Деца от кръв и кости

Глава шестдесет и трета

Зели

Маджаситените белезници се впиват в китките и глезените ми, разкъсвайки кожата ми. Черните вериги ме държат провесена от тавана на килията, така че да не достигам пода, и не мога да направя заклинание. Още една топла вълна нахлува през отдушника и по кожата ми започва да се стича пот. Сигурно нарочно поддържат такава горещина.

Тя ще засили предстоящата болка.

Живей… Думите на Лекан отекват като предизвикателство сега, когато съм се изправила пред смъртта си.

Казах му, че всичко това е грешка. Казах му, казах на всички. Молих ги да не пропиляват този шанс с мен. И ето сега какво направих. Смеех се и танцувах и се целувах, докато кралят е подготвял изтреблението ни.

Отвън се чува тропот на ботуши с метални подметки. Когато наближават до вратата, аз потрепервам. Щеше да е по-лесно, ако килията ми имаше решетка. Тогава поне щях да успея да се подготвя. Но съм затворена в желязна клетка. И само две запалени факли, закрепени на стената, прогонват тъмнината.

Каквото и да са решили да правят, имат намерение да го крият дори и от стражите.

Преглъщам силно в безуспешен опит да утоля жаждата в устата си. Преживявала си това и по-рано — напомням си аз. — Повече пъти, отколкото можеш да преброиш. За момент се замислям дали непрекъснатите удари с пръчката на Мама Агба са били не за наказание, а за да ме подготвят. Биеше ме толкова често, че станах много добра в понасянето на боя, в отпускането на тялото така, че да намаля болката. Дали е усещала, че ще имам нужда от тази тренировка, че животът ми ще свърши така?

Проклятие! Сълзи на срам опарват очите ми заради труповете, които оставих след себе си. Малката Бизи, Лекан, Зулейка.

Жертвите няма да имат никакъв смисъл.

Всичко това е по моя вина. Не трябваше да оставаме. По някакъв начин сигурно сме довели армията до лагера. Без нас можеше още да са живи. Зу можеше да оцелее…

Мислите ми забавят ход.

През ума ми минава гневният поглед на Тзеин и сърцето ми спира. Възможно ли е Инан да е…

Не.

Гърлото ми пламва от страх, който преглъщам като горчилка. Не би го направил. След всичко, което преживяхме, не би могъл. Ако е искал да ме предаде, имаше безброй възможности. Можеше да избяга със свитъка, без да отнема живота на толкова невинни хора.

Лицето на Тзеин е изместено от лицето на Амари, чиито очи са изпълнени със съчувствие. Или брат ми всеки момент ще ни предаде, или се случва нещо друго.

През омразата се появяват усмивката на Инан и топлият му поглед, преди да се целунем. Но той потъмнява, извива се и пламти, а след това се увива около шията ми, приемайки формата на ръцете му, и стиска силно…

Не!

Боря се със сълзите. Затварям очи, спомняйки си как ме държеше в прегръдките си. Той ме спаси. Два пъти. И се опита да ме спаси още веднъж. Не е направил това. Не би могъл.

Чува се изтракване.

Първият катинар на вратата се отключва и аз се подготвям за болката, опитвайки се да мисля за последните хубави неща, които са ми останали.

Поне Тзеин е жив. Поне двамата с Амари оцеляха. При бързината, с която може да тича Найла, не може да не са се измъкнали. Трябва да се съсредоточа върху това. Поне едно нещо се получи както трябва. И тате…

Очите ми се пълнят със сълзи, когато си помислям за усмивката му, която се молех да мога отново да видя. Когато научи, тате никога вече няма да се усмихне.

Затварям очи, а сълзите започват да падат, щипейки ме като миниатюрни ножове. Надявам се да е мъртъв.

Надявам се никога да не изпита тази болка.

Последният катинар се отключва и вратата се отваря със скърцане. Аз се стягам.

Но когато на вратата застава Инан, цялата ми вътрешна защита рухва.

Когато малкият принц влиза с по един помощник от двете му страни, тялото ми подскача във веригите. След като дни го бях гледала в меки кафтани и взети назаем дашики, бях забравила колко студен изглежда в униформата на стражите.

Не…

Търся в него някаква следа от момчето, което ми обеща целия свят. Момчето, заради което едва не се отказах от всичко. Но погледът му е хладен и празен. Тзеин беше прав.

— Лъжец! — крясъкът ми проехтява в килията.

Думите не са достатъчни. Те не могат да поразяват по начина, по който имам нужда да го направят, но в момента не мога да мисля. Сграбчвам металните вериги толкова силно, че те се врязват в кожата ми. Имам нужда от болката, за да ме разсее, иначе няма какво да спре сълзите ми.

