Деца от кръв и кости

Глава петдесет и първа

Зели

Той се опита да ме защити.

Сред цялото объркване и многобройните въпроси изненадата от това е над всичко. Тя се надига, когато Инан вдига слънчевия камък и го слага в ръката ми. Нараства, когато той ме взима на ръце и ме притиска към гърдите си.

После тръгва след момичето с корона от бяла коса и ме внася през портата. Когато минаваме, бойците свалят маските си и откриват белите си коси. Почти всички зад портата са божници.

Какво става?

Опитвам се да разбера всичко през мъглата на болката — Огнения маг, многото божници, детето, което май ги предвожда. Но всякаква идея какво може да значи всичко това изчезва, когато най-накрая виждаме лагера им.

В центъра на огромните дървета се събират няколко долини. Наклонът създава една вдлъбнатина, оформяйки широка равнина, пълна с ярки палатки, фургони и коли. Отдалече ме удря сладкият мирис на пържени банани и ориз джолоф и по някакъв начин задушава металния вкус на собствената ми кръв. Долавям тих говор на йоруба сред тълпата от толкова много божници, колкото не съм виждала от детството си.

Минаваме покрай една група, които поставят цветя около голяма бледолилава ваза. Светилище. Във възхвала на Небесната майка.

— Кои са всичките тези хора? — пита Инан младото момиче, което всички наричат Зу. — Какво правите тук?

— Изчакай един момент. Моля те. Обещавам да върна приятелите ви и ще отговоря на въпросите ти, но ми трябва малко време.

Зу започва да шепне на едно момиче с пола на зелени шарки и кърпа в същия цвят, завързана около бялата й коса.

— Не бяха в палатката — отговаря шепнешком момичето.

— Тогава ги намерете. — Гласът на Зу е напрегнат. — Не са излезли през портата, значи не може да са далече. Кажете им, че приятелите им са при нас. И знаем, че са казали истината.

Напрягам се да чуя повече, но ме прерязва силна болка. Когато започвам да се гърча, Инан ме притиска по-силно. Ударите на сърцето му пулсират в ушите ми, силни и равномерни като вълните. Откривам, че се притискам към този звук. Отново ме обзема огромно объркване.

— Онзи маг можеше да те убие — прошепвам тихо.

Само близостта до мага обгори кожата ми. Тя все още ме боли, червена и кървяща, едно изгорено място на рамото ми, цялото на мехури.

Болката ме връща към изгарящия въздух, който мислех, че поемам за последен път. За първи път магията не беше мой съюзник.

Тя едва не ме уби.

— Защо го направи? — питам аз.

— Ти беше в опасност — отговаря той. — Аз не бях.

Инан протяга ръка и докосва една драскотина на лицето ми. При това докосване по тялото ми преминава странен трепет. Всички възможни отговори се объркват в главата ми. Не знам какво да кажа.

Той все още е окъпан в светлината на слънчевия камък. Заради магията му кожата му с цвят на бакър сякаш грее. На светлината на фенерите костите му са изящно изпъкнали, вместо да стърчат рязко под кожата му.

Зу ни отвежда до една палатка, където има няколко импровизирани легла.

— Сложи я тук — посочва тя едно от леглата и Инан ме оставя внимателно.

Когато главата ми докосва грубия памук, започвам да се боря с вълна от гадене.

— Трябват ни алкохол и превръзки за раните — казва Инан.

3у поклаща глава.

— Аз ще се погрижа за това.

Тя притиска ръце до раната отстрани на тялото ми и аз потрепервам. Когато започва да напява, през мен преминава изгаряща болка.

— Бабалуайе, дуро ти ми байи байи. Фун ми ни агбара, ни нле фун ауон току ни агбара…

Повдигам глава — под ръцете на Зу грее ярка оранжева светлина. Болката от допира й се превръща в успокояваща топлина. Пронизващата болка вътре в мен се притъпява.

Меката светлина от ръцете й преминава в кожата ми и се разпростира във всички скъсани сухожилия и мускули.

Издишам дълбоко, докато магията на Зу лекува раните ми.

— Добре ли си?

Поглеждам нагоре, дори не осъзнавах, че стискам ръката на Инан. Пускам я и с пламнало лице прокарвам пръсти по мястото, където ме бе пронизала стрелата. Кожата ми все още е мокра от кръвта, която се стича по нея, но раната е напълно заздравяла.

