Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и шеста

Амари

Зели потреперва, докато разресвам последните кичури от косата й. Когато я докосвам, тя се гърчи и извива, сякаш я пронизвам с меча си.

— Съжалявам — извинявам се за десети път.

— Някой трябва да го направи.

— Трябва просто да я разресваш през няколко дни…

— Амари, ако някога ме видиш да си реша косата, моля те да извикаш Изцелител.

Смехът ми отеква, докато разделям косата й на три части. Въпреки че трудно се разресва, когато започвам третата плитка, ме пробожда завист. Някога гладка като коприна, сега косата на Зели е гъста и твърда и огражда красивото й лице като грива на леонера.

— Преди магията да си отиде, косата ми изглеждаше така — говори тя повече на себе си, отколкото на мен. — Мама трябваше да използва съживени, за да ме държат на едно място и да може да прокара гребен през косата ми.

Аз се разсмивам отново, представяйки си каменни съживени, които я гонят за тази простичка задача.

— Мисля, че на майка ми много щяха да й харесат. Нямаше достатъчно бавачки, които да ме спрат да тичам гола из двореца.

— Защо си била гола? — усмихва се Зели.

— Не знам — разсмивам се аз. — Когато бях малка, кожата ми се чувстваше много по-добре без дрехи.

Зели стиска зъби, когато плитката стига до тила й. Непринудеността между нас изчезва, нещо, което започва да се случва отново и отново. Сякаш виждам стената, която се издига около нея, тухли от неизречени думи, циментирани с болезнени спомени. Пускам плитката и облягам брадичка на главата й.

— За каквото и да става въпрос, можеш да говориш с мен.

Зели навежда глава, обвива ръце около бедрата си и свива колене до гърдите си. Стискам рамото й и след това довършвам последната плитка.

— Мислех, че си слаба — прошепва тихо.

— Заради баща ми ли?

Тя кимва, въпреки че усещам нежеланието й.

— Винаги, когато си спомняше за него, ти се свиваше. Не разбирах как някой може да се бие с меча като тебе и въпреки това да се страхува толкова много.

Прокарвам пръсти по плитките й.

— А сега?

Зели затваря очи и мускулите й се стягат. Но когато я обгръщам с ръце, сякаш усещам пукнатините в стената й.

Напрежението нараства, засилвайки чувствата й, болката й. Когато вече не може да издържа, риданието, което знам, че е сдържала, избухва.

— Не мога да го прогоня от ума си. — Тя ме притиска, а горещите сълзи падат по рамото ми. — Всеки път, когато затворя очи, той сякаш затяга верига около шията ми.

Прегръщам силно Зели и тя ридае в прегръдката ми, освобождавайки всичко, което се е опитвала да скрие. И моето гърло се задавя от сълзите й, моето семейство й е причинило цялата тази болка. Докато я прегръщам, се замислям за Бинта и всичките дни, в които сигурно е имала нужда от това. Тя ме подкрепяше във всичките ми борби, а аз никога не бях до нея по същия начин.

— Съжалявам — прошепвам аз. — За това, което баща ми е направил. За това, което прави. Съжалявам, че Инан не можа да го спре. Съжалявам, че и на двамата ни отне толкова много време, преди да опитаме да поправим стореното от баща ни зло.

Зели се обляга на мен, вслушвайки се в думите ми.

Съжалявам, Бинта — казвам мислено на духа й. — Съжалявам, че не направих повече.

— Първата нощ, след като избягахме, не можах да заспя в онази гора, колкото и да се опитвах — казвам тихо аз. — Почти не бях в съзнание, но всеки път, когато затварях очи, виждах меча на баща ми, готов да ме прониже. — Отдръпвам се и избърсвам сълзите й, взирайки се право в сребристите й очи. — Мислех си, че ако някога ме открие, ще се срина, но знаеш ли какво стана, когато го видях в крепостта?

Зели поклаща глава и моментът се връща, ускорявайки пулса ми. Споменът за гнева на баща ми се втурва в главата ми, но това, което си спомням, е тежестта на меча в ръката ми.

— Зели, сграбчих меча си. За малко да се втурна след него!

Тя ми се усмихва и в този момент виждам Бинта заради начина, по който усмивката смекчава чертите й.

— Не очаквам нищо по-малко от Леонерата — шегува се Зели.

— А аз си спомням дните, когато на Леонерата й казваха да се стегне и да не се държи като изплашена малка принцеса.

— Лъжеш — засмива се през сълзите си Зели. — Сигурно съм била много по-зла.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, преди да го кажеш, ти наистина ме бутна в пясъка.

— Значи сега е мой ред? — пита Зели. — Сега ти ще ме бутнеш ли?

Аз поклащам глава.

