Деца от кръв и кости

Глава тридесета

Амари

Хаос.

До този момент не бях разбирала истински тази дума. Хаос означаваше виковете на майка ми преди някой обяд. Хаос беше начинът, по който жените олойе се втурваха да се настанят на позлатените столове.

А сега хаосът заобикаля и мен, пулсира във всяко поемане на въздух и всеки удар на сърцето. Той пее, докато във въздуха се плиска кръв, и крещи, когато корабите експлодират в небитието.

Във въздуха се чува тътен, аз се втурвам към задната част на кораба и покривам главата си. Нашият кораб се разтриса, когато едно оръдие улучва корпуса му. Останали са само седемнадесет кораба, ние все още се задържаме в битката.

Пред мен всички се движат с невероятна прецизност, продължавайки да се бият въпреки хаоса. Сухожилия се издуват по шиите на гребците, които насочват кораба напред, пот тече по лицата на екипажа, докато зареждат още барут в оръдията.

Хайде — крещя на себе си. — Направи нещо. Каквото и да е!

Но колкото и да се опитвам, не мога да помогна. Не мога дори да дишам.

Стомахът ми се преобръща, когато гюле преминава през палубата на съседен кораб. Виковете на ранените ехтят в ушите ми като разбито стъкло. Вонята на кръв се носи във въздуха и ми припомня думи на Зели. В деня, когато влязохме в Ибейджи, тя бе усетила вкуса на смъртта.

Днес аз също го усещам.

— Идват! — изревава Тзеин, сочейки през дима.

Приближава друг кораб, екипажът е задъхан, с копия в ръце.

Небеса…

Ще се качат на борда ни.

Ще пренесат битката тук!

— Амари, заеми се с гребците! — вика Тзеин. — Помогни ми да ръководя битката!

Той се втурва като истински безстрашен капитан, но вижда парализата в краката ми. Дробовете ми се мъчат да поемат въздух — защо не помня как да дишам?

Обучавала си се за това. Корабът наближава и аз стискам меча си. Губила си кръв за това.

Но когато хората от екипажа на неприятелския кораб скачат на борда, годините принудителни уроци замръзват на връхчетата на пръстите ми. Опитвам да извадя меча си, но ръцете ми само треперят. Удряй, Амари! Гласът на баща ми гърми в ушите ми, врязвайки се дълбоко в белега на гърба ми. Вдигни меча си, Амари. Нападай, Амари. Бий се, Амари.

— Не мога — прошепвам аз.

След всичките тези години все още не мога да го направя. Нищо не се е променило. Не мога да помръдна. Не мога да се бия.

Мога само да стоя неподвижно.

Защо съм тук? Какво си мислех, в името на небесата? Можех да оставя онзи свитък на мястото му и да се върна в покоите си. Все още можех да скърбя за смъртта на Бинта в стаята си. Но направих този избор, едно съдбовно решение, което изглеждаше толкова правилно. Мислех, че мога да отмъстя за скъпата си приятелка.

Сега мога само да умра.

Притискам се до дървената стена, крия се, докато екипажът се бие с нашествениците. Кръвта им се лее в краката ми. Болката им звънти в ушите ми.

Хаосът ме е погълнал и ми трябва един прекалено дълъг миг, за да проумея, че един от мечовете се насочва към мен.

Удряй, Амари.

Но крайниците ми не помръдват…

Тзеин изкрещява и могъщият му юмрук се стоварва върху челюстта на мъжа.

Нападателят ми се строполява, но не и преди острието му да пореже ръката на Тзеин.

— Тзеин!

— Отдръпни се! — крещи той, стискайки кървящия си бицепс.

— Съжалявам!

— Просто се махни!

Очите ми се пълнят с горещи сълзи на срам, докато той се втурва нанякъде. Оттеглям се отново в ъгъла си. Не трябваше да се качвам на кораба. Не трябваше да съм тук. Изобщо не трябваше да напускам двореца…

В ушите ми прогърмява зашеметяващ трясък. Целият кораб се разтърсва с невероятна сила и аз падам на пода. Сграбчвам перилата на кораба, докато той се тресе. Това е.

Удариха ни.

Преди да успея да се изправя на крака, ни удря още едно гюле и преминава през палубата. Из въздуха се стеле дим и летят парчета дърво. Целият кораб се накланя и носът се вдига нагоре. Дим нахлува в дробовете ми и аз се плъзвам по покритата с кръв палуба.

Сграбчвам основата на мачтата и стискам с всички сили. Безкраен поток вода се втурва през труповете на кораба.

Корабът ни се разтърсва още веднъж и започва да потъва.