И отново се надигат въпроси, вече по-силно, защото няма нужда да си проправят път през мъглата на болката. За един час видях повече видове магия, отколкото през последните десет години.

— Трябва да започнеш да говориш. — Оглеждам Зу и кафеникаво червеникавият цвят на кожата й ми се струва странно познат, като на рибарите, които на всеки две луни идваха в Илорин, за да заменят морската си пъстърва за нашата сготвена тигрова риба.

— Какво става? Какво е това място? Къде са камата от кост и свитъкът? И къде са брат ми и сестра му? Каза, че брат ми е при вас…

Замлъквам, защото платното на входа се отмята и вътре с препъване пристъпва Амари, подпирайки Тзеин, който явно е на ръба на силите си. Скачам на крака да й помогна. Брат ми е така пребит, че едва стои на краката си.

— Какво сте направили? — изкрещявам аз.

Амари изважда камата и я опира в шията на Зу.

— Излекувай го!

Момичето прави крачка назад, вдигайки ръце.

— Сложи го да легне. — Поема си дълбоко въздух. — Сега ще отговоря на всичките ви въпроси.

Седим в сковано мълчание, опитвайки се да осъзнаем всичко, докато Зулейка лекува главата и крака на Тзеин. Зад нея стоят Куаме и Фолаке, видимо напрегнати.

Когато Куаме помръдва, ръката ми се насочва към торбата, търсейки топлината на слънчевия камък през кожата. Все още ми е трудно да го гледам, без да си спомням пламъците около лицето му.

Облягам се на Найла, доволна, че пак сме заедно, след като Зу нареди на хората си да ми я върнат. Прибирам торбата си зад лапата й, за да може тя и камъкът да не се виждат. Но когато крайниците на Зу започват да треперят от напрежението при заклинанията, ми се иска да извадя камъка и да й го дам.

Докато гледам Зу, сякаш отново съм петгодишна и следвам мама с превръзки и съдове с топла вода. Винаги, когато селската Изцелителка не успяваше да се справи с болните в Ибадан сама, двете с мама работеха заедно. Сядаха една до друга и Изцелителката използваше магическата сила на докосването си, а мама не позволяваше на пациента да поеме последния си дъх. Най-добрите Жътвари владеят не само смъртта, малка Зел. Освен това, ние помагаме на другите и да живеят.

Гледам втренчено малките ръце на Зу и си спомням ръцете на мама. Макар и млада, Зу е много умела в прилагането на магията си. Всичко започва да ни се изяснява, когато разбираме, че тя първа от божниците е докоснала свитъка.

— Не разбирах какво имам — разказва тя с дрезгав глас заради усилието, което влага в магията си. Фолаке й подава дървена чаша с вода. Зу кимва с благодарност и отпива. — Не бяхме готови, когато войниците на Саран ни нападнаха в Уари. Едва успяхме да избягаме, след като взеха свитъка.

Амари и Инан се гледат втренчено и водят мълчалив разговор. Вината, която прозираше в изражението на Инан цял ден, сега плъзва и по лицето на Амари.

— След Уари знаех, че ни трябва място, където да сме в безопасност. Място, където стражите не могат да ни наранят. Започнахме само с няколко палатки, но когато изпратихме кодирани съобщения из цяла Ориша, лагерът започна да се разраства.

— Построили сте това селище за по-малко от една луна? — навежда се напред Инан.

— Струва ми се, че е било за по-дълго — свива рамене Зу. — Сякаш боговете непрекъснато изпращаха божници при нас. Преди да разбера какво става, лагерът сякаш сам се построи.

По лицето на Зу минава сянка от усмивка, която избледнява, когато се обръща към Амари и Тзеин. Преглъща с усилие и свежда поглед, прокарвайки длани нагоре и надолу по ръцете си.

— Това, което ви причинихме… — Зу замълчава. — Това, което им позволих да направят… Много съжалявам. Уверявам ви, че то ме отвращава. Но когато разузнавачите ни видели благородничка със свитъка, не можехме да поемем риска. — Тя стиска очи и от тях се процеждат сълзи. — Не можехме да позволим онова, което се случи в Уари, да се повтори и тук.

Сълзите на Зу карат и моите очи да се навлажнят. По лицето на Куаме се появява болка. Искам да го мразя за това, което е причинил на Тзеин, но не мога. И аз не съм по-добра. Дори съм по-зла. Ако Инан не ме беше спрял, щях да убия онзи маскиран божник само за да получа отговори. Той щеше да е с лице в пръстта, вместо да лежи на леглото и да се грижат за него, докато чака Зу да го излекува.