— Имах нужда да чуя онези думи. Имах нужда от теб. След като Бинта умря, ти беше единственият човек, който се отнесе с мен като с нещо повече от една глупава принцеса. Знам, че сигурно не го виждаш, но ти наистина вярваше, че мога да бъда Леонерата, преди някой друг дори да беше произнесъл тази дума. — Изтривам сълзите й и слагам ръка на бузата й. Не можах да помогна на Бинта и сега, когато съм със Зели, усещам, че раната в сърцето ми се затваря. Бинта щеше да ми каже да съм смела. Със Зели вече съм такава. — Каквото и да е направил, каквото и да виждаш, повярвай ми, това не е завинаги. След като освободи мен, ще намериш начин да освободиш и себе си.

Зели се усмихва, но само за миг. Тя затваря очи и стиска юмруци, както прави винаги, когато изрича заклинание.

— Какво има? — питам аз.

— Вече не мога… — Тя свежда поглед надолу към ръцете си. — Вече не мога да правя магия.

Сърцето ми сякаш спира, бавно и тежко замира в гърдите ми. Стискам силно ръцете на Зели.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма я. — Зели сграбчва плитките си, а на лицето й се чете болка. — Вече не съм Жътвар. Не съм нищо.

Бремето, което носи на раменете си, заплашва да я прекърши. Искам да я утеша, но от тази нова реалност ръцете ми натежават като олово.

— Кога се случи?

Зели затваря очи и свива рамене.

— Когато ме рязаха, сякаш изрязаха магията ми от гърба. Оттогава не мога да чувствам нищо.

— Ами ритуалът…

— Не знам. — Тя си поема дълбоко въздух. — Не мога да го направя. Никой не може.

Думите й продънват пода под краката ми. Почти усещам как падам през дупката. Лекан каза, че само маг, свързан с духа на Небесната майка, може да извърши ритуала. Но без сентаро, който да разбуди други, никой не може да заеме мястото на Зели.

— Може би просто имаш нужда от слънчевия камък…

— Опитах това.

— И?

— Нищо… дори не го усещам топъл.

Прехапвам долната си устна и свивам вежди, опитвайки се да измисля нещо друго. Но щом слънчевият камък не й помага, съмнявам се дали свитъкът ще може.

— Това не стана ли и в Ибейджи? — питам аз. — След битката на арената? Каза, че усещаш магията си блокирана.

— Блокирана, не изчезнала. Преди се чувствах сякаш е заключена, но все още с мен. А сега не усещам нищо.

Обзема ме безнадеждност и краката ми изтръпват. Трябва да се върнем. Трябва да събудим един от хората на Роен и да обърнем кораба.

Но през всичко това грее лицето на Бинта, преборвайки страха ми, гнева на баща ми. Връщам се към онзи съдбовен ден преди една луна, когато стоях в покоите на Каея и държах свитъка в ръцете си. И тогава нямахме шанс. Но ние се борихме отново и отново. Постоянствахме. Не се отказахме.

— Можеш да го направиш — прошепвам аз, вярвайки още повече, когато го изричам на глас. — Боговете те избраха. Те не правят грешки.

— Амари…

— Гледам те как извършваш невъзможното от деня, в който се срещнахме. Ти се изправяш пред целия свят заради хората, които обичаш. Знам, че можеш да направиш същото и за да спасиш маговете.

Зели се опитва да отвърне поглед, но аз сграбчвам лицето й и я принуждавам да срещне погледа ми. Само ако можеше да види човека, когото аз виждам сега, героя, който живее в нея.

— Толкова ли си сигурна? — пита тя.

— Никога през живота си не съм била по-сигурна за нещо. Освен това, просто се погледни — ако ти не можеш да правиш магия, никой друг не може.

Вдигам едно огледало и показвам на Зели шестте дебели плитки, които се спускат до кръста й. През последната луна косата й е станала толкова къдрава, че съм забравила колко е дълга.

— Изглеждам силна… — прошепва тя, опипвайки плитките.

Усмихвам се и оставям огледалото.

— Когато връщаш магията на Ориша, трябва да изглеждаш като боеца, който си.

Зели стиска ръката ми, въпреки че в очите й все още се чете някаква тъга.

— Благодаря ти, Амари. За всичко.

Допирам чело до нейното и оставаме така в приятно мълчание, изразявайки обичта си чрез докосването. Принцесата и воинът — решавам аз в главата си. Когато разказвам историята за утрешния ден, ще я нарекат така.

— Ще останеш ли? — Отдръпвам се назад и поглеждам Зели в лицето. — Не искам да съм сама.

— Разбира се — усмихва се тя. — Нещо ми подсказва, че всъщност може и да заспя на това легло.

Аз се премествам, за да й направя място, и тя се мушка в леглото, сгушвайки се под кожите от пантенера. Протягам се да угася светлината на факлата, но Зели ме сграбчва за китката.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи?

Усмивката ми потрепва за миг, но скривам колебанието си.

— Мисля, че независимо от всичко трябва да опитаме.