Деца от кръв и кости

Глава тридесет и трета

Зели

538. Толкова пъти бе разкъсано тялото ми. Толкова хора загинаха заради развлечението. Толкова невинни души пищяха в ушите ми.

Сред парчетата дърво в едно безкрайно море от кръв плуват трупове. Миризмата им се носи във въздуха и изпълва дробовете ми с всеки дъх, който поемам.

Богове, помогнете ни! Затварям очи, за да не виждам трагедията. И през всичко това крясъците не спират. Възхвалите нямат край. Ние стоим на окървавената платформа, а тълпата ликува, сякаш има някаква причина да се радва на този ужас.

До мен Тзеин ме държи здраво, всъщност не ме е пускал от момента, в който ме свали от кораба. Изражението му е равнодушно, но усещам разкаянието му.

Въпреки че състезателният му дух надделява, ние все още сме покрити с кръвта на онези, които паднаха. Може да тържествуваме, но това не е победа.

От дясната ми страна Амари стиска дръжката си без острие. Не е промълвила нито дума, откакто слязохме от кораба, но работниците ми казаха, че тя ме е спасила и е убила другия капитан. И сега, като я погледна, за първи път не мисля за Инан или Саран. Виждам момичето, което открадна свитъка.

Виждам зараждащ се воин.

Говорителят се усмихва неискрено, докато Деле и Баако изнасят сандъка с проблясващо злато. Злато, което сигурно бе смятал да задържи. Злато, платено с всяка смърт.

Тълпата избухва във френетични викове, когато екипажът получава наградата си, но нито един от работниците не успява да се усмихне. Свободата и богатството не означават нищо, когато този ужас ще ги преследва във всичките им сънища.

— Хайде, продължавай. — Стискам зъби и пристъпвам напред. — Вече получи шоуто си. Сега дай камъка.

Говорителят присвива очи и кафявата му кожа се набръчква.

— Шоуто никога не приключва — изсъсква той далече от усилващата тръба. — Особено ако включва и ларва.

При тези думи устните ми потрепват. Въпреки че усещам тялото си празно, не мога да не правя планове. Колко съживени ще са нужни, за да го завлекат при труповете и да го удавят на дъното на собственото му червено море?

Той сигурно усеща мълчаливата заплаха, защото подигравателната усмивка изчезва от лицето му. Прави крачка назад и вдига конуса, обръщайки се с гръб към тълпата.

— А сега… — прогърмява гласът му над арената. Готви се да възхвалява изпълнението, въпреки че по лицето му се вижда едва прикрито отчаяние. — Връчвам… камъка на безсмъртието!

Дори и от разстояние топлината на слънчевия камък прониква в треперещите ми кости. Под кристалната му повърхност пулсират оранжево и жълто като разтопена лава. Привлича ме, сякаш съм пеперуда, дърпа ме към свещената си светлина.

Последното нещо — мисля си аз, спомняйки си думите на Лекан. Най-после имаме всичко, което ни е нужно. Можем да тръгнем към свещения храм и да извършим ритуала. Можем да върнем магията.

— Вземи го — поставя ръка на рамото ми Тзеин. — Каквото и да се случи, аз съм до теб.

— И аз — казва тихо Амари, възвърнала гласа си.

Въпреки че по лицето й има засъхнала кръв, погледът й е решителен.

Кимвам й, пристъпвам напред и протягам ръка към златния камък. За първи път тълпата около мен замълчава и любопитството им се усеща във въздуха.

Събирам смелост за онова, което ще последва, когато докосна част от душата на Небесната майка. Но щом пръстите ми стискат гладката повърхност, осъзнавам, че нищо не би могло да ме подготви за това.

Както при пробуждането, докосването на камъка ме изпълва със сила, по-мощна от всичко, което познавам. Енергията стопля кръвта ми, втурва се през всяка вена, наелектризира моето аше.

Тълпата ахва удивено, когато светлината на камъка започва да грее между пръстите ми. Дори и говорителят отстъпва назад — досега за него камъкът бе просто част от номера му.

Енергията продължава да ме изпълва, надигайки се нагоре като пара. Затварям очи и пред мен се появява Небесната майка в цялото си безкрайно великолепие.

Сребристите й очи светят ярко на фона на абаносовата й кожа, заобиколена от кристалите, които се спускат от украшението й за коса. Около лицето й се спускат бели къдрици, извиващи се от силата, която се излъчва от нея. Духът й се влива в мен като светкавица, която преминава през буреносен облак. Това е повече от усещането за дишане. То е самата същност на живота.

— Еми ауон ти о ти сун… — прошепвам тихо последните думи на заклинанието, наслаждавайки се на неповторима енергия.

Със силата на слънчевия камък мога да призова стотици мъртви. Мога да създам непобедима армия. Можем да се втурнем през арената, да повалим говорителя и да накажем всички зрители, които се наслаждаваха на клането за забавление. Но не това иска Небесната майка. Не е това, от което имат нужда тези духове.

Един по един крещящите мъртви преминават през мен не за да бъдат съживени, а да се спасят. Точно като пречистването, което мама извършваше при всяка пълна луна. Едно последно пречистване, което да помогне на духовете да преминат в алафиа.

Докато духовете бягат от болката си към покоя, образът на Небесната майка в главата ми започва да избледнява. Една богиня с кожа като нощта заема мястото й, облечена във вълни от червено, красива с тъмнокафявите си очи.

Богове!

Оя грее в ума ми като факла в мрака. За разлика от хаоса, който изпитах, когато използвах кръвна магия, това видение има неземно изящество. Тя стои неподвижно, но сякаш целият свят се размества в присъствието й. По устните й преминава тържествуваща усмивка…

Отварям рязко очи. Слънчевият камък грее толкова ярко в ръцете ми, че трябва да отклоня поглед. Въпреки че първоначалният прилив на енергия при докосването е отминал, аз усещам силата му да жужи в костите ми. Сякаш духът на Небесната майка се е разпрострял в тялото ми и е зашил всички рани, останали след кръвната магия.

След известно време ослепителната светлина избледнява и поразително красивият образ на Оя изчезва от главата ми. Аз залитам назад, стиснала камъка, и падам в прегръдките на Тзеин.

— Какво стана? — прошепва Тзеин с широко отворени от учудване очи. — Въздухът… Сякаш цялата арена се разтресе.

Притискам слънчевия камък до гърдите си, опитвайки се да задържа образите, които танцуваха в главата ми. Светлината, която се отразяваше в кристалите в украшението за коса на Небесната майка, начина, по който проблясваше кожата на Оя, тъмна и омагьосваща като кралица на нощта.

Сигурно така се е чувствала мама… Тази мисъл кара сърцето ми да ликува. Затова толкова обичаше магията си.

Тя те кара да се чувстваш жив.

— Безсмъртната! — извиква един мъж сред тълпата и аз примигвам, обръщайки се към арената.

Викът преминава през трибуните и скоро всички се присъединяват към него. Те скандират измислената титла, полудели във възхвалата си.

— Добре ли си? — пита Амари.

— Повече от добре.

Имаме камъка, свитъка и камата! И вече имаме някакъв шанс.