Деца от кръв и кости

Глава пета

Зели

За миг дъхът ми секва.

Момичето с бакърената кожа се тресе от толкова силен страх, че той протича и в мен.

Виковете и писъците се усилват, докато стражите трополят по пътя, приближавайки се с всяка изминала секунда. Не може да ме хванат с това момиче!

Ако се случи, аз съм мъртва.

— Пусни ме — заповядвам аз, почти толкова отчаяна, колкото и тя.

— Не! Не, моля те! — Сълзи изпълват очите й и ме стиска по-силно. — М-моля те, помогни ми! Направих нещо непростимо! Ако ме хванат…

Очите й са пълни с ужас, който познавам прекалено добре. Защото, когато я хванат, въпросът не е дали ще умре, а кога. Веднага? Гладувайки в затвора? Или стражите ще й се изреждат, предавайки я един на друг? Ще я унищожат отвътре, докато се удави в собственото си нещастие?

Трябва да защитавате тези, които не могат да се защитят сами — промъква се в главата ми сутрешният урок на Мама Агба. Представям си строгия й поглед. — Така ни служи жезълът.

— Не мога — прошепвам аз, но още докато думите излизат от устата ми, се приготвям да се бия.

По дяволите!

Няма значение дали мога да помогна.

Няма да понасям себе си, ако не го направя.

— Хайде!

Сграбчвам ръката на момичето и хлътвам в един от фургоните за тъкани, по-голям от останалите. Преди търговката да успее да изпищи, аз закривам с ръка устата й и притискам камата на Тзеин до шията й.

— К-какво правиш? — пита момичето.

Оглеждам наметалото й. Как изобщо е стигнала толкова далече? Бакърената й кожа и тежките й дрехи говорят за благородно потекло, цялата е в кадифе в златни оттенъци.

— Сложи си онова там, кафявото — нареждам й аз и се обръщам към търговката. Капки пот се стичат по тъмната й кожа, едно погрешно движение може да бъде последното в живота й. — Няма да те нараня — обещавам аз. — Просто ще направим размяна.

Докато момичето се преоблича, аз надничам откъм предната част на фургона, стискайки по-силно, когато търговката издава приглушено хлипане. На пазара вече има толкова много стражи, че може да са и цяла армия. Тичащите селяни и търговци засилват хаоса. Търся начин да се измъкнем от тази лудост, но не виждам път за бягство. Нямаме избор.

Трябва просто да опитаме късмета си.

Когато се скривам обратно във фургона, момичето тъкмо спуска новата качулка ниско над челото си. Грабвам разкошното й наметало и го пъхвам в ръцете на търговката. Когато мекото кадифе се разстила между пръстите на жената, страхът в очите й намалява.

Отдръпвам камата от шията й и грабвам простичко наметало и за себе си, скривайки бялата си коса под тъмната качулка.

— Готова ли си? — питам момичето.

Тя едва кимва. Но макар че за момент в очите й проблясва решителност, все още усещам парализиращия ужас.

— Хайде!

Грабвам ръката й и излизаме в хаоса навън. Стражи се спират точно пред нас, но кафявите пелерини ни пазят. Те търсят благородна кръв. Благодаря на боговете!

Може би имаме някакъв шанс.

— Върви бързо — изсъсквам тихо, докато се движим през пролуките между фургоните за текстил. — Но недей да… — Грабвам края на наметалото й, преди да се е отдалечила прекалено много. — Не тичай. Ще привлечеш внимание. Слей се с хаоса.

Момичето кимва и се опитва да проговори, но от устата й не излизат думи. Само ме следва като малкото на леонера и не изостава на повече от две крачки зад мен.

Пробиваме си път през тълпата и най-после стигаме до края на пазара. Въпреки че на главния вход проверяват стражи, до една пролука отстрани на пост стои само един. Когато той пристъпва напред, за да разпита някакъв благородник, аз виждам единствения шанс, който може да имаме.

— Побързай!

Плъзвам се покрай сергията на един търговец, за да се измъкна от пренаселения пазар и да стигна до каменните улици на търговския квартал. Въздишам облекчено, когато виждам, че дребното момиче също се измъква, но когато завиваме зад ъгъла, двама едри стражи ни препречват пътя.

О, богове!

