Деца от кръв и кости

Глава петдесет и трета

Зели

На следващата сутрин Зу влиза забързано в палатката ми.

— Имам да ти показвам толкова неща. — Тя разтърсва ръката ми. — Зели, хайде. Почти обед е!

След достатъчно побутване сядам в леглото, промушвайки пръсти през новите къдрици в косата ми, за да почеша главата си.

— Побързай. — Зу бутва едно червено дашики без ръкави в ръцете ми. — Всички чакат отвън.

Когато тя излиза, аз опитвам да се усмихна на Тзеин, който е с гръб към мен. Знам, че е буден, но не издава нито звук. Неудобното мълчание, което цареше между нас снощи, когато ядосани въздишки и празни думи изпълваха палатката ни, се връща. Колкото и да се извинявам, Тзеин не отговаря.

— Искаш ли да дойдеш? — питам го тихо. — Една разходка може да е полезна за крака ти.

Нищо. Сякаш говоря на въздуха.

— Тзеин…

— Оставам тук. — Той се размърдва и протяга шия. — Не ми се разхожда с всички.

Спомням си думите на Зу. Предположих, че има предвид Куаме и Фолаке, но сигурно и Инан е отвън. Тзеин е толкова ядосан, че ако види Инан, нещата само ще се влошат.

— Добре. — Обличам дашикито и завързвам косата си с кърпа на сини и червени шарки, оставена от Зу. — Ще се върна скоро. Ще ти донеса нещо за ядене.

— Благодаря.

Хващам се за отговора, повтаряйки го в главата си. Щом Тзеин вече успя да измърмори някаква благодарност, може би нещата ще се подредят.

— Зел. — Той поглежда през рамо и среща очите ми. — Внимавай. Не искам да оставаш сама с него.

Кимам и излизам от палатката, а предупреждението на Тзеин ми тежи. Но щом тръгвам през лагера, всякаква тежест се изпарява.

Слънчева светлина залива широката долина, всяка частица от тучната зеленина е изпълнена с живот. Млади божници бързат през лабиринта от колиби, палатки и коли. Всеки от тях грее с бялата си коса и ярките мотиви, втъкани в дашики и кафтани. Сякаш обещанието на Небесната майка е пред очите ми, оживяло след толкова години.

— Богове! — въртя се аз, опитвайки се да видя всичко, когато Зу ми маха с ръка.

Никога не съм виждала толкова божници на едно място, особено изпълнени с толкова много… радост. Тълпата се смее, а белите им коси са сплетени на расти или разпуснати. Непозната свобода се усеща в стойката им, в походката им, в очите им.

— Внимавай!

Вдигам ръце нагоре, когато група младежи изтичват покрай нас. Най-възрастните в тълпата изглеждат на около двадесет, не повече от двадесет и пет. От всички хора пред нас те са най-озадачаващите — никога през живота си не съм виждала толкова много възрастни божници извън затворническите килии или пазарите за работници.

— Най-после!

Зу ме хваща под ръка, а на лицето й грее широка усмивка. Дърпа ме край боядисаната в жълто кола, където чакат Инан и Амари. Когато ме вижда, Амари се ухилва, но усмивката й изчезва, защото не вижда Тзеин.

— Искаше да си почине — отговарям на незададения й въпрос.

И не искаше да вижда брат ти.

Инан ме поглежда, красив в кобалтовия си кафтан с прилепнали шарени панталони. Изглежда различен без острите линии и назъбения метал на униформата. По-мек. По-топъл. Бялата ивица грее ярко в косата му този път, без да я крие под шлем или черна боя. Гледаме се един друг известно време, но на Зу й трябва само един миг, за да застане между нас и да ни дръпне след себе си.

— Направили сме доста, но имаме още много работа, ако искаме да сме готови за вечерта. — Тя говори много бързо, винаги откривайки нещо ново, което да каже още преди да е свършила предишната си мисъл.

— Тук ще бъдат старите истории — сочи Зу към една импровизирана сцена на затревено възвишение между две палатки. — Има една божница от Джимета, която ще ги разказва. Трябва да я видите, очарователна е. Мислим, че ще стане Приливен маг. О, и това! Тук божниците ще докосват свитъка. Нямах търпение да го видя, ще е невероятно!

