Деца от кръв и кости

Глава седемдесета

Зели

Бягството от крепостта ми е като в мъгла, една картина от хаос и болка.

Сред всичко това раните на гърба ми се отварят и с всяко разкъсване болката е непоносима. Пред очите ми притъмнява, но когато горещината на крепостта отстъпва пред хладния нощен въздух, знам, че сме избягали. Докато Найла ни отнася в безопасност, вятърът нахлува в разрезите, издълбани в кожата ми.

Всички тези хора…

Всички магове, които са дошли да ме спасят. Какво ще направят, когато узнаят истината? Че съм безполезна. Пречупена.

В мрака опитвам нещо, каквото и да е, за да усетя прилив на магия. Но по вените ми не се втурва топлина, в сърцето ми не нахлува енергия. Усещам само изгарящите разрези от ножа. Виждам само черните очи на Саран.

Губя съзнание, преди страховете ми да успеят да достигнат върха си, без да знам колко време е минало и къде съм. Когато се свестявам, около тялото ми се обвиват мазолести ръце и ме вдигат от седлото на Найла.

Тзеин…

Никога няма да забравя отчаянието, изписано на лицето му, когато ме видя. Виждала съм този поглед само веднъж — след Нападението, когато откри трупа на мама във веригите. След всичко, което е направил, не мога да му дам причина отново да погледне така.

— Дръж се, Зел — прошепва той. — Близо сме.

Той ме слага да легна по корем, откривайки ужасната гледка на гърба ми. Раните предизвикват множество ахвания, едно момче се разплаква.

— Просто опитай — изрича умолително женски глас към стоящото до мен момиче.

— Л-лекувала съм само порязвания или ударено. Това…

Потръпвам при докосването й и застивам, когато болката раздира гърба ми.

— Не мога…

— По дяволите, Кани! — извиква Тзеин. — Направи нещо, преди да й е изтекла всичката кръв.

— Не се притеснявай — успокоява я Амари. — Ето. Докосни камъка.

Ръцете й натискат надолу и аз потрепервам още веднъж, но този път те са топли и ме сгряват като вировете около Илорин, образуващи се от приливите. Топлината преминава през тялото ми и успокоява болката.

Тя се разлива под кожата ми и усещам първия полъх от облекчение. И тогава тялото ми сграбчва шанса да поспи.

Меката земя се сляга под краката ми и веднага разбирам къде съм. Тръстиките галят голите ми крака, а наблизо се чува бучене на падаща вода. Всеки друг ден водопадът би ме привлякъл по-близо.

Днес звучи не както трябва. Пронизително като писъците ми.

— Зели?

Пред погледа ми се появява Инан с полудели от тревога очи. Прави крачка напред, но спира, сякаш ако се приближи още малко, аз ще се разпадна.

А аз искам точно това.

Да се пръсна.

Да рухна в прахта и да плача.

Но най-много от всичко искам да не разбере, че баща му ме е пречупил.

Очите му се пълнят със сълзи и той свежда поглед към земята. Докато го следвам, пръстите ми се заравят в меката пръст.

— Съжалявам — извинява се той и аз си мисля, че никога няма да спре. — Знам, че трябва да те оставя да си почиваш, но трябваше да видя дали си…

— Добре? — довършвам вместо него, въпреки че знам защо той не изрича думата.

След всичко, което се случи, не знам дали съм способна отново да се чувствам добре.

— Намери ли Изцелител? — пита той.

Аз свивам рамене. Да. Излекувана съм. Тук, на мястото във въображението, омразата на света не е изрязана върху гърба ми. Мога да се преструвам, че магията ми все още тече във вените ми. Не ми е трудно да говоря. Да чувствам. Да дишам.

— Аз…

В този момент виждам изражението, което е като още една рана на гърба ми.

От деня, в който срещнах Инан, съм виждала толкова много в кехлибарените му очи. Омраза, страх. Разкаяние. Виждала съм всичко. Всичко.

Но никога това.

Никога съжаление.

Не! Обзема ме гняв. Няма да позволя на Саран да ми отнеме и това. Искам очите, които ме гледат сякаш съм единственото момиче в Ориша. Очите, които ми казваха, че можем да променим света. Не очите, които виждат, че съм пречупена. Че никога вече няма да съм цяла.