Краката ми спират рязко. Сребърните монети издрънчават в торбата. Поглеждам към момичето — кожата й е загубила повечето от цвета си.

— Проблем ли има? — питам стражите възможно най-невинно.

Единият скръства подобните си на дървета ръце.

— Търсим беглец. Никой не може да излезе, докато не я хванем.

— Наша грешка — извинявам се аз, покланяйки се почтително. — Ще изчакаме вътре.

Проклятие! Обръщам се и тръгвам обратно към сергиите, като на всяка крачка оглеждам хаоса на пазара. Ако всички изходи се охраняват, ще ни трябва нов план. Ще ни трябва нов начин да се…

Чакай!

Почти съм стигнала обратно до пазара, но момичето не е до мен. Обръщам се и я виждам замръзнала пред стражите, а ръцете й съвсем леко потреперват.

В името на боговете!

Отварям уста, за да изсъскам, но дори не знам името й. Рискувала съм всичко за една непозната. И сега заради нея ще ни убият.

Опитвам се да разсея стражите, но единият вече посяга към качулката на момичето. Няма време. Вадя металната пръчка и замахвам.

— Залегни!

Момичето се хвърля на земята. Стоварвам жезъла си върху черепа на стража. Във въздуха отеква ужасно пукане и той се строполява в прахта. Преди още другият да е извадил меча си, забивам жезъла си в гърдите му.

— Ох!

Ритвам го бързо в челюстта и той пада в безсъзнание на червената земя.

— Небеса! — изругава момичето като благородничка, докато аз прибирам жезъла си.

„Небеса“ е правилно. Сега пък нападнах стражи.

Сега наистина ще умрем.

Представям си гнева на Тзеин, докато тичаме колкото може по-бързо през търговския квартал.

Не проваляй и това. Влизаш. Излизаш. Къде в този план ставаше въпрос да помагам на бегълка?

Докато тичаме покрай сградите в пастелни цветове, две групи дворцови стражи се опитват да ни настигнат. Виковете им вече се чуват силно. Стъпките им отекват още по-силно. С извадени мечове се приближават само на няколко крачки зад нас.

— Знаеш ли къде сме? — питам аз.

— Горе-долу — отговаря задъхано тя, а очите й са разширени от ужас. — Д-достатъчно, за да стигнем до бедняшкия квартал, но…

— Тръгвай натам!

Тя тръгва напред, тичайки на крачка пред мен, за да води. Двете тичаме по каменните улици, прехвърчайки покрай объркани търговци в отчаяното си желание да избягаме. През вените ми се втурва адреналин. Под кожата ми жужи горещина. Няма да успеем. Невъзможно е да избягаме.

Успокой се — чувам Мама Агба в главата си. Насилвам се да поема дълбоко въздух. — Бъди изобретателна. Използвай това, което е около теб, за да спечелиш предимство.

Оглеждам отчаяно тесните улици на търговския квартал. Когато завиваме зад ъгъла, погледът ми се спира на висока кула от дървени бурета. Това ще свърши работа.

Разгъвам жезъла си и замахвам силно към основата на кулата. Когато първото буре се търкулва на земята, аз съм сигурна, че и другите веднага ще го последват.

Крясъците на стражите изпълват въздуха, докато буретата ги събарят на земята. Това ни дава достатъчно време да стигнем до бедняшкия квартал и да спрем, за да си поемем дъх.

— А сега какво? — изпухтява момичето.

— Не знаеш ли как да излезем?

Тя поклаща глава, а по лицето й се стича пот.

— Никога не съм била в тази част на града.

Отдалече бедняшкият квартал изглежда като лабиринт, а вътре колибите и бараките се събират като паяжина. Тесните пътеки и калните улици се заплитат пред очите ни. Не се вижда никакъв изход.

— Насам — посочвам аз към една от улиците срещу търговския квартал. — Ако тази посока води към центъра, другата трябва да води навън.

Вдигаме облаци прах с всяка крачка, тичайки колкото можем по-бързо. Но група стражи ни пресичат пътя и нямаме друг избор, освен да хукнем в обратната посока.

— Небеса! — изпухтява момичето, когато се втурваме по една малка уличка и ядосваме група бездомни косидани.

