Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и осма

Зели

Оя, моля те, нека това се получи!

Отправям мълчалива молитва и сърцето ми бие силно в гърдите. Тръгваме през сенките, движейки се по периферията на лагера на маскираните. Преди планът ми изглеждаше идеален, но сега, когато трябва да го изпълним, не мога да спра да мисля за всички начини, по които може да се провали. Ами ако Тзеин и Амари не са вътре? Ами ако трябва да се изправим срещу магове? Ами Инан?

Поглеждам към него и страхът ми започва да расте. Планът ми започва с това да дам слънчевия камък на малкия принц — или съм си загубила ума, или вече съм изгубила битката.

Инан наднича напред и челюстта му се стяга, докато брои пазачите, които стоят на портата. Той е облечен с черните дрехи на пленника ни.

Все още не знам какво да мисля за него, за всички онези неща, които ме накара да почувствам. Докато наблюдавах погрешно насочената му омраза, аз се върнах в най-мрачните дни след Нападението. Тогава мразех магията. Обвинявах мама.

Проклинах боговете, че са ни създали такива.

Опитвам се да забравя тази стара болка, а в гърлото ми се събира буца. Все още усещам сянката на лъжата, която ме караше да мразя кръвта си, да скубя бялата си коса.

Тя едва не ме изяде жива, тази омраза към себе си, породена от лъжите на Саран. Но той вече ми бе отнел мама. Не можех да му позволя да ми отнеме и истината.

В луните след Нападението се потопих в ученията на мама, запечатвайки ги в сърцето си, докато започнаха да текат през мен като кръвта ми. Каквото и да казваше светът, магията ми беше красива. Дори и без сила, боговете ме бяха благословили с дар.

Но сълзите на Инан върнаха в съзнанието ми всичко онова, отровната лъжа, която светът ни накара да преглътнем. Саран се справи добре.

Инан вече мрази себе си повече, отколкото аз бих могла.

— Добре — прошепва той. — Време е.

Нужни са ми неимоверно големи усилия, за да разтворя пръсти и да му дам кожената си торба.

— Не се претоварвай — предупреждава ме той. — И не забравяй да оставиш няколко съживени за защита.

— Знам, знам — извъртам очи аз. — Хайде тръгвай.

Въпреки че не искам да чувствам нищо, стомахът ми се свива, когато Инан излиза от сенките и се насочва към портата. Спомням си грубата му ръка в моята. Странното спокойствие, което ме бе обзело при докосването му.

Двете маскирани фигури на портата насочват оръжието си. Скритите в сенките също се размърдват. Отгоре чувам хор от припуквания — стрелите, които се опъват в тетивата.

Знам, че и Инан усеща всичко това, но върви с нахална самоувереност. Спира малко, преди да стигне до портата.

— Дойдох да направя размяна — заявява той. — Имам нещо, което искате.

Пуска торбата ми на земята и изважда слънчевия камък. Трябваше да го подготвя за прилива на енергия. Дори и от това разстояние го чувам да ахва.

От ръцете към главата му преминава трепет и дланите му започват да пулсират с мека синя светлина. Чудя се дали Ори се появява пред очите му.

Шоуто е точно това, от което маскираните имат нужда. Няколко се измъкват от сенките и започват да го заобикалят с вдигнато оръжие.

— На колене — заповядва маскирана жена, която води предпазливо нападателите извън портата.

Тя вдига брадвичката си и кимва, при което още бойци излизат от скривалищата си.

Богове! Вече са повече, отколкото очаквахме. Четиридесет… петдесет… шестдесет? Колко още са се прицелили в него от дърветата?

— Първо изведете пленниците.

— След като те завържат.

Дървената порта се отваря. Инан оглежда жената, която ги предвожда, прави крачка назад и се обръща.

— Съжалявам. Боя се, че не мога да приема такава сделка.

Аз се втурвам от храстите, тичайки колкото ми държат краката. Инан хвърля слънчевия камък като топка за агбьон, замахвайки с всички сили. Той полита във въздуха с удивителна скорост. Скачам, за да го хвана. Притискам го до гърдите си и правя кълбо, приземявайки се.

Изхриптявам, когато слънчевият камък ме изпълва, опияняващ прилив на енергия, за който започвам да жадувам. Енергията се втурва в мен, запалвайки цялото аше в кръвта ми, и под кожата ми избухва топлина.

Пред очите ми се появява различен образ на Оя с червена копринена дреха, която свети на фона на черната й кожа. Вятър развява полите и й разбърква косата й, а мънистата започват да танцуват около лицето й.

Тя протяга ръка и от дланта й излиза бяла светлина. Не усещам тялото си, но съзнавам, че протягам ръка в отговор. За един кратък миг пръстите ни се докосват…

Светът избумтява и оживява.

— Хванете я!

Някой вика, но аз не го чувам истински. В кръвта ми бушува магия, призовавайки духовете надлъж и нашир. Те ме викат, надигайки се като цунами. Техният тътен надвива шума на живите. Като приливни вълни, управлявани от луната, духовете се блъскат в мен.

— Еми ауон ти о ти сун…

Забивам ръце в пръстта. При това докосване се образува дълбока цепнатина.

Земята под нас стене, докато армия от мъртви се надига от пръстта.

Те се извиват нагоре в ураган от съчки и камъни и пръст. Телата им стават плътни под сребърната светлина на моята магия. Аз отприщвам бурята.

— В атака!