Деца от кръв и кости

Глава петдесет и шеста

Зели

Оставам в покрайнините на селището до залез-слънце. Сред дърветата не трябва да се изправям пред никого. Не трябва да се изправям пред себе си.

Когато вече не мога да седя в тъмното, тръгвам към палатката си, разочаровайки Зу, молейки се да не срещна Тзеин. Но щом ме вижда, Амари се втурва към мен с един копринен кафтан.

— Къде беше? — Тя ме сграбчва за ръката и ме дръпва в палатката си и на практика ме съблича, за да ми облече новия кафтан. — Празненството ще започне всеки момент, а още не сме направили косата ти!

— Амари, моля те…

— Не си прави труда да ми възразяваш. — Тя бута ръката ми и ме принуждава да стоя мирно. — Тези хора ти се възхищават, Зели. Трябва да изглеждаш подходящо.

Тзеин не и е казал…

Това е единственото обяснение. Амари слага кармин на устните ми и въглен около очите ми, както би направила по-голяма сестра, и ме кара да направя същото за нея. Ако знаеше истината, щеше просто да се страхува.

— Толкова се е накъдрила! — възкликва тя и закрепва още един кичур от косата ми назад.

— Мисля, че е заради магията. Косата на мама беше такава.

— Отива ти. Дори не съм свършила, а ти вече изглеждаш поразително красива.

Изчервявам се и оглеждам копринения кафтан. Пурпурните му мотиви са заплетени с яркожълти и тъмносини шарки и той сякаш грее на фона на тъмната ми кожа. Опипвам мънистата по деколтето и ми се иска Амари да го върне на този, който й го е дал. Не мога да си спомня последния път, когато съм била с рокля, и се чувствам гола без плат, който да обвива краката ми.

— Не ти ли харесва? — пита Амари.

— Няма значение — въздишам аз. — Не ме интересува какво ще облека, искам просто тази вечер да свърши.

— Случило ли се е нещо? — деликатно подпитва Амари. — Сутринта беше толкова ентусиазирана. А сега Зу ми казва, че не искаш да споделиш свитъка.

Стискам силно устни и сграбчвам плата на кафтана. Начинът, по който угасна лицето на Зу, ме изпълва с нов срам. Всички тези хора очакват да ги водя, а аз не мога да контролирам дори собствената си магия…

И не само магията си…

Споменът за огнения ад на Куаме бушува толкова ярко, че кожата ми настръхва от въображаемата топлина. Бях убедила себе си, че няма от какво да се страхувам, но сега не чувствам нищо друго, освен страх. Ами ако Зу не бе успяла да го спре? Ако изобщо не беше дошла? Ако Куаме не бе спрял пламъците си, дори нямаше да съм тук.

— Сега не е точният момент — казвам най-накрая. — Слънцестоенето е само след четири дни…

— Защо тогава не върнеш на тези божници силата им още сега? — стиска по-силно косата ми Амари. — Моля те, Зели, говори с мен. Искам да разбера.

Свивам колене до гърдите си и затварям очи, като почти се усмихвам на думите на Амари. Съвсем доскоро, когато видеше магия, тя се разтреперваше. Сега тя се бори за нея, а аз се страхувам.

Опитвам се да прогоня спомените за лицето на Тзеин, за най-ледения му поглед, който някога съм виждала. Познах ужаса в очите му. Когато Куаме докосна слънчевия камък и се възпламени, аз го погледнах по същия начин.

— Заради Инан ли? — настоява Амари, когато аз продължавам да мълча. — Страхуваш се от това, което ще направи ли?

— Не Инан е проблемът.

Амари замълчава, пуска косата ми и прикляка на пода. С изправените си гръб и рамене изглежда царствена във взетата назаем златиста рокля.

— Какво стана, докато нас с Тзеин ни нямаше?

Запазвам неутрално изражение на лицето си, въпреки че сърцето ми прескача един удар.

— Казах ти, съюзихме се, за да ви освободим.

— Зели, моля те, трябва да ми отговориш честно. Обичам брат си, наистина го обичам. Но никога не съм виждала тази негова страна.

— Каква страна?

— Да се противопостави на баща ми. Да се бори на страната на маговете. Нещо се е случило с него и знам, че е свързано с теб.

Тя ме гледа втренчено, сякаш разбира всичко, и страните ми пламват. Замислям се за водопада, за момента, в който устните ни почти се докоснаха.

— Прогледнал е — свивам рамене. — Разбрал е какво е направил баща ти, какво правят стражите. Иска да намери начин да поправи всичко.

Амари кръстосва ръце и повдига вежда.

— Сигурно ме мислиш за сляпа или глупава, а знаеш, че не съм сляпа.

— Не знам за какво говориш…

— Зели, той те гледа втренчено. Усмихва се сякаш… небеса, дори не знам. Никога не съм го виждала да се усмихва така, както се усмихва на теб. — Поглеждам надолу, а тя сграбчва брадичката ми и ме принуждава да я погледна в очите. — Искам това, Зели. Повече отколкото можеш да си представиш. Но познавам брат си.

— Какво искаш да кажеш?

