Деца от кръв и кости

Глава шеста

Инан

Провал.

Разочарование.

Срам.

С коя обида ще ме посрещне днес баща ми?

Прехвърлям наум вариантите, докато минавам през вратата и се изкачвам по белите мраморни стълби на двореца. „Провал“ би било подходящо. Връщам се без бегълката. Но баща ми може и да не си хаби думите.

Може да започне с юмрук.

Този път не мога да го обвинявам. Не и истински.

Ако не мога да защитя Лагос от една крадла, как е възможно да стана следващият крал на Ориша?

Проклети да са небесата! Спирам за момент, стискайки гладкия алабастров парапет. Днес трябваше да е ден на победа за мен.

Но тогава се появи онази среброока нещастница.

Лицето на божницата се явява в ума ми за десети път, откакто я видях да прелита над портата на Лагос. С кожа като обсидиан и дълга бяла коса, образът й сякаш омърсява. Примигвам, но не успявам да се отърва от него.

— Капитане!

Влизам в главната зала, без да обръщам внимание на войниците пред вратата, които отдават чест. Титлата ми звучи като подигравка. Един истински капитан би изпратил стрела през сърцето на бегълката.

— Къде е принцът? — отеква писклив глас из залите на двореца.

По дяволите! Това е последното нещо, което ми трябва.

Майка ми се е втурнала към вратата и огромното й геле се накривява, докато се бори със стражите, които стоят на пътя й.

— Къде е? — направо изпищява тя. — Къде е Инан?

Изражението на лицето й омеква от облекчение. В очите й се появяват сълзи. Тя се навежда към мен и притиска ръка към раната на лицето ми.

— Съобщиха за убийци.

Отдръпвам се от нея и клатя глава. Убийците щяха да имат ясни мишени. Щеше да е по-лесно да ги заловим. Това беше просто една бегълка. Която аз не можах да заловя.

Но майка ми не я е грижа коя точно е нападателката. Не я е грижа за провала ми. За изгубеното време. Тя започва да кърши ръце, борейки се със сълзите си.

— Инан, трябва…

И рязко замлъква. Едва сега забелязва, че всички ни гледат втренчено. Тя намества гелето и прави крачка назад. Почти виждам огромните нокти на ръцете й.

— Една ларва нападна града ни — извиква тя към събралата се тълпа. — Не трябва ли да сте някъде? Идете на пазара, разпитайте в бедняшките квартали. Погрижете се това да не се случи отново!

Войници, аристократи и слуги веднага се втурват навън, препъвайки се един в друг в бързината. Когато изчезват, майка ми ме хваща за китката и ме дръпва към вратата на тронната зала.

— Не. — Не съм готов за яростта на баща ми. — Нямам новини…

— И вече никога няма да имаш.

Майка ми разтваря широко огромните дървени врати и ме дърпа по покрития с плочки под.

— Напуснете стаята! — вика тя.

Като послушни мишки стражите и прислугата се разпръсват.

Единственият човек, който е достатъчно смел да се опълчи на майка ми, е Каея. Тя изглежда необикновено красива в черния нагръдник на новата си униформа.

Адмирал? Взирам се в изящния символ на гърдите й, доказващ повишаването й в ранг. Няма грешка. Издигнала се е. А Ебеле?

Когато се приближаваме към трона, до ноздрите ми достига острата миризма на градинска мента. Оглеждам плочките и както очаквах, в пролуките има прясна кръв.

Небеса!

Баща ми вече е ядосан.

— Това включва и теб, адмирале — изсъсква майка ми и скръства ръце на гърдите си.

Изражението на Каея се обтяга — винаги е така, когато майка ми се обръща към нея ледено. Каея хвърля поглед към баща ми. Той кимва неохотно.

— Извинявам се — покланя се Каея към майка ми, макар че в тона й не се усеща извинение.

Кралицата я гледа намръщено, докато тя излиза от тронната зала.

— Виж — издърпва ме напред майка ми. — Виж какво са направили тези ларви със сина ти. Така става, като го изпращаш да се бие. Така става, като си играе на капитан на стражите!

— Бях ги притиснал — издърпвам китката си от нейната ръка. — Два пъти. Не е моя вината, че хората ми се пръснаха след експлозията.

— Не казвам, че вината е твоя, любов моя. — Майка ми се опитва да сграбчи бузите ми, но аз се измъквам от ухаещата й на рози ръка. — Само — че е прекалено опасно за един принц.