— Излезте — нарежда Инан на помощниците си, поглеждайки ме сякаш съм нищо. Сякаш не ме е прегръщал преди часове.

— Тя е опасна, Ваше Височество. Не можем да…

— Това беше заповед, а не предложение.

Стражите се споглеждат, но излизат неохотно. В името на боговете, нима могат да се противопоставят на заповедта на безценния си принц?

Умно. Поклащам глава. Не е трудно да се досети човек защо иска да е сам с мен. Бялата ивица, която грееше така ярко в косата му, е скрита под нов слой боя. Не може да допусне някой да разбере истината за техния малък принц.

Дали това е бил планът му през цялото време?

Стягам всяка частица от себе си, за да запазя изражението си неутрално. Той няма да види болката ми. Няма да разбере колко ме е наранил.

Вратата се затваря и двамата оставаме сами. Инан ме гледа, докато слушаме как стъпките на стражите се отдалечават. Едва когато вече не ги чуваме, каменното му лице се пропуква и отново виждам момчето, което познавах.

Той пристъпва напред и когато погледът му попада върху най-голямото кърваво петно на дрехата ми, кехлибарените му очи се изпълват със страх. Топла вълна от въздух нахлува в дробовете ми — не съм забелязала кога съм спряла да дишам. Не съм забелязала кога съм започнала толкова много да се нуждая от него.

Поклащам глава.

— Кръвта не е моя — прошепвам аз. Все още не. — Какво стана? Как ни откриха?

— Празненството. — Той свежда поглед. — Божниците отишли в Гомбе за провизии. На няколко от стражите им се сторили подозрителни и ги проследили.

Богове! Преглъщам нова вълна от сълзи, която иска да се разлее. Избити заради едно празненство. Празненство, което изобщо не трябваше да се състои.

— Зел, нямаме много време — започва да говори забързано той с напрегнат и дрезгав глас. — Не можах да дойда при теб досега, но току-що пристигна военен конвой. Някой идва насам и когато дойдат… — Инан се обръща към вратата заради несъществуващ шум. — Зел, трябва да ми кажеш как да унищожа свитъка.

— Какво? — присвивам очи.

Невъзможно е да съм чула правилно. След всичко, което се случи, той не може все още да мисли, че това е решението.

— Ако ми кажеш как да го унищожа, мога да те защитя. Ако съществува възможност магията да се върне, баща ми ще те убие!

О, богове!

Той дори не разбира, че вече сме изгубили. Свитъкът не означава нищо, ако няма кой да го прочете. Но не мога да позволя той да узнае това.

Ако разберат, ще избият всички ни, унищожавайки всеки мъж, всяка жена и всяко дете. Няма да спрат, докато не изчезнем, докато с омразата си не ни заличат от света.

— … те са зли, Зел. — Инан преглъща с усилие. — Ако не го предадеш, няма да оцелееш.

— Значи няма да оцелея.

Лицето му се сгърчва.

— Ако не проговориш, те ще го изтръгнат от теб с мъчения!

В гърлото ми засяда буца — така и предполагах. Но не мога да говоря.

— Значи ще кървя.

— Зел, моля те. — Той пристъпва напред и обхваща с ръце нараненото ми лице. — Знам, че имахме планове, но трябва да разбереш, че всичко се промени…

— Разбира се, че всичко се промени! — изкрещявам аз. — Хората на баща ти убиха Зу! Салим! Всички онези деца. — Поклащам глава. — Те дори не можеха да се бият, а стражите ги избиха!

По лицето на принца се изписва болка. Неговите войници. Неговите хора. Отново ни погубиха.

— Знам, Зели. — Гласът му секва. — Знам. Всеки път, когато затворя очи, виждам тялото й.

Отвръщам поглед, борейки се със сълзите си. В главата ми изниква сияйната усмивка на Зу, безкрайната й радост, светлината й. Сега тя трябваше да е на половината път до Зариа. Двамата с Куаме все още трябваше да са живи.

— Не трябваше да нападат — прошепва Инан. — Зулейка заслужаваше шанса да живее. Но войниците помислили, че използваш свитъка, за да създадеш армия от магове. А след това, което направи Куаме… — Гласът на Инан замира. Цялата скръб, която изпитваше по-рано, сякаш изчезва, изместена от страха. — Куаме унищожи три взвода за секунди. Изгори ги живи. Изпепели лагера. Ако самият той не беше изгорял, сигурно всички щяхме да сме мъртви.

Изопвам се отвратена. Какво, в името на боговете, си мисли той?

— Куаме се пожертва, за да ни спаси!