Амари замълчава, закрепвайки още една къдрица на място той.

— Или всеки момент ще ни предаде, или се случва нещо друго.

— Говориш като Тзеин.

— Тзеин е разтревожен. И има всички основания да е такъв. Мога да говоря с него, но първо трябва да знам дали е нужно да го правя.

Не е нужно.

Това е очевидният избор. Това е, което трябва да мисля. Но независимо от всичко, което е направил, споменът как Инан ме внася в лагера остава все така завладяващ. Не помня някога да съм се чувствала в такава безопасност в ръцете на някой друг.

— Когато ми каза, че Инан има добро сърце, си помислих, че си глупачка. Сега, когато сама видях това добро сърце, част от мен се чувства като глупачка. Той ме спаси, когато бойците на Зу щяха да ме отвлекат, направи всичко възможно да освободи и вас двамата с Тзеин. А когато можеше да грабне свитъка и да избяга, той остана. И се опита да ме спаси.

Замълчавам, търсейки думите, които Амари иска да чуе, онези, които почти се страхувам да изрека.

— Той наистина има добро сърце. И мисля, че най-после живее с него.

Ръцете на Амари се раздвижват притеснено. Тя ги притиска до гърдите си.

— Амари…

Обгръща ме с ръце и ме притиска към себе си. Аз застивам от изненада. Не знам какво друго да направя и също я прегръщам.

— Знам, че това може да ти изглежда нелепо, но аз просто… — Тя се отдръпва и избърсва сълзите в очите си. — Инан винаги се е люшкал между доброто и злото. Просто искам да вярвам, че може да е добър.

Кимвам, мислейки за нещата, които искам от Инан. Мразя това, че толкова пъти мислих за него, за устните му, за усмивката му. Колкото и да се опитвам да го прогоня, копнежът остава, едно отчаяно желание да усетя отново докосването му…

Още сълзи заплашват да се отронят от очите на Амари и аз ги избърсвам с ръкава на кафтана си.

— Спри — нареждам строго. — Ще развалиш грима си.

Амари се изсмива.

— Мисля, че ти го направи вместо мен.

— Казах ти, че не можеш да ми имаш доверие с въглена!

— Как може да размахваш жезъл и да нямаш сигурна ръка!

Заливаме се в смях, звук толкова чужд, че ме учудва. Но в палатката влиза Тзеин и смехът ни секва. Когато среща погледа ми, той замръзва на място.

Отначало ме гледа като непознат, но после нещо в него се променя.

— Какво има? — пита Амари.

Брадичката му трепери. Той свежда поглед към земята.

— Тя… Зел изглежда съвсем като мама.

Думите му пронизват сърцето ми и в същото време го сгряват. Тзеин никога не говори така за мама. Понякога си мислех, че наистина я е забравил. Но когато погледите ни се срещат, разбирам, че и той е като мен — и той носи мама в себе си като въздуха, мисли за нея с всеки дъх, който поема.

— Тзеин…

— Процесията започва. — Той се обръща към Амари. — Трябва да свършвате.

И с тези думи излиза, сякаш пробождайки ме с нож в гърдите. Амари хваща ръката ми и я стиска.

— Ще говоря с него.

— Недей. — Преглъщам горчивината, която усещам в устата си. — Само ще се ядоса и на теб.

И каквото и да кажеш, всичко ще си остане по моя вина.

Изправям се и подръпвам ръкавите на дрехата си, приглаждайки несъществуваща гънка. След цял един живот от грешки има много неща, за които съжалявам. Но това… бих дала всичко, ако можеше това да не се бе случвало.

Тръгвам да излизам с натежало сърце, преструвайки се, че болката в гърдите ми не съществува. Но Амари отново ме хваща за ръката, принуждавайки ме да остана.

— Така и не ми обясни защо не искаш да споделиш свитъка. — Амари става, гледайки ме внимателно. — Отвън има цяла долина, пълна с божници, които чакат да станат магове. Защо не им даваме свитъка?

Думите на Амари ме удрят като плесниците на Мама Агба. Като меча, пронизал гърдите на Лекан. Те дадоха всичко, за да имам аз шанс като този, а аз го пропилявам.

Когато отначало помислих как ще споделим свитъка тази вечер, аз си представях красотата и радостта, които новата магия ще донесе. Всичко щеше да бъде като преди Нападението. Маговете отново щяха да царуват.

Но сега усмивките на божниците се изкривяват в болката, която може да донесат — Земните магове разкъсват земята под краката ни, Жътварите изгубват контрол и сеят смърт. Не мога да рискувам магията им да се върне. Не и без правила. Водачи. Планове.

Но ако не мога да направя това сега, как ще успея да извърша ритуала?

— Амари, сложно е. Ами ако някой изгуби контрол? Ами ако погрешният човек докосне слънчевия камък? Може да разбудим Заразител и всички да умрем от чума!

— За какво говориш? — сграбчва ме за рамото Амари. — Зели, защо казваш това?