Учудвам се как изобщо е успяла да избяга. Съмнявам се обучението на такава благородничка да е включвало бягане от стражи из бедняшките квартали.

Завиваме зад още един ъгъл, а стражите са буквално по петите ни. Насилвам се да тичам по-бързо, когато момичето стиска силно ръката ми и ме дръпва назад.

— Какво пра…

Тя закрива с ръце устата ми и ме блъска зад стената на една барака наблизо. Чак тогава забелязвам тясното пространство, в което се навираме.

Моля те! — За втори път през последните десет години аз отправям молитва, призовавайки някой бог, който може да е останал. — Моля те! — повтарям аз. — Моля те, моля те, скрий ни!

Сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите и бие толкова силно, че съм сигурна, че може да го чуят. Но когато групата стражи приближават, профучават край нас като стадо бикоглави носономи, преследващи жертвата си.

Поглеждам към небето, примигвайки към преминаващите над нас облаци. През пролуките между тях се виждат ярки лъчи светлина. Сякаш боговете са се надигнали от мъртвите, възкръснали от гробището, останало след клането по време на Нападението. Каквото и да има там, горе, то ми изпраща благословията си.

Просто се моля тази благословия да не свърши.

Изнизваме се от скривалището си и хукваме по друга пътека, неволно блъскайки двойка любопитни божници. Единият изпуска бутилката си с ром и острата миризма се понася към носа ми, толкова силна, че опарва ноздрите ми. С тази миризма в главата ми отново се появява един от уроците на Мама Агба.

Грабвам бутилката от земята и оглеждам улицата за липсващата съставка.

Ето там. Сърцето ми спира за миг — само на няколко метра от главата на момичето е.

— Вземи факлата!

— Какво?

— Факлата! — изкрещявам аз. — Тази точно пред теб!

Отнема й секунда да изтръгне металната факла от дръжката й и когато успява, двете отново се втурваме напред. Минавайки покрай последните къщурки, аз откъсвам парче плат от наметалото си и го набутвам в бутилката.

— Това за какво е? — пита тя.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да разбереш.

Излизаме от бедняшкия квартал и виждаме дървената порта на Лагос. Ключът към бягството ни.

Блокирана от кралските стражи.

Стомахът ми се свива, когато спираме пред безкрайна линия от въоръжени войници. Те яздят страховити черни пантенери и всеки от огромните зверове е оголил острите си зъби. Черната им козина блести на слънцето като тънък слой мазнина и из нея са пръснати матови цветни дъги. Дори и приведени в готовност за скок, те се извисяват над главите ни.

— Заобиколени сте! — изкрещява капитанът, пронизвайки ме с кехлибарените си очи. — По заповед на крал Саран нареждам да спрете!

За разлика от войниците си, капитанът язди свирепа снежна леопанера, голяма почти колкото нашата къща. На гърба й се издигат осем дебели черни рога, остри и лъскави. Чудовището облизва дългите си извити нокти и изръмжава, жадно да украси с кръвта ни снежнобялата си, изпъстрена с петна козина.

И капитанът има същата бакърена кожа като на момичето, по която няма бръчки и белези от битки. Когато тя го вижда, ръцете й се стрелват към качулката, а краката й се разтреперват.

Капитанът е млад, но стражите изпълняват командите му безпрекословно. Един по един изваждат мечовете си и ги насочват към нас.

— Свърши се — прошепва отчаяно момичето.

По лицето й потичат сълзи и тя се отпуска на колене. Пуска примирено факлата и изважда стар измачкан свитък.

Аз се преструвам, че следвам примера й, и също коленича, докосвайки плата в бутилката до пламъка на факлата. Острата миризма на изгоряло изпълва ноздрите ми. Когато капитанът се приближава, хвърлям пламналото си оръжие към редицата пантенери.

Хайде! — моля се на стъклената бутилка, следейки пътя й с поглед. Докато тя лети, започвам да се притеснявам, че няма да се случи нищо.

След това светът избухва в пламъци.

Огънят гори буйно, поглъщайки хора и рогати пантенери. Зверовете започват да вият, изпаднали в паника, и хвърлят ездачите си на земята в опит да избягат.

Момичето се взира ужасено, но аз грабвам ръката й и я тегля със себе си. Вече сме само на няколко метра от портата, само на няколко метра от свободата!