— Но представи си как е изглеждало това на стражите. Знам, че намеренията на Куаме бяха чисти, но той отиде прекалено далече. От години ни предупреждават за такава магия. Онова, което направи Куаме, е по-лошо от всичко, което е казал някога баща ми!

Примигвам и гледам изпитателно Инан. Къде е бъдещият крал, който щеше да спаси маговете? Принцът, който се хвърли пред пламъците, за да ме спаси? Не познавам това изплашено момче. Той намира извинения за всичко, което казваше, че мрази. Или може би го познавам прекалено добре.

Може би това е истината — пречупеният малък принц.

— Разбира се, че атаката беше ужасно ненужна. Знам, че ще трябва да се справяме с това. Но в момента трябва да действаме. Войниците са ужасени, че маг като Куаме може отново да нападне.

— Добре. — Стискам веригите, за да скрия треперенето на ръцете си. — Нека се страхуват.

Нека вкусят от ужаса, който ни карат да преглъщаме непрекъснато.

— Зели, моля те. — Инан стиска зъби. — Не прави това. Все още можем да обединим хората. Помогни ми и ще намеря начин да се върнеш в Лагос. Ще спасим Ориша с нещо по-безопасно, нещо без магия…

— Ти да не си загуби ума? — Викът ми отеква в стените. — Няма нищо за спасяване! След това, което току-що направиха, вече няма абсолютно нищо!

Инан се втренчва в мен със сълзи в очите.

— Мислиш ли, че искам това? Мислиш ли, че след като с теб правихме планове за едно ново кралство, аз искам това? — Виждам собствената си скръб, отразена в очите му. Смъртта на нашата мечта. Бъдещето, което Ориша нямаше да види. — Мислех, че може да е различно. Исках да е различно. Но след това, което току-що видяхме, нямаме избор. Не можем да дадем такава власт на хората.

— Винаги има избор — изсъсквам аз. — И твоите стражи направиха своя. Ако по-рано са се страхували от магията, сега трябва направо да са ужасени.

— Зели, не прибавяй и себе си към мъртвите. Този свитък е единственото, с което ги убедих да те оставят жива. Ако не ни кажеш как да го унищожим…

Откъм вратата се чува изщракване. Инан отстъпва назад в мига, когато тя се отваря.

— Казах ли, че може да влизате…

Гласът му секва. Цветът се оттича от лицето му.

— Татко?! — прошепва Инан, разтваряйки удивено устни.

Дори и без короната е невъзможно да не позная краля. Той влиза като ураган и самото му присъствие помрачава въздуха. Докато вратата се затваря, ме залива вълна от омраза. Забравям как да дишам, когато срещам бездушните очи на човека, който уби мама.

Богове, помогнете ми!

Не знам дали това е сън или кошмар. Кожата ми пламва от гняв, какъвто никога не съм изпитвала, но сърцето ми се блъска от страх в гърдите. Мисля за този момент от първите дни след Нападението, представях си какво ще е да се срещна с него лице в лице. Толкова пъти съм си въобразявала смъртта му, че мога да напиша цяла книга с описания на начините, по които трябва да умре.

Крал Саран слага ръка на рамото на Инан. Синът му се свива, сякаш очаква удар. Въпреки всичко ме заболява от ужаса в очите на Инан. Виждала съм го сломен и преди, но това… това е нещо у него, което не познавам.

— Стражите ми казват, че си я проследил и си я открил при бунтовниците.

Инан застава по-изправен и стиска челюсти.

— Да, сър. В момента я разпитвам. Ако ни оставиш сами, ще получа отговорите, които са ни нужни.

Гласът на Инан остава толкова равен, че аз почти вярвам в лъжата. Той се опитва да ме държи далече от баща си. Сигурно знае, че ще умра. От тази мисъл потрепервам, но скоро ме обзема неземно спокойствие. Страхът от присъствието на Саран не унищожава желанието ми за отмъщение.

В ръцете на този човек, този жалък човек, е цялото кралство. Цял един народ, обзет от омраза и потисничество, който ме гледа втренчено в лицето. В онзи ден стражите разбиха вратата в Ибадан, но те бяха просто негови оръдия.

Тук е сърцето на проблема.

— А адмирал Каея?

Очите на Инан се насочват към мен, но когато Саран проследява погледа му, разбира грешката си. Принцът отваря уста, за да отклони вниманието му, но не успява да попречи на краля да се приближи до мен.

Дори и в горещата стая кръвта ми се смразява от самото присъствие на Саран. Паренето в кожата ми се засилва, когато той се приближава с меча си от маджасит. Толкова съм близо до него, че мога да различа белезите от шарка по светлокафявата му кожа, сивите косми на старостта, пръснати из брадата му.

