предлага изход. Опитва се да опази ръцете ми неокървавени.

Връщам се към онзи момент на кораба, когато съжалявах за всичко и ми се искаше да не бях откраднала свитъка. Това е изходът, за който се бях молила. Жадувах за него с цялото си сърце.

Може да се получи…

Въпреки че ме залива вълна на срам, аз си представям какво ще се случи, ако се предам. С правилната история, достатъчно сълзи и перфектните лъжи може да убедя всички. Ако се появя достатъчно раздърпана, баща ми може да повярва, че съм била отвлечена от злото момиче маг. Но дори и докато си играя с тази възможност, вече знам отговора си.

— Оставам. — Преглъщам тази част от себе си, която иска да се предаде, и я скривам някъде дълбоко вътре. — Мога да се справя. Доказах го тази вечер.

— Това, че можеш да се биеш, не значи, че трябва да го правиш…

— Недей да ми казваш какво трябва да правя!

Думите му ме пронизват като игла, заключвайки ме отново зад стените на двореца.

Амари, седни изправена!

Не яж това.

Вече изяде повече от достатъчно от десерта…

Не.

Никога вече. Живяла съм този живот и загубих най-скъпата си приятелка заради него. И сега, когато избягах, никога няма да се върна. Трябва да постигна повече с бягството си.

— Аз съм истинска принцеса. Отнасяй се с мен като с такава. Баща ми е виновен и аз ще съм човекът, който ще поправи всичко.

Тзеин отстъпва назад и вдига ръце в знак на примирение.

— Добре.

— И това е всичко?

Вдигам глава.

— Амари, искам да си тук. Просто трябваше да знам, че и ти го искаш. Когато си взела свитъка, не може да си знаела, че нещата ще се развият така.

— О… — Опитвам се да скрия усмивката си. Искам да си тук. — И аз искам да съм тук, макар че толкова силно хъркаш.

Тзеин се усмихва и всички строги линии по лицето му се смекчават.

— Ти самата не си толкова тиха, принцесо. С хъркане като твоето трябваше да те наричам Леонерата през цялото време.

— Ха! — Грабвам манерките ни, молейки се лицето ми да не е почервеняло. — Ще си спомня това следващия път, когато ти потрябва бинт.

Тзеин се ухилва, докато излизам от колибата, усмивка, която влива енергия в стъпките ми. Свежият нощен въздух ме посреща като стар приятел, наситен с мириса на огогоро[6] и палмово вино от празненствата.

Една жена с покрита глава ме забелязва и се усмихва широко.

— Леонерата!

Викът й кара и хората около нея да започнат да скандират. Страните ми се зачервяват, но този път името не ми звучи толкова погрешно. Махвам притеснено с ръка и заобикалям тълпата, изчезвайки в нощта.

Може би греша. Може би все пак в мен се крие леонера.