— Затворете портата! — изкрещява капитанът, когато ние профучаваме край стражите.

Момичето се блъска в него, той залита и тя успява да се измъкне от ръцете му.

Чува се тракане на метални зъбни колела и дървената порта започва да се спуска. Стражите на портата остават единственото ни препятствие пред свободата.

— Няма да успеем! — изхриптява момичето.

— Нямаме избор!

Спринтирам по-бързо, отколкото мислех, че е възможно да се тича. Познатият ми пиян страж изважда меча си и вдига ръка да замахне, но бавното му движение е по-скоро повод за смях, отколкото за страх. Удрям го по главата с всички сили и когато се строполява на земята, се забавям още секунда, за да го ритна с коляно в слабините.

Един от другите стражи успява да замахне с меча си, но аз лесно го блокирам с жезъла. Завъртам металния прът в ръцете си и мечът му отхвърча надалече. Очите му се разширяват, когато го изритвам с широк замах в лицето, просвайки го на земята, и се втурвам през дървената порта.

Успяхме! — иска ми се да изкрещя, когато стигам под абаносовото дърво. Обръщам се да се усмихна на момичето, но нея я няма. Сърцето ми спира, когато я виждам да се препъва и да пада на земята на сантиметри преди портата. При падането й се вдига облак прах.

— Не! — изпищявам аз.

Портата ще се затвори всеки момент. След целия кошмар тя няма да успее.

Ще умре, след като почти се беше спасила.

Тичай — заповядвам на себе си. — Бягай. Имаш Тзеин. Имаш тате. Вече направи всичко, което можеше.

Но отчаянието в очите й ме дърпа назад и разбирам, че благословията на боговете е дотук. Защото въпреки всички възражения на тялото ми аз изтичвам към портата и се претъркулвам под нея миг, преди да стигне до земята.

— Свършено е с вас! — пристъпва напред капитанът, ранен и окървавен от огнената бомба. — Хвърлете оръжията си. Веднага!

Сякаш всички стражи в Лагос са се втренчили в нас и ни обграждат, блокирайки всички посоки, за да не можем да избягаме отново.

Аз помагам на момичето да се изправи на крака и вдигам високо жезъла си. Това ще приключи тук. Няма да ме хванат. Ще ги принудя да ме убият на място.

Сърцето ми бие силно в гърдите, докато стражите се приближават. Наслаждавам на последните си мигове, представяйки си топлите очи на мама, абаносовата й кожа.

Идвам — обръщам се към духа й. Тя сигурно сега е в алафиа и се рее в спокойствието на отвъдния живот. Представям си, че съм до нея. — Идвам при теб съвсем…

Гръмовен рев разцепва въздуха и стражите замръзват на място. Ревът става все по-силен и по-силен, направо оглушителен с приближаването си. Едва успявам да издърпам момичето на безопасно място, когато огромното тяло на Найла прескача портата.

Стражите залитат назад изплашени, а моята леонера се приземява на прашния път и между огромните й зъби капе слюнка. Убедена съм, че е халюцинация, докато не чувам Тзеин да вика, седнал на гърба й.

— Какво, по дяволите, чакате? — изкрещява той. — Качвайте се!

Без да губя и секунда повече, скачам на гърба на Найла и дръпвам момичето след себе си. Потегляме, скачайки от къща на къща, а след нас колибите се сриват под тежестта ни. Когато стига достатъчно високо, Найла скача за последен път и полита към портата.

Почти сме стигнали до нея, когато нещо като електрически шок протича през вените ми.

Шокът преминава през всяка пора в кожата ми, запалвайки всичко в мен, отнемайки дъха ми. Времето сякаш спира, когато поглеждам надолу и се втренчвам в очите на младия капитан.

Незнайна сила гори зад кехлибарения му взор — затвор, от който не мога да избягам. Нещо от неговия дух сякаш се вкопчва в моя. Преди да успея да прекарам още миг, заключена в погледа му, Найла прелита над портата, прекъсвайки връзката ни.

Тя се приземява тежко и хуква през абаносовите дървета.

— Богове! — прошепвам аз.

Всяка част от тялото ми крещи от напрежение. Не мога да повярвам, че се измъкнахме.

Не мога да повярвам, че все още съм жива.