— Съжалявам — успява да изрече Куаме едва чуто. — Но обещах на тези хора, че ще направя всичко, което трябва, за да са в безопасност.

В ума си отново виждам пламъците около лицето му, но по някакъв начин те вече не са така страшни. Магията му смрази кръвта ми, но той защитаваше хората си. Нашите хора. Дори и боговете няма да го обвинят за това. Как можех аз да го направя?

Зу избърсва сълзите от бузите си. В този момент изглежда толкова по-млада от това, което светът й е позволил да бъде. Преди да успея да се спра, аз се протягам и я прегръщам.

— Толкова съжалявам — плаче тя на рамото ми.

— Няма нищо — галя я по гърба. — Ти се опитваше да защитиш хората си. Направи каквото трябваше.

Поглеждам Амари и Тзеин и те кимат в знак на съгласие. Не можем да я обвиняваме. Не и когато и ние бихме направили съвсем същото.

— Ето! — Зулейка изважда свитъка от черното си дашики и го слага в ръцете ми. — Каквото и да ви е нужно, всички тук сме с вас. Те ме слушат, защото аз първа докоснах свитъка, но ако казаното от Амари, е вярно, ти си избрана от боговете. Каквото и да наредиш, всички ние ще го изпълним.

При тази мисъл някакво неудобство пропълзява под кожата ми. Не мога да водя тези хора. Та аз едва успявам да водя себе си.

— Благодаря, но ти вършиш добра работа тук. Просто се грижи хората да са в безопасност. Нашата задача е да стигнем до Зариа и да наемем кораб. Слънцестоенето е само след пет дни.

— Аз имам роднини в Зариа — обажда се Фолаке. — Търговци, на които можем да имаме доверие. Ако дойда с вас, ще ви осигуря кораба им.

— И аз ще дойда. — Зулейка сграбчва с надежда ръката ми. — Тук има достатъчно хора, които да се грижат за сигурността, а на вас може да ви потрябва Изцелител.

— Ако се съгласите да вземете и мен… — Гласът на Куаме заглъхва. Той прочиства гърлото си и се насилва да срещне погледите на Тзеин и Амари. — Искам да се бия заедно с вас. Огънят винаги е добра защита.

Тзеин му отправя хладен поглед, опипвайки с ръка раненото си бедро. Въпреки че Зу спря кървенето му, тя нямаше достатъчно сили, за да отнеме напълно болката.

— Защитавай сестра ми или следващия път, когато затвориш очи, ти ще си този с кама в крака.

— Приемам това.

Куаме протяга ръка. Тзеин я поема. В ръкостискането им има извинение и в палатката се възцарява приятна тишина.

— Трябва да празнуваме! — На лицето на Зу светва усмивка, толкова сияйна и невинна, че я превръща в детето, което трябва да е. Радостта й е толкова заразителна, че дори и Тзеин се ухилва. — Отдавна искам да направя нещо забавно, нещо, което да сближи хората в лагера. Знам, че не е обичайното време, но утре трябва да организираме Аджойо.

— Аджойо? — навеждам се напред и не вярвам на ушите си.

Когато бях дете, най-хубавото време в цялата година за мен беше празненството в чест на Небесната майка и раждането на боговете. Тате винаги купуваше за мен и мама едни и същи кафтани, копринени и с мъниста, с дълъг шлейф, който се спускаше отзад на гърба. За последния Аджойо мама спестяваше цяла година, за да купи позлатени халки, които да вплете в косата ми.

— Ще го направим точно както трябва. — Зу започва да говори по-бързо, докато вълнението й нараства. — Може да махнем някои палатки и да организираме процесия. Да намерим място за свещените истории. Може да издигнем сцена и всеки маг да докосне свитъка. Всички може да гледат как силата им се връща!

През мен преминава сянка на съмнение, която грейва като пламъците на Куаме. Само преди един ден превръщането на всеки от тези божници в маг щеше да е сбъдната мечта, но за първи път се поколебавам. Повече магия означава повече потенциал, повече погрешни ръце, в които да попадне слънчевият камък. Но ако го пазя внимателно… ако всички тези божници вече се подчиняват на Зу…

— Какво ще кажете? — пита момичето.

Поглеждам я, след това и Куаме. Той се усмихва.

— Звучи чудесно — решавам аз. — Ще е един Аджойо, който хората няма да забравят.