Зулейка се движи сред тълпата с магнетизма на кралица. Когато минава, божниците спират и си шепнат, сочейки към нас, защото тя държи ръката ми. Обикновено мразя, когато хората ме гледат така, но днес се наслаждавам. Не е като при стражите или косиданите, които искат да изчезна. В погледите на божниците се чете преклонение, някакво ново уважение.

— Тук е най-хубавото — посочва Зу към една голяма полянка, която украсяват с рисувани фенери и цветни платове. — Тук ще бъде процесията по откриването. Зели, ти трябва да участваш.

— О, не искаш това.

Клатя енергично глава, но се разсмивам, когато Зу ме сграбчва за китките и започва да подскача. Радостта й е заразна, дори и Инан не може да не се усмихне.

— Ще бъдеш страхотна! — Очите й се разширяват. — Все още нямаме Жътвар, а одеждите на Оя ще ти станат идеално — дълга червена пола и златно горнище. Инан! Не мислиш ли, че ще е божествена?

Инан отваря широко очи и започва да заеква, гледайки от мен към Зу, сякаш очаква една от нас да го освободи от необходимостта да отговори.

— Зу, няма нужда. — Махвам с ръка. — Сигурна съм, че ще намерите някой друг.

— Може би така ще е най-добре. — Инан най-после е намерил гласа си. За момент очите му се насочват към мен, след това отмества поглед. — Но да, мисля, че Зели ще е много красива.

По лицето ми плъзва топлина, която се засилва, когато Амари ни поглежда изпитателно. Обръщам се настрани и съсредоточавам вниманието си върху нещо друго, опитвайки се да не обръщам внимание на това, че отговорът на Инан кара нещо в мен да затрепти. Начинът, по който ме внесе в лагера, се връща в съзнанието ми.

— Зу, какво е това? — посочвам към една черна кола с дълга опашка от божници.

— Фолаке рисува бааджите на клановете. — Очите на Зу светват. — Трябва да отидеш!

— Бааджи? — носът на Амари се сбърчва объркано.

Зу посочва към символа, нарисуван на шията й. Тя грабва Инан и Амари за ръцете и се затичва.

— Прекрасни са. Хайде, елате, трябва да ги видите!

Зу се движи бързо, отвеждайки ни по-навътре в тълпата. Замислям се дали да не ускоря крачка, но във всичко наоколо има нещо, което ме кара да вървя по-бавно. Всеки път, когато мина покрай нови божници, умът ми се втурва да гадае какви нови магове могат да станат. От лявата ми страна може да има бъдещи Ветрени магове, а отдясно Прорицатели. Понеже клановете са десет, има шанс някой Жътвар да е точно пред…

Един непознат, облечен в червено и черно, се блъска в мен. Той ме хваща през кръста и ме задържа да не падна.

— Извинявам се — усмихва се той. — Краката ми имат навика да следват сърцето.

— Няма защо…

Гласът ми замира. Непознатият не прилича на никого, когото съм виждала досега, в него не тече кръвта на Ориша. Цветът на лицето му е като пясъчник, наситен с бакърени тонове. За разлика от кръглите очи на хората в Ориша неговите са полегати, с надвиснали клепачи, които подчертават живия му сив поглед.

— Роен. — Той се усмихва отново. — За мен е удоволствие. Надявам се, че ще простиш непохватността ми. — Той пропуска „т“-то и подчертава „р“-то. Сигурно е търговец от далечна земя.

Най-после!

Тзеин ми беше казал, че когато пътува из Ориша за състезанията си по агбьон, среща по някой чужденец, но на мен самата никога не ми се беше случвало. През годините бях чувала описанията на различни търговци в пълни с хора пазари и пътници, минаващи през най-големите градове на Ориша. Все се надявах някой да мине през Илорин, но те никога не стигаха до нашите източни брегове.

Въпроси изпълват главата ми, но тогава забелязвам, че ръката му все още е на кръста ми. Страните ми пламват и аз се измъквам. Не трябва да се вторачвам в него, но от лукавата усмивка на Роен почти мога да гарантирам, че това му харесва.

— До нови срещи.

Той намига и си тръгва, без да отделя поглед от мен. Но преди да направи и една крачка, Инан се появява и го сграбчва за ръката. Усмивката на Роен изчезва и той изрича през зъби:

— Не знам какви са намеренията ти, братко, но това е един добър начин да загубиш ръка.