— Не разбираш… — клатя глава с горчивина. — Не видя какво може Куаме. Ако Зу не го беше спряла… ако търговците на работници придобият такава сила или човек като баща ти… — Гърлото ми пресъхва при спомена за онези неконтролируеми пламъци. — Представи си всички хора, които би изпепелил той, ако може да извиква пламъци!

Всичко това се излива от мен наведнъж, всички страхове, които ме измъчват цял ден.

— А Тзеин… — започвам аз, но не мога дори да изрека думите. Щом дори и аз не мога да контролирам магията си, как мога да очаквам да се справят неопитни магове?

— Толкова дълго мислех, че имаме нужда от магия, за да оцелеем, но сега… сега не знам какво да мисля. Нямаме план, нямаме начин да създадем правила или да установим контрол. Ако просто върнем магията, може да пострадат много невинни хора.

Амари мълчи един дълъг миг, оставяйки думите ми да висят във въздуха. Погледът й омеква и тя ме дръпва за ръката.

— Просто ела.

Тя ме издърпва от палатката и в следващия момент съм зашеметена. Докато сме били вътре, селището е оживяло. Цялата долина кипи с младежка енергия, грейнала в червените отблясъци от приглушената светлина на фенери. На маси са наредени солени и сладки пайове с месо или с банани, а отвсякъде отекват буйна музика и оглушителен гръм на барабани. Всички танцуват на изпълнената с радост музика, обзети от вълнението на процесията.

Сред празничния хаос забелязвам Инан, по-красив, отколкото някой има правото да бъде, в тъмносиня агбада и панталони. Когато ме вижда, той зяпва от изненада. Нещо потрепва в гърдите ми. Отмествам поглед в отчаяното си желание да не чувствам нищо повече. Той се приближава, но преди да стигне до нас, Амари ме издърпва сред тълпата.

— Хайде — вика тя към него, — не може да пропуснем всичко това!

Промъкваме се през хаоса, докато празнуващите се блъскат и танцуват край нас. Въпреки че част от мен иска да заплаче, оглеждам тълпата, жадувайки тяхната радост, техния живот.

Децата на Ориша танцуват, сякаш това е последният ден от живота им, и с всяка стъпка прославят боговете. Славят радостта от освобождението, пеят песни на йоруба за свободата. Думите на моя език танцуват в ушите ми, думи, които някога мислех, че повече няма да чуя, изречени на глас. Те сякаш озаряват въздуха с радостта си.

Сякаш целият свят отново може да диша.

— Изглеждаш великолепно! — Зу ме оглежда и усмивката й става по-широка. — Всички момчета ще умират за един танц, въпреки че според мен май вече не си свободна.

Накланям глава и проследявам пръста й, който сочи към Инан — очите му ме следват като леонера, тръгнала на лов. Искам да го гледам, да задържа вълнението, което пропълзява по кожата ми, когато той ме гледа така. Но се насилвам да се обърна на другата страна.

Не искам отново да наранявам Тзеин.

Мама! Ориша Мама! Ориша Мама, ауа юн дюпе пе егбо игбе уд…

Колкото повече се приближаваме до центъра на празненството, толкова по-силно става пеенето. То ме връща в планините на Ибадан, когато мама ме приспиваше с тази песен. Гласът й се лееше, дълбок и мек като кадифе и коприна. Вдишвам познатото чувство, докато едно дребно момиче със силен глас води тълпата.

Мама, Мама, Мама…

Гласовете изпълват нощта с божествената си песен и една млада божница със светлокафява кожа влиза в центъра на кръга. Облечена е във великолепни сини одежди и изглежда така, сякаш Йемоджа, богинята от рисунката на Лекан, която взела сълзите на Нана, е оживяла. Девойката прави бързи кръгове и завъртания заедно с песента, а на главата си крепи съд с вода. Когато хорът запява, тя плиска водата във въздуха и разперва широко ръце, докато капките падат като дъжд върху кожата й.

Виковете на тълпата се засилват, когато тя излиза от кръга, танцувайки, а вътре влиза Фолаке. Мънистата по жълтия й кафтан улавят светлината и проблясват, движейки се по кожата й. Тя предизвиква всички с усмивката си, но най-много Куаме. Тълпата вика ентусиазирано и тя вдига ръце. Всички надават възторжени крясъци, когато от дланите й избухва златна светлина и започва да танцува заедно с нея из лагера.

— Мама, Мама, Мама…

Един след друг божниците влизат в кръга, всички облечени като децата на Небесната майка. Въпреки че не могат да извършват магия, имитациите им изпълват тълпата с радост. Накрая едно момиче на моята възраст пристъпва напред. Облечена е в развяваща се дреха от червена коприна, а на главата си има украшение от проблясващи мъниста. Оя… моята божествена посестрима.

Макар че не може да достигне блясъка на Оя от моите видения, божницата има своя собствена магическа аура. И тя като Фолаке има дълга бяла коса, която се развява, докато танцува. В едната си ръка държи характерния за Оя ирукере — къс камшик с козина на леонера. Завърта го в кръга и възторжените викове се засилват.

— Ти си част от това, Зели — прошепва Амари и вплита пръсти в моите. — Не позволявай никой да отнеме тази магия.