— Майко, точно защото съм принц, трябва да правя това — настоявам аз. — Трябва да се грижа за безопасността на Ориша. Не мога да защитавам хората си, ако се крия зад стените на двореца.

Майка ми махва с ръка, сякаш да прогони думите ми, и отново се обръща към баща ми.

— Той е следващият крал на Ориша, в името на небесата! Играй си с живота на някой селянин!

Лицето на баща ми остава безизразно. Сякаш е блокирал. Гледа втренчено през прозореца, въртейки кралския рубин на пръста си.

До него на поставката си стои маджаситеният му меч с гравирана снежна леопанера на дръжката, в която се отразява лицето на баща ми. Черният меч е като част от тялото му и никога не е на повече от една ръка разстояние от него.

— Каза „те“ — проговаря накрая той, но към мен. — С кого е била бегълката? Напуснала е двореца сама.

Преглъщам с усилие, заставям се да срещна погледа на баща си.

— Все още не знаем самоличността й. Но знаем, че не е от Лагос.

А аз знам, че има очи като луната. Знам, че има стар белег на веждата.

Лицето на божницата отново се явява в ума ми с такава яснота, сякаш е картина на стената в двореца. Плътните й устни се разтварят в гримаса, мускулите се стягат в стройното й тяло.

Усещам ново пулсиране на енергия под кожата си. Остро и парещо, като спирт върху отворена рана. Болезнено туптене под скалпа ми. Потръпвам, прогонвайки ужасното чувство.

— Кралският лекар е при стражите на портата — продължавам аз. — Когато се свестят, ще разбера самоличността и произхода й. Все още мога да ги проследя…

— Няма да правиш нищо подобно — казва майка ми. — Днес можеше да умреш! И после какво? Ще оставиш Амари да се качи на трона? — Тя пристъпва тежко напред със стиснати юмруци и високо вдигната глава. — Трябва да спреш това, Саран. Спри го веднага!

Отмятам глава назад. Тя се обърна към баща ми по име…

Гласът й отеква от червените стени на тронната зала. Остро напомняне за дързостта й.

Двамата поглеждаме към баща ми. Не мога да предвидя какво ще направи. Започвам да си мисля, че за първи път майка ми ще спечели, когато той проговаря:

— Напусни!

Очите на майка ми се разширяват. Увереността, която носеше толкова гордо, се стича от лицето й като пот.

— Кралю…

— Веднага! — заповядва той с равен тон. — Искам да говоря насаме със сина си.

Майка ми сграбчва китката ми. И двамата знаем как обикновено свършват разговорите насаме с баща ми. Но тя не може да се намесва.

Не и ако не иска да си навлече гнева му.

Покланя се, изправена като меч. Когато се обръща да излезе, улавя погледа ми. Нови сълзи се стичат през втвърдилата се пудра на лицето й.

Дълго време стъпките й са единственият звук, който се чува в огромната тронна зала. След това вратата се затръшва.

Двамата с баща ми сме сами.

— Знаеш ли самоличността на бегълката?

За миг се поколебавам — една малка лъжа би ме спасила от жесток побой. Но баща ми подушва лъжите като хиенера, преследваща животно.

Една лъжа само ще влоши всичко.

— Не — отговарям аз, — но до залез ще получим информация. Тогава ще взема екипа си…

— Отзови хората си.

Стряскам се. Дори няма да ми даде шанс.

Не мисли, че мога да се справя. Уволнява ме от стражата.

— Татко, моля те! Не очаквах бегълката да има достъп до такива ресурси, но сега съм готов. Дай ми шанс да оправя нещата!

Баща ми става от трона. Бавно и замислено. Лицето му е спокойно, но аз лично съм виждал яростта, която може да се скрие зад този безизразен поглед.

Взирам се в пода, докато той приближава. Вече чувам крясъците. Дългът преди всичко.

Ориша преди мен.

Днес го разочаровах. Него и кралството. Позволих на една божница да всее хаос из целия град. Разбира се, че ще ме накаже.

Навеждам глава и сдържам дъха си. Чудя се колко ще боли. Щом не ме кара да сваля бронята си, значи ще удря по лицето.

Още синини, които всички да видят.

Той вдига ръка и аз затварям очи. Приготвям се за удара. Но вместо юмрука му върху бузата си усещам дланта му да стиска рамото ми.

— Знам, че можеш да направиш това, Инан. Но трябва да си само ти.

Примигвам объркано. Баща ми никога досега не ме е гледал по този начин.

— Бегълката не е коя да е — изрича той през зъби. — Амари е.