— Джебчийството също. — Челюстта на Инан се стяга. — Върни го.

Сивоокият непознат ме поглежда и със смутена усмивка изважда сгънатия жезъл от джоба на широките си панталони. Очите ми се разширяват, докато посягам към празното място на колана си.

— Как, по дяволите, успя да го направиш?

Взимам си жезъла. Мама Агба ни беше научила да усещаме докосванията на крадците. Трябваше да почувствам ръката му.

— При първото сблъскване.

— Тогава защо остана? — питам аз. — Ако си толкова умел, можеше да избягаш.

— Не можах да устоя. — Роен се ухилва като хищник, разкривайки зъби, които блестят малко прекалено ярко. — Отзад видях само красивия жезъл. Не знаех, че го носи красиво момиче.

Поглеждам го гневно, но това само го кара да се усмихне още по-широко.

— Както вече казах, скъпа — той се покланя леко, — до нови срещи.

След това се отдалечава бавно, насочвайки се към Куаме. Двамата си стискат приятелски ръцете и разменят думи, които не мога да чуя. Куаме ме поглежда за миг, преди да изчезнат в една палатка. Не мога да не се зачудя защо Куаме ще се среща с такъв човек.

— Благодаря — обръщам се към Инан, прокарвайки пръсти по гравираните знаци върху жезъла. Това е единственото, което ми остана от Илорин. Единствената връзка с живота, който някога имах. Замислям се за Мама Агба и ми се иска да можех отново да видя нея и тате.

— Ако знаех, че само една чаровна усмивка е достатъчна, за да те разсее, щях отдавна да опитам нещо такова.

— Не беше усмивката му — повдигам брадичка аз. — Никога не съм виждала човек от други земи.

— А, това ли било?

Инан се усмихва едва доловимо, но обезоръжаващо. През времето, откакто сме заедно, съм виждала на лицето му всичко — от гняв до болка, но никога нещо, близко до усмивка. На бузата му се образува трапчинка, набръчквайки кожата около кехлибарените му очи.

— Какво има? — пита той.

— Нищо.

Съсредоточавам се върху жезъла си. С тази усмивка и с този кафтан ми е трудно да повярвам, че все още гледам малкия принц…

— Ох!

Усмивката на Инан преминава в гримаса. Той стиска зъби и се хваща отстрани.

— Какво има? — Слагам ръка на гърба му. — Искаш ли да извикам Зу?

Той поклаща глава и издиша ядосано.

— Това не е болка, която тя може да излекува.

Накланям глава и след малко осъзнавам какво означават думите му. Той изглеждаше толкова различен с кафтана, че не бях забелязала колко хладен е въздухът около него.

— Потискаш магията си. — Сърцето ми се свива. — Не е нужно да го правиш, Инан. Никой тук не знае кой си.

— Не е това. — Инан се стяга и застава изправен. — Има прекалено много хора. Трябва да я контролирам. Ако я изпусна, може да нарани някого.

Отново виждам съкрушения малък принц, който ме нападна с меча си. Знаех, че е изплашен, но наистина ли се страхува толкова много от себе си?

— Мога да ти помогна. — Свалям ръката си. — Поне малко. Ако се научиш да я контролираш, няма да те боли толкова.

Инан дърпа яката на кафтана си, въпреки че тя е доста широка около врата му.

— И няма да имаш нищо против?

— Няма проблем. — Хващам ръката му и го повеждам далече от тълпата. — Ела. Знам едно място, където може да отидем.

Река Гомбе бълбука край нас, изпълвайки въздуха с песента си. Мислех си, че новото място може да успокои Инан, но сега, когато седим тук, ми се струва, че аз самата имам нужда от успокояване. Нервността, която ме обзе, когато Зу поиска да водя процесията на маговете, се завръща, но този път е по-силна. Не знам как да помогна на Инан. Все още аз самата се опитвам да овладея магията на Жътварите.

— Говори с мен. — Поемам си дълбоко въздух и се преструвам на толкова уверена, колкото ми се иска да бъда. — Как усещаш магията си? Кога те удря най-силно?

Инан преглъща, а пръстите му се движат около несъществуващ предмет.

