Деца от кръв и кости

Глава втора

Зели

Последната дума, която искам да чуя.

„Тате“ означава, че е свършило.

„Тате“ означава, че вече е мъртъв.

Не! — спирам тези мисли аз, докато тичаме по дървената настилка на търговския квартал. — Добре е — обещавам си. — Каквото и да е станало, той ще оцелее.

Илорин се събужда със слънцето, което вдъхва живот на океанското селце. Вълните се разбиват в дървените колони, които ни държат над водата. Като паяк, хванат в мрежата на морето, селището стои на осем дървени крака, всички свързани в центъра. Сега тичаме към този център. Центърът, който ни доближава до тате.

— Внимавай! — изкрещява една косиданка, когато изтичвам покрай нея и едва не събарям кошницата банани от главата й.

Може би щеше да ми прости, ако знаеше, че светът ми се разпада.

— Какво е станало? — питам тичешком.

— Не знам — отговаря Тзеин. — Ндулу дойде на тренировката и каза, че тате имал неприятности. Тръгнах към къщи, но Йеми ми каза, че ти си имала проблем със стражите.

О, богове, ами ако е бил онзи от колибата на Мама!

В ума ми се промъква страх, докато се провираме през продавачките и майсторите, изпълнили дървените улици. Стражът, който ме нападна, може да е отишъл при тате. И скоро ще дойде и за…

— Зели! — вика Тзеин с тон, който ми дава да разбера, че това не е първият му опит да привлече вниманието ми. — Защо го остави? Беше твой ред да стоиш при него!

— Днес беше битката за завършването. Ако я бях пропуснала…

— По дяволите, Зел! — Яростта в гласа на Тзеин кара другите селяни да се обърнат към нас. — Сериозно ли? Остави тате заради глупавата си тояга?

— Не е тояга, а оръжие — изкрещявам в отговор. — И не съм го изоставила. Той се успа. Имаше нужда от почивка. А и оставах всеки ден тази седмица…

— Защото аз стоях с него всеки ден миналата седмица!

Тзеин прескача едно пълзящо дете, а когато се приземява, мускулите му трептят под кафявата кожа. Когато изтичва край една косиданка, тя се усмихва, надявайки се, че игривата й усмивка ще прекъсне устрема му. Тзеин привлича вниманието на селяните и те го гледат като магнити, намиращи пътя към дома. А аз дори няма нужда да избутвам хората от пътя си — един поглед към бялата ми коса и те ме избягват, сякаш съм заразна чума.

— Игрите на Ориша са само след две луни — продължава Тзеин. — Нали знаеш какво ще значи за нас, ако спечелим тези пари? Когато съм на тренировки, ти трябва да стоиш с тате. Коя част от това е толкова трудно да разбереш? По дяволите!

Тзеин спира внезапно пред плаващия пазар в центъра на Илорин. Заобиколено от правоъгълна пътека, морето е пълно с кръгли кокосови лодки на пазарящи се помежду си селяни. Ако не беше започнала търговията за деня, щяхме да изтичаме по нощния мост до дома си в рибарската част. Но пазарът е отворил рано и мостът го няма. Трябва да минем по дългия път.

Тзеин, атлетът, хуква по пътя, заобикалящ пазара, за да стигне до тате. Аз тръгвам след него, но спирам край кокосовите лодки.

Търговци и рибари се пазарят, разменяйки свежи плодове за най-доброто от днешния улов. Когато времената са добри, размените са любезни — всеки взима малко по-малко, за да даде на другите малко повече. Но днес всички се карат, настоявайки за бронз и сребро вместо обещания и риба.

Данъците…

Проклетото лице на онзи страж се връща в съзнанието ми и усещането за ръката му изгаря бедрото ми. Споменът за погледа му ме кара да бързам напред и аз скачам в първата лодка.

— Зели, внимавай! — извиква Кана, обхващайки с ръце ценните си плодове.

