Деца от кръв и кости

Глава седемнадесета

Амари

Примигвам и се свестявам, а мъглата в ума ми се прояснява. Миналото и настоящето се сливат пред очите ми. За миг проблясва среброто в очите на Бинта.

Но когато халюцинацията отминава, потрепващите пламъци на свещи танцуват по груби каменни стени. Покрай краката ми изтичва плъх и аз се дръпвам назад. Едва тогава осъзнавам, че съм вързана заедно с Тзеин и Зели със здрави въжета.

— Хей? — размърдва се Зели зад гърба ми, говорейки сънено.

Тя се извива и се върти, но колкото и да се гърчи, въжето не поддава.

— Какво стана? — промърморва завалено Тзеин.

Той също дърпа, но дори и чудовищната му сила не успява да разхлаби въжетата. За известно време неговото пъшкане е единственият звук в подземието. Но после се появява и друг звук и ние замръзваме, когато чуваме приближаващи стъпки.

— Мечът ти — изсъсква Зели. — Можеш ли да го достигнеш?

Протягам се назад да го намеря и пръстите ми докосват нейните, но хващам само въздух.

— Изчезнал е — прошепвам в отговор. — Всичко е изчезнало!

Оглеждам слабо осветеното подземие, търсейки месинга на дръжката на моя жезъл и блясъка на този на Зели. Някой е взел всичките ни неща. Няма го дори и…

— Свитъка? — прогърмява плътен глас.

На светлината на свещите се появява мъж на средна възраст, облечен в мека кожена роба без ръкави. Бели завъртулки и рисунки покриват всеки сантиметър от тъмната му кожа.

Зели поема рязко въздух.

— Сентаро…

— Какво? — прошепвам аз.

— Кой е там? — изръмжава Тзеин и изпъва въжетата, за да може да види, озъбвайки се предизвикателно.

Тайнственият мъж дори не мигва.

Облегнал се е на жезъл, издялан от камък, и е обхванал с ръце лицето, издялано в дръжката му. В златните му очи видимо пламти гняв. Започвам да мисля, че изобщо няма да се помръдне, но той внезапно се втурва напред и Зели скача, когато мъжът сграбчва кичур от косата й.

— Косата ти е права — измърморва той с нотка на разочарование. — Защо?

— Махни ръцете си от нея! — изкрещява Тзеин.

Въпреки че Тзеин не представлява заплаха, мъжът пуска бялата коса на Зели и отстъпва назад. После бавно изважда свитъка изпод колана на робата си и златистите му очи се присвиват.

— Това беше отнето от хората ми преди години. — Акцентът му е силен, различен от диалектите на Ориша, които бях чувала. Втренчвам се в разгънатия свитък в ръката му, разпознавайки няколко символа върху пергамента, изписани и на кожата му. — Откраднаха го от нас. — В гласа му прозвучава заплаха. — Няма да позволя и вие да направите същото.

— Грешиш — избухвам аз. — Ние не сме тук, за да крадем!

— Точно това казаха и те. — Мъжът сбърчва нос към мен. — Ти вониш на тяхната кръв.

Дръпвам се назад, притискайки се в раменете на Тзеин. Мъжът ме гледа с омраза, която не мога да отклоня.

— Тя не лъже — намесва се уверено Зели. — Ние сме различни. Изпращат ни боговете. Един Прорицател ни насочи насам!

Мама Агба… — Спомням си думите й на раздяла. Иска ми се да извикам: — Ние сме предопределени да направим това. Но как мога да го убеждавам, след като в момента ми се иска само никога да не бях виждала този свитък?

Сентарото присвива златистите си очи. Той вдига ръце и във въздуха зажужава приближаваща се магия. Той ще ни убие… Сърцето ми се блъска в гърдите. Пътуването ни ще свърши тук.

В главата ми прозвучава предупреждението на баща ми: Нямаме никакъв шанс срещу магията. Срещу нея сме беззащитни.

— Аз видях какво е било това тук — казва задавено Зели. — Видях кулите и храмовете, и всичките сентаро, които изглеждаха точно като теб.

Мъжът сваля бавно ръце и аз разбирам, че Зели е привлякла вниманието му. Тя преглъща с усилие. Моля се на небесата да намери правилните думи.

— Знам, че са дошли в дома ти и са разрушили всичко, което обичаш. Причиниха същото и на мен, на хиляди хора, които изглеждат като мен.

Гласът й секва и аз затварям очи, в които парят горещи сълзи. Зад мен Тзеин се вцепенява. Гърлото ми пресъхва при мисълта за кого говори Зели. Права бях.

Баща ми е разрушил това място.

Спомням си отломките, пукнатия череп, суровия поглед в очите на Зели. Тихото село Илорин, обхванато от пламъци. Сълзите, течащи по лицето на Тзеин.

Спомням си светлината, която струеше от пръстите на Бинта, по-красива от лъчите на самото слънце. Къде щях да съм сега, ако баща ми бе позволил на Бинта да живее? Как щеше да изглежда цяла Ориша, ако беше дал шанс на маговете?

Залива ме вълна от срам и ми се иска да изчезна, когато мъжът отново вдига ръце.

Стискам очи, приготвяйки се за болката…

Въжетата изчезват, вещите ни се появяват отново до нас.

Все още съм зашеметена от отвързващата магия, когато тайнственият човек тръгва, подпирайки се на жезъла си. Когато се изправяме, той произнася кратка заповед:

— Последвайте ме.