— Не знам. Не разбирам абсолютно нищо от нея.

— Вземи. — Бъркам в джоба си и изваждам една бронзова монета и я слагам в ръката му. — Престани да мърдаш така, че се изнервям.

— Какво е това?

— Нещо, с което можеш да си играеш, без да се тровиш. Вземи монетата и се успокой.

Инан се усмихва отново, този път истински, и усмивката огрява и очите му. Прокарва пръст по гравираната в центъра на монетата пантенера, знак, че е от Ориша.

— Не мисля, че някога съм държал в ръката си бронзова монета.

— Ъмм — задавям се възмутено. — Пази такива факти за себе си, защото не знам дали мога да ги приема.

— Извинявай. — Инан опитва тежестта на монетата върху дланта си. — И благодаря.

— Благодари ми, като накараш това да проработи. Кога за последен път наистина остави магията си просто да тече?

Инан започва да прехвърля бронзовата монета между пръстите си и се замисля.

— В онзи храм.

— Кандомбле?

Той кимва.

— Храмът засилваше способностите ми. Когато се опитвах да те намеря, седнах под една рисунка на Ори и… не знам. За първи път почувствах, че има нещо, което мога да контролирам.

Мястото във въображението. Замислям се за последния път, когато бяхме там, и се чудя какво съм казала. Дали съм издала нещо?

— Как става това? — питам аз. — Понякога се чувствам така, сякаш четеш книга в главата ми.

— По-скоро главоблъсканица, отколкото книга — поправя ме Инан. — Мислите и чувствата ти невинаги са ясни, но когато са силни, аз също ги усещам.

— С всички ли можеш да го правиш?

Той поклаща глава.

— Не до такава степен. Всички други усещам сякаш ме е изненадал дъжд. А ти си истинско цунами.

Замръзвам при тези силни думи, опитвайки да си представя какво представлява това. Страхът. Болката. Спомените как откъсват мама от нас.

— Звучи ужасно — прошепвам.

— Невинаги. — Той се втренчва в мен, сякаш може да види право в сърцето ми, право във всичко, което съм. — Има моменти, когато е удивително. Дори прекрасно.

Сърцето ми се изпълва с радост. Една къдрица пада върху лицето ми и Инан я прибира зад ухото ми. Когато пръстите му докосват кожата ми, цялата настръхвам.

Прочиствам гърлото си и поглеждам встрани, без да обръщам внимание на туптенето вътре в главата ми. Не знам какво става, но знам, че не мога да си позволя да се чувствам така.

— Магията ти е силна. — Връщам се към задачата. — Вярваш или не, но тя идва съвсем естествено при теб. Ти инстинктивно правиш неща, за които повечето магове имат нужда от могъщи заклинания.

— Как да контролирам това? — пита Инан. — Какво да направя?

— Затвори очи и повтаряй след мен. Не знам заклинанията на Свързвателите, но знам как да поискам помощ от боговете.

Инан затваря очи и стиска силно бронзовата монета.

— Просто е: Ори ба ми соро.

— Ба ме соро?

— Ба ми соро. — Усмихвам се и поправям произношението му. Йоруба звучи толкова непохватно от неговите уста, че ми става мило. — Повтори го. Представи си Ори. Отвори себе си и поискай помощта му. Това е да си маг. Боговете са на твоя страна и никога не си истински сам.

Инан поглежда надолу.

— Те винаги ли са тук?

— Винаги. — Замислям се за всички онези години, когато им бях обърнала гръб. — Дори и в най-мрачните времена боговете винаги са тук. Независимо дали ги приемаме или не, те винаги имат план.

Инан свива пръстите си върху бронзовата монета и на лицето му се появява замислено изражение.

— Добре — кимва решително. — Искам да опитам.

— Ори ба ми соро.

— Ори ба ми соро — напява тихо той, сплитайки пръсти около монетата.

Отначало не се случва нищо, но Инан продължава и въздухът започва да се затопля. В ръцете му се появява мека синя светлина и плъзва към мен.

Затварям очи, светът се завърта, един горещ прилив на енергия, точно като в онзи ден. Когато въртенето спира, аз отново съм на мястото във въображението.

Но този път, когато тръстиките гъделичкат краката ми, аз не се страхувам.