Градинарката на селото намества кърпата върху косата си и ме поглежда гневно, когато скачам в съседната дървена лодка, пълна със сини риби.

— Извинявай!

Викам извинение след извинение, прескачайки от лодка на лодка като червеноноса жаба. Веднага щом се приземявам върху платформата на рибарския сектор, хуквам, наслаждавайки се на усещането от трополенето на краката ми по дървените дъски. Въпреки че Тзеин остава назад, аз продължавам. Трябва да стигна до тате първа. Ако е зле, Тзеин ще има нужда от предупреждение.

Ако тате е мъртъв…

Мисълта превръща краката ми в олово. Не може да е мъртъв. Половин час след зазоряване е, трябва да натоварим лодката си и да отплаваме в морето. Докато разстелем мрежите, най-добрият улов ще е свършил. Кой ще ми се кара за това, ако тате си е отишъл?

Сякаш виждам как го оставих, когато излязох — заспал дълбоко в празното ни ахере. Дори и тогава той изглеждаше изтощен, сякаш не може да си почине и с най-дългия сън на света. Надявах се, че няма да се събуди, преди да се върна, но трябваше да усетя, че ще се случи нещо. В неподвижността си той трябваше да се справя с болката си, със съжаленията си.

И с мен. С мен и с глупавите ми грешки.

Тълпата, събрана пред ахерето ни, ме кара да спра рязко. Хората закриват гледката към океана, сочат и викат към нещо, което не мога да видя. Преди да успея да си проправя път, Тзеин се втурва през тълпата. Когато хората се отдръпват, сърцето ми спира.

Почти на километър навътре в морето някой размахва ръце и се мята отчаяно във водата. Мощни вълни се разбиват в главата на горкия човек, потапяйки го при всеки удар. Мъжът вика за помощ с немощен и задавен глас. Но това е глас, който бих познала навсякъде.

Гласът на моя баща.

Двама рибари започват да гребат като обезумели към него в кокосовите си лодки. Но силата на вълните ги запраща назад. Няма да успеят да стигнат навреме.

— Не! — викам ужасено, когато едно течение издърпва тате под водата.

Чакам той да излезе на повърхността, но нищо не се появява сред сърдитите вълни. Закъснели сме.

Тате си отиде.

Тази мисъл е като удар с жезъл в гърдите. В главата. В сърцето.

За миг въздухът изчезва от моя свят и аз забравям как да дишам.

Но докато се опитвам да се задържа на крака, Тзеин се втурва напред. Изпищявам, когато той се хвърля във водата, порейки вълните със силата на дългокрила акула. Тзеин плува с ярост, каквато не съм виждала. Бързо надминава лодките. След секунди стига до мястото, където потъна тате, и се гмурва.

Хайде! Гърдите ми се свиват толкова, че — кълна се — усещам как ребрата ми се пукат. Но когато Тзеин се появява, ръцете му са празни. Няма тяло.

Няма го тате.

Тзеин се гмурва отново, задъхан, и този път рита по-силно. Секундите без него се разтягат в цяла вечност. О, богове…Може да изгубя и двамата.

— Хайде! — прошепвам аз, втренчена във вълните, където бяха изчезнали тате и Тзеин. — Върни се.

Бях нашепвала тези думи и по-рано. Когато бях малка, веднъж гледах как тате изважда Тзеин от дълбините на едно езеро, разкъсвайки водораслите, които го бяха омотали под водата. Той натискаше малкия му гръден кош, но когато не успя да го накара да започне да диша, мама и нейната магия го бяха спасили. Тя бе рискувала всичко, нарушавайки законите на маговете, призовавайки забранената сила, която течеше в кръвта й. Беше втъкала заклинанията си в Тзеин като нишка, издърпвайки го обратно към живота с магията на мъртвите.

Всеки ден бях искала мама да беше жива, но никога по-силно от този момент. Иска ми се магията, която тя имаше, да течеше и през моето тяло.

Иска ми се да можех да спася тате и Тзеин.

— Моля