— А ритуалът? — пита Амари.

— Ако тръгнем веднага след празненството, ще имаме достатъчно време. Пак ще имаме пет дни да стигнем до Зариа, а като вземем кораба на Фолаке, ще намалим времето наполовина.

Лицето на Зу грейва така, сякаш светлината извира от него. Тя стиска ръката ми и аз се учудвам на топлината, с която ме изпълва този малък жест. Това е повече от още един съюзник. Това е началото на нашата общност.

— Тогава ще го направим! — Зу грабва ръката и на Амари и едва се сдържа да не заподскача. — Това е най-малкото, което можем да направим. Не мога да измисля по-добър начин да окажем почести на вас четиримата.

— Тримата — поправя я Тзеин. Резкият му тон попарва ентусиазма ми. Той кимва към Инан. — Този не е с нас.

Нещо стяга гърдите ми, когато Инан и Тзеин се втренчват един в друг. Знаех, че този момент ще дойде. Но се надявах да имаме повече време.

Зу кимва сковано, усещайки напрежението.

— Ще ви оставим да се разберете. Имаме много работа, ако искаме да сме готови за утре.

Тя се изправя на крака, Куаме и Фолаке стават след нея и тримата излизат, оставяйки ни в мълчание. Втренчвам се в свитъка в ръцете си. Сега какво? Сега ние… А има ли въобще „ние“?

Пръв проговаря Инан.

— Знам, че е трудно за разбиране. Но нещата се промениха, след като ви отвлякоха с Амари. Знам, че искам много, но щом сестра ти може да се научи да ми има доверие…

Тзеин се завърта към мен и гневният му поглед ме удря като жезъл в корема. Лицето му ясно изразява мислите му: Кажи ми, че това не е истина.

— Тзеин, ако не беше той, щяха да отвлекат и мен…

Защото искаше самият той да ме убие. Когато бойците ни нападнаха, той все още искаше да забие меча си в сърцето ми.

Поемам въздух и започвам да плъзгам ръце по жезъла си. Не мога да си позволя да объркам това. Тзеин трябва да ме изслуша.

— Отначало не му се доверявах. Но Инан се би заедно с мен. Когато животът ми беше застрашен, той самият се изложи на опасност. — Гласът ми сякаш се свива в гърлото. Не мога да погледна никого и затова гледам ръцете си. — Той е видял неща, почувствал е неща, които не мога да обясня на никой друг.

— И защо да вярвам в това? — кръстосва ръце Тзеин.

— Защото… — Поглеждам към Инан. — Той е маг.

— Какво?

Амари зяпва и се обръща рязко към Инан. Въпреки че я бях видяла да поглежда бялата му ивица и по-рано, сега вече тя разбира.

— Как е възможно?

— Не знам — отговаря Инан. — Стана в Лагос.

— Точно преди да изгориш селото ни до основи? — изкрещява Тзеин.

Инан стиска силно челюсти.

— Тогава не знаех…

— Но знаеше, когато убихте Лекан.

— Той ни нападна. Адмиралът ми се страхуваше за живота ни…

— А снощи, когато се опита да убиеш сестра ми? Тогава маг ли беше? — Тзеин се опитва да стане, но прави гримаса и хваща бедрото си.

— Нека ти помогна… — започвам аз, но той отблъсва ръката ми.

— Кажи ми, че не си глупава. — Друг вид болка проблясва в погледа му. — Не можеш да му имаш доверие. Маг или не, той не е на наша страна.

— Тзеин…

— Той се опита да те убие!

— Моля те — обажда се Инан. — Знам, че нямаш причини да ми вярваш, но вече не искам да воювам. Всички искаме едно и също нещо.

— И какво е то? — изрича с присмех Тзеин.

— Една по-добра Ориша. Кралство, където магове като сестра ти да не живеят в постоянен страх. Искам да направя Ориша по-добра. — Той се обръща, впервайки кехлибарените си очи в мен. — Искам да го направя с вас.

Насилвам се да отместя поглед, защото се страхувам от това, което може да издаде лицето ми. Обръщам се към Тзеин с надеждата, че нещо от думите на Инан го е трогнало, но юмруците му се свиват толкова здраво, че ръцете му започват да треперят.

— Тзеин…

— Както искаш. — Той става, потрепвайки, тръгва към изхода на палатката, като се бори с болката в крака си. — Винаги объркваш всичко. Защо да спираш сега?