— Зел…

Той спира, когато притеглям лицето му към своето. Когато ме докосва, мога да забравя болката. С целувката му мога отново да бъда момичето от празника.

Момиче, на чийто гръб няма изрязана думата ЛАРВА.

Отдръпвам се назад. Очите на Инан остават затворени както при първата ни целувка. Но този път той потреперва. Сякаш целувката ни му причинява болка.

Въпреки че устните ни се докосват, прегръдката не е същата. Той не прокарва пръсти през косата ми, не докосва устните ми с палеца си. Ръцете му висят във въздуха, страхува се да помръдне, да докосне.

— Може да ме докоснеш — прошепвам аз, стараейки се да не допусна гласът ми да потрепне. Той сбърчва чело.

— Зели, не искаш това.

Дърпам лицето му отново към своето и той си поема въздух, мускулите му се отпускат при целувката ми. Когато се разделяме, аз притискам чело в носа му.

— Не знаеш какво искам — издишам аз.

Очите му се отварят и този път виждам проблясък на погледа, който жадувам. Виждам момчето, което иска да ме заведе в палатката си. Погледът, който ми позволява да се преструвам, че всичко ще бъде наред.

Пръстите му докосват устните ми и аз затварям очи, поставяйки въздържаността му на изпитание. Кокалчетата му докосват брадичката ми и…

… Саран сграбчва брадичката ми и я завърта грубо, така че да го гледам в лицето. Цялото ми тяло потреперва. Спокойствието му отпреди малко избухва в неистов гняв и дъхът ми секва. Събирам всичките си сили, за да не извикам и да преглътна ужаса си, когато ноктите му се забиват в кожата ми и тя започва да кърви.

— Най-добре е да ми отговориш, дете…

— Зел?

Ноктите ми се забиват в шията на Инан, защото трябва да го стисна, за да спра треперенето на ръцете си и да не извикам.

— Зел, какво има?

В гласа му отново се промъква загриженост, като паяк, който пълзи по тревата. Погледът, от който се нуждая, започва да изчезва.

Точно.

Като.

Мен.

— Зел…

Прекъсвам го с целувка, толкова настойчива, че сломява сдържаността му, омразата му, срама му. От очите ми потичат сълзи, докато се притискам към него в отчаяното си желание да почувствам това, което чувствахме преди. Той ме привлича по-близо до себе си, опитвайки се да е нежен, и в същото време ме притиска силно. Сякаш знае, че ако ме пусне, всичко ще свърши. Не можем да отречем онова, което ни очаква от другата страна.

Когато ръцете му започват да галят бедрата ми, в гърлото ми се надига стенание. Всяка целувка ме отвежда на ново място, всяка ласка ме отдалечава от болката.

Ръката му се плъзва по гърба ми и аз обвивам крака около кръста му, следвайки мълчаливото му желание. Той ме оставя леко и нежно върху легло от тръстика.

— Зел… — прошепва Инан.

Бързаме. Бързаме прекалено много, но не можем да спрем, защото когато сънят свърши, всичко ще приключи. Реалността ще се стовари върху нас, ясна, жестока и неумолима.

Никога няма да мога да погледна лицето на Инан, без отново да видя Саран.

Затова се целуваме и се притискаме един към друг, докато забравяме всичко. Всичко избледнява — всяка рана, всяка болка. В този момент съществувам само в прегръдките му. Живея в спокойствието на прегръдките му.

Инан се отдръпва и в кехлибарените му очи се вихрят любов и желание. И нещо друго. Нещо по-сурово. Може би сбогуване.

В този момент разбирам, че го искам. След всичко случило се имам нужда от това.

— Продължавай — прошепвам аз и дъхът на Инан секва.

Очите му ме изпиват, но въпреки това усещам, че се сдържа.

— Сигурна ли си?

Придърпвам устните му към себе си и с бавната си целувка го карам да замълчи.

— Искам това — кимвам аз. — Имам нужда от теб.

При тези думи Инан притиска устни към моите и ме прегръща по-силно. Привлича ме към себе си и аз затварям очи и се наслаждавам на спокойствието, оставяйки докосването му да прогони болката. Макар това да е само за момента.