Чакам обидите да започнат да се леят от устата му, но има нещо по-лошо в начина, по който ме гледа. Хладно. Сякаш съм звяр, извлечен от калта.

— Синът ми смята, че знаеш нещо за адмирала.

Очите на Инан се издуват. Изписано е по цялото му лице.

Един човек умря — спомням си думите му от празненството. — Човек, когото обичах.

Но не е било просто един човек…

Била е Каея.

— Зададох ти въпрос — връща ме гласът на Саран. — Какво стана с адмирала ми.

Твоят син маг я е убил.

Зад Саран Инан отстъпва рязко назад, ужасен от мислите ми. Това са тайни, които трябва да изкрещя, за да ги чуят всички, тайни, които трябва да изсипя на този под. Но нещо в ужаса му прави това невъзможно.

Поглеждам встрани, защото не мога да понасям чудовището, което заповяда да убият мама. Ако Инан наистина е на моя страна, тогава след смъртта ми той може би ще е единствената надежда за божниците.

Саран сграбчва брадичката ми и обръща главата ми към себе си. Цялото ми тяло потреперва. Досегашното спокойствие в очите на краля избухва в неудържим гняв.

— Най-добре е да ми отговориш, дете.

И е така. Наистина е най-добре.

Ще е идеално да накарам Саран да разбере истината в този момент и самият той да се опита да убие Инан. Тогава Инан няма да има друг избор, освен да отвърне на атаката. Да убие баща си, да завземе трона и да отърве света от омразата на Саран.

— Заговорничим, така ли? — пита Саран. — Мътим безценни заклинания? — Той забива пръсти в мен толкова силно, че ноктите му оставят кървави следи по брадичката ми. — Само едно движение и лично ще отърва тялото ти от окаяните ти ръце.

— Т-татко! — Гласът на Инан е тих, но той пристъпва напред.

Саран поглежда назад, а в очите му все още бушува гняв. Но Инан някак го пречупва. Той ме пуска рязко. Устните му се извиват, докато избърсва ръце в дрехата си.

— Предполагам, че трябва да се ядосвам на себе си. Слушай внимателно, Инан. Когато бях на твоите години, мислех, че може да оставя децата на ларвите да живеят. Мислех, че няма нужда да се пролива кръвта им.

Саран сграбчва веригите, принуждавайки ме да срещна погледа му.

— След Нападението трябваше отчаяно да се стремите да стоите далече от магията. Трябваше да се страхувате. Да се подчинявате. Но сега виждам, че такива като вас не може да бъдат научени. Всички ларви жадувате за магията, която заразява кръвта ви.

— Можеше да вземеш магията, без да ни убиваш. Без да ни пребиваш от бой!

Когато дръпвам веригите си, той скача побеснял като дива леонера. Жадувам да призова магия, подхранвана от най-черните дълбини на гнева ми. Гняв, роден от това, че той ми отне всичко.

Нова болка пронизва плътта ми, докато се боря с маджасита, правейки всичко възможно да извикам магията си въпреки силата на черните вериги. Заради тази напразна борба от кожата ми излиза дим.

Саран присвива очи, но аз не мога да мълча. Не и когато кръвта ми кипи и мускулите ми треперят от желание да се освободят.

Няма да позволя страхът ми да заглуши истината.

— Ти ни смаза, за да изградиш монархията си върху нашата кръв и нашите кости. Грешката ти не беше, че ни остави живи. Грешката ти беше, че си помисли, че никога няма да отвърнем на удара ти!

Инан пристъпва напред със стисната челюст и поглед, който се стрелка между двама ни. В очите на Саран пламва ярост, която бързо изчезва, и той се разсмива.

— Знаеш ли какво във вас ми е интересно? Винаги започвате от средата на историята. Сякаш баща ми не се е борил за правата ви. Сякаш вие, ларви, не изгорихте жена ми и сина ми живи.

— Не може да поробиш цял народ заради бунта на неколцина.

— Когато си крал, може да правиш каквото поискаш — оголва зъби Саран.

— Невежеството ти ще те доведе до собствения ти край — изричам ядно аз. — С магията или без нея, ние няма да се откажем. С магия или без магия, ще си върнем това, което ни принадлежи!

Устните на Саран се разтягат в ръмжене.

— Смели думи за една ларва, която всеки момент ще умре.

Ларва.

Като мама.

Като всеки брат и сестра, убити по негова заповед.

— Добре ще е да ме убиеш сега — прошепвам аз. — Защото няма да получиш реликвите.

Саран се усмихва бавно и зловещо, като блатен рис.

— О, дете — смее се той. — Не бъди толкова сигурна.