Деца от кръв и кости

Глава осемдесет и втора

Амари

Въпреки че десетина мъже се втурват напред, те не могат да се мерят с яростта на меча ми. До мен Тзеин посича стражи с брадвичката си и се бие, въпреки че по лицето му се стичат сълзи. Аз се бия заради неговата болка, заради болката на Бинта и болката на всяка нещастна душа, която е загубила живота си заради баща ми. Всичката тази кръв и смърт, оставили отпечатък върху всяко дихание.

Завъртам се с меча си сред стражите и първа се втурвам в омаломощаваща атака.

Прерязвам сухожилие на един от стражите и той пада.

Друг се строполява, когато го пронизвам през бедрото.

Бий се, Амари. Насърчавам се сама да вървя напред, насилвам се да не гледам знаците на Ориша, които украсяват доспехите им, да не гледам лицата на войниците, които падат от меча ми. Те са се клели да защитават Ориша и короната, но сега нарушават свещената си клетва. Сега искат главата ми.

Един замахва с меча си към мен. Аз се навеждам и той пробожда свой другар. Приготвям се да пронижа следващия, когато…

— Не!

Викът на Зели от другия край на храма ме кара да се обърна точно когато мечът ми пробожда друг войник. Тя пада на колене разтреперана, а между пръстите й се сипе пепел. Затичвам се да й помогна, но спирам внезапно, когато баща ми вдига меча си и го забива в корема на един от собствените си войници. Младежът се строполява на колене, шлемът му пада. Не е войник.

Инан!

Всичко в мен се смразява, когато от устата на брат ми бликва кръв.

Този меч сякаш се е забил в собственото ми тяло. Бликва моята кръв. Братът, който ме носеше на раменете си из залите на двореца. Братът, който ми донасяше медени сладки от кухнята, когато майка ми ми взимаше десерта.

Братът, с когото нашият баща ме принуждаваше да се бия.

Братът, който поряза гърба ми.

Не може да бъде! Примигвам и чакам образът да се избистри. Не и той…

Не синът, който се отказа от всичко, за да бъде това, което баща ни искаше. Но докато гледам, баща ми вдига меча още веднъж, готов да отсече главата на Инан. Както уби Бинта.

— Татко, моля те — вика Инан с последния си дъх и протяга ръка.

Но баща ми смазва ръката му с тока на ботуша си.

— Ти не си мой син.

— Татко!

Гласът ми звучи като чужд, когато се втурвам напред. Баща ми ме забелязва и гневът му избухва.

— Боговете са ме проклели с децата ми — вика гневно той. — Предатели, които вонят на моята кръв.

— Твоята кръв е проклятието — сопвам се в отговор аз. — То ще приключи днес.