Деца от кръв и кости

Глава двадесет и пета

Зели

— Чисто ли е?

Амари наднича по каменните коридори, водещи извън арената. Над главите ни се извиват ронещи се сводове, стъпваме върху напукани камъни. След като отзвучава шумът на излизащите, Амари кимва и ние се втурваме напред. Тичаме на зигзаг около ерозиралите колони, бързайки да стигнем, преди някой да ни забележи.

Часове след смъртта и на последния човек зрителите най-после са напуснали арената и стражите са източили водата. Мислех си, че когато тълпата излезе, ужасът за мен ще спре, но сега из празните трибуни отекват удари от пръчки. Стражите ги стоварват върху гърбовете на нови работници, почистващи кръвта и останките, които не са се отмили при източването на водата. Не мога да си представя това мъчение — да почистваш днешната бъркотия само за да участваш в утрешната касапница.

Ще се върна — решавам аз. — Ще ги спася. След като изпълня ритуала и върна магията, след като се уверя, че тате е в безопасност. Ще събера група от Земни магове, за да изравним това чудовищно място със земята. Говорителят ще плати за всеки похабен живот на божник. Всеки от благородниците ще отговаря за престъпленията си.

Оставям мислите за отмъщение да ме успокоят, докато вървим покрай неравна стена, и затварям очи в опит да се съсредоточа максимално. Слънчевият камък разбужда ашето в кръвта ми. Той грее с мека светлина като светулка, която се изгубва в нощта. Но с времето тя става по-ярка и накрая излъчването затопля стъпалата ми.

— Под нас е — прошепвам на другите.

Вървим по празни коридори и слизаме под земята. Колкото по-близо сме до пълното с трупове дъно на арената, от толкова повече хора трябва да се крием. Когато стигаме най-долу, вече сме на един дъх разстояние от ужасните стражи и отчаяните работници. Пръчките плющят и заглушават стъпките ни. Промъкваме се под един каменен свод.

— Тук е — шепна отново и посочвам към голяма желязна врата.

През процепите прониква ярка светлина и изпълва прохода с топлината на слънчевия камък. Прокарвам пръсти по дръжката на металната врата — ръждясало колело, заключено с огромен катинар.

Изваждам камата, която ми даде Тзеин, и забивам върха й в тясната ключалка. Опитвам се да я бутна още навътре, но ме спира сложна система от зъбци.

— Можеш ли да отвориш? — пита шепнешком Тзеин.

— Опитвам се.

По-сложна е от обикновена ключалка. За да я отворя, ми трябва нещо по-тънко, нещо с кука.

Взимам един тънък ръждясал пирон от земята и го притискам в стената, изкривявайки върха му. Когато вече е извит, затварям очи и движа метала както слепецът бастун, съсредоточавайки се върху лекото докосване на зъбците на ключалката. Бъди търпелива — прозвучава в главата ми старият урок на Мама Агба. — Позволи на усещанията да станат твои очи.

Вслушвам се за приближаващи стъпки и сърцето ми бие силно, но когато вкарвам ножа, зъбците поддават. Още едно завъртане наляво и…

Чува се тихо изщракване. Катинарът се отваря и аз изпитвам такова облекчение, че едва не се разплаквам. Сграбчвам колелото и завъртам наляво, но металът не поддава.

— Заяде!

Ръждата е полепнала по оста на колелото и му пречи да се задвижи. Амари наблюдава, а Тзеин започва да натиска колелото с всички сили. По шията му потичат струйки пот. Металът пъшка и стърже достатъчно силно, за да заглуши крясъците на стражите, но колелото не помръдва.

— Внимавай! — изсъсквам аз.

— Старая се!

— Постарай се повече…

Колелото изтраква и се откъсва. Втренчваме се в отчупения метал в ръцете на Тзеин. Какво, в името на боговете, ще правим сега?

Тзеин блъсва вратата с тяло. Тя се разтриса при удара, но отказва да се отвори.

— Ще чуят стражите! — прошепва Амари.

— Как иначе ще вземем камъка? — прошепва в отговор брат ми.

Свивам се при всеки удар на тялото на Тзеин, но той е прав.

Камъкът е толкова близо, че топлината му ни сгрява като лъчите на слънцето.

През главата ми минават цяла редица ругатни. Богове, ако имахме помощта само на още един маг… Споител ще извие металната врата. Огнен маг веднага ще стопи дръжката.

Половин луна — напомням си. — Остава половин луна, за да направя всичко както трябва.

Ако искаме да стигнем до свещения храм навреме и да върнем магията, трябва да вземем камъка още тази вечер!

Вратата се отмества на милиметър и аз ахвам. Близо сме. Усещам го. Още няколко удара и ще се отвори. Още няколко напъна и камъкът ще е наш.

— Ей!

Във въздуха прокънтява гласът на един страж. Замръзваме на място. По каменния под отекват стъпки, които се насочват към нас с обезпокояваща скорост.

— Натам! — сочи Амари към една ниша след вратата към слънчевия камък, където са складирани гюлета и сандъци с барут. Приклякаме до стената и под каменния свод се втурва млад божник със сякаш светеща в сумрака коса. След секунди след него се спускат говорителят и един от стражите. Настигат го, но замръзват, когато виждат наполовина отворената врата.

— Ти, ларво! — изсъсква говорителят с ръмжене. — С кого работиш? Кой е направил това?

Преди момчето да успее да отговори, пръчката на говорителя изплющява и го спира. То се строполява на каменния под. Докато пищи, идва още един страж и се включва в побоя.

Разтрепервам се зад сандъка, в очите ми парят сълзи. Гърбът на момчето вече е разкъсан от предишни удари, но зверовете не спират. Той ще умре.

Ще умре заради мен.

— Зели, недей!

Съскането на Тзеин ме забавя за секунда, но не е достатъчно, за да ме спре. Изскачам от скривалището ни, опитвайки се да не повърна, когато виждам момчето.

Гневни сълзи набраздяват лицето му. По гърба му шурти кръв. Животът му виси на косъм, който започва да се къса пред очите ми.

— Коя си ти, по дяволите? — гневи се говорителят, изваждайки камата си.

Кожата ми настръхва, когато приближава до мен черното маджаситено острие. Притичват още трима стражи.

— Слава на боговете! — успявам да се засмея, докато се опитвам да намеря думите, с които да оправя всичко това. — Търся те навсякъде!

Говорителят присвива невярващо очи. Ръката му стиска по-силно пръчката.

— Търсиш ме? — повтаря той. — В мазето? При камъка?

Момчето простенва и аз отново се свивам, когато един от стражите го изритва в главата. Тялото му остава да лежи в локва от собствената му кръв. Ударът е смъртоносен. Но защо не усещам духа му? Къде е последният му спомен? Предсмъртната болка? Ако е отишъл направо в алафиа, може и да не го усетя, но как някой ще си отиде спокойно при такава смърт?

Насилвам се да погледна отново към ръмжащия говорител. Вече няма какво да направя. Момчето е мъртво. И ако не измисля нещо много бързо, аз също ще съм мъртва.

— Знаех, че ще те намеря тук. — Преглъщам с усилие. Има само една причина, която ще свърши работа. — Искам да се включа. Позволи ми да се състезавам утре вечер.

— Не може да говориш сериозно! — възкликва Амари, когато най-после сме в безопасност сред пясъците. — Видя онази кървава баня. Почувства я. И сега искаш да участваш в нея?

— Искам камъка — викам аз. — Искам да оцелея!

Въпреки въодушевлението ми образът на пребитото момче се промъква отново в главата ми.

По-добре това. По-добре да те пребият до смърт, отколкото да те разкъсат на парчета на някакъв кораб. Но колкото и да се опитвам да убедя сама себе си, знам, че това не е истина. В смърт като тази няма достойнство, пребит до смърт с пръчка за нещо, което дори не е извършил. А аз не можах да помогна на духа му да премине в отвъдното. Не можех да бъда Жътварят, от когото той имаше нужда, дори и да исках.

— Арената е пълна със стражи — промърморвам аз. — Щом не успяхме да вземем камъка тази вечер, няма никакъв шанс да го откраднем утре.

— Трябва да има някакъв начин — скача Тзеин и по изцапаните му с кръв стъпала полепват песъчинки. — Ако успеем да разберем къде ще преместят камъка сега…

— Остават ни тринадесет дни до слънцестоенето. Тринадесет дни да прекосим Ориша и да отплуваме за свещения остров. Нямаме време да търсим. Трябва да вземем камъка и да тръгваме!

— Слънчевият камък няма да ни е от никаква полза, ако труповете ни лежат по пода на арената — казва Амари. — Как ще оцелеем? Никой не оцелява в това състезание!

— Ние няма да играем като всички останали.

Бъркам в торбата си, ровя и изваждам един от черните свитъци на Лекан. Бялото мастило проблясва на етикета му, изписвайки Съживяване на мъртвите. Това заклинание е обикновено за Жътварите и често беше първото нещо, което новите магове овладяваха. Магията дава на този, който изрича заклинанието, помощта на дух, заклещен в ада на апади, в замяна на помощ духът да премине в отвъдния свят.

От всички заклинания в свитъците на Лекан това беше единственото, което вече знаех. На всяка луна мама отвеждаше група Жътвари до отдалечените планински върхове на Ибадан и изричаше това заклинание, за да прочисти селото ни от останали в него духове.

— Разгледах този свитък — бързам да обясня. — В него има заклинание, което майка ми често изричаше. Ако успея да го науча, ще мога да превръщам духовете на мъртвите на арената в истински войници!

— Да не си си изгубила ума? — вика Амари. — Ти едва дишаше на трибуните заради всички онези духове. Трябваха ти часове, за да си възвърнеш силите и да си тръгнеш. Щом не можа да издържиш там, защо мислиш, че можеш да правиш магии на арената?

— Мъртвите ме съкрушиха, защото не знаех какво да направя. Не контролирах ситуацията. Ако науча заклинанието и ги контролирам, ще имаме една тайна армия! На тази арена има хиляди разгневени духове!

— Кажи й, че това е лудост — обръща се Амари към Тзеин. — Моля те.

Тзеин скръства ръце и се размърдва, преценявайки риска, докато гледа ту мен, ту Амари.

— Виж дали ще можеш да го разбереш. След това ще решаваме.

Ясната нощ донася мраз над пустинята, почти толкова суров, колкото и палещите лъчи на слънцето. Въпреки че студен вятър отвява пясъка от дюните около Ибейджи, по кожата ми се стича пот. От часове се опитвам да изпълня заклинанието, но всеки опит е по-неуспешен от предишния. След известно време изпращам Тзеин и Амари в колибата, която сме наели. Сега поне мога да се провалям сама.

Вдигам свитъка на Лекан към лунната светлина, опитвайки се да разбера превода на йоруба, надраскан под сенбариите. След пробуждането спомените ми за стария език са точни, толкова ясни, както когато бях дете. Но колкото и пъти да рецитирам думите, моето аше не се проявява. Не се получава магия. И колкото по-безсилна се чувствам, толкова по-ясно ми става, че не би трябвало да правя това сама.

— Хайде. — Стискам зъби. — Оя, ба ми соро!

Рискувам всичко, за да върша работа за боговете, а защо те не са тук, когато най-много имам нужда от тях?

— Моля те, Оя!

Поглеждам отново към свитъка, опитвайки се да открия нещо пропуснато. Заклинанието трябва да създаде живот, дух от мъртвите, прероден в жива материя около мен. Ако всичко е както трябва, от дюните около мен би трябвало да се създаде живот. Но аз изричах заклинанието вече часове, а не бях успяла да помръдна и една песъчинка.

Когато прокарвам ръце по свитъка, новата рана върху дланта ми ме кара да спра. Вдигам ръка към лунната светлина и разглеждам мястото, където Лекан ме поряза с камата си от кост. Споменът за това как кръвта ми грееше с бяла светлина все още е силен в съзнанието ми. Приливът на аше беше вълнуващ, ослепителен приток на енергия, какъвто само кръвната магия може да предизвика.

Ако я използвам сега…

Тази мисъл кара сърцето ми да забие силно. Заклинанието ще започне да се лее с лекота. Без проблем ще извикам легион от съживени, които да се надигнат от земята.

Но преди мисълта да ме изкуши още повече, си спомням дрезгавия глас на мама. Съсухрената й кожа. Накъсаното й дишане. Тримата Изцелители, които полагаха безкрайни усилия край нея.

— Обещай ми — прошепна ми тя, след като използва кръвна магия, за да върне Тзеин към живота. — Закълни се. Каквото и да се случи, никога да не го правиш. Ако го направиш, няма да оцелееш.

Обещах й. Заклех се в ашето, което един ден щеше да тече в моите вени. Не мога да наруша клетвата си само защото не съм достатъчно силна да направя едно заклинание.

Но ако това не се получи, какъв избор имам? Не би трябвало да е толкова трудно. Само преди часове моето аше беше пулсирало в кръвта ми. А сега не мога да усетя нито едно проклето нещо.

Чакай малко!

Втренчвам се в ръцете си, спомняйки си младия божник, чиято кръв изтече пред очите ми. Не само неговия дух не усетих. Не бях усещала силата на мъртвите от часове.

Взирам се отново в свитъка, търсейки скрито значение зад думите. Сякаш магията ми се бе изцедила от мен край арената. Не бях усещала нищо от…

Миноли.

Момичето в бяло. Онези големи празни очи.

Толкова много неща се случиха изведнъж и не бях разбрала, че духът на момичето ми е казал името й.

Когато умираха, другите духове от арената ми предаваха болката си. Омразата си. В спомените им усещах паренето от камшиците на стражите. Усещах солта на пролетите сълзи в устата си. Но Миноли ме отведе до прашните поля на Минна, където тя и остроносите й братя и сестри обработваха земята за есенната реколта от царевица. Въпреки че слънцето печеше жестоко, а работата беше трудна, всеки миг минаваше в усмивки и песни.

Иуо ми икбоканле ми ориша, иуо ни мо гбою ле.

Напявам думите високо и вятърът понася гласа ми. Повтарям ги и в главата ми запява един тъжен глас.

Там Миноли прекара последните мигове от живота си, изоставяйки във въображението си жестокостта на арената заради спокойствието на стопанството.

Там избра да умре.

Миноли — прошепвам заклинанието аз в дълбините на ума си. — Еми ауон ти уо ти сум, мо ке пе йин ни они. Е пада йаденину ейа мимо йин. Суре фун ми пелу ебин ийебийе ре.

Изведнъж пред мен се завърта пясък. Отскачам назад, докато подобната на мъгла вихрушка се надига и върти на вълни, а след това отново пада на земята.

— Миноли?

Прошепвам името на глас, въпреки че дълбоко в душата си вече знам отговора на въпросите си. Когато затварям очи, острата миризма на пръст изпълва ноздрите ми. Гладки царевични зърна се плъзват между пръстите ми. Споменът й грее ярък, наситен, жив. Щом той живее в мен с такава сила, трябва да вярвам, че и тя е тук.

Повтарям заклинанието с по-голяма увереност, протягайки ръце към пясъка. Миноли, призовавам те сега. Появи се като нова сила, благослови ме с безценния си…

От пергамента изскачат бели сенбарии и плъзват по кожата ми. Знаците танцуват по ръцете ми, вливайки нова сила в тялото ми. Тя се втурва в дробовете ми като първата глътка въздух след гмуркане под водата. Пясъкът около мен започва да се върти със силата на буря и от вихрушката се появява неясна фигура, дарена с живот.

— О, богове!

Затаявам дъх, когато Миноли протяга пясъчната си ръка. Грапавите й пръсти докосват бузата ми и целият свят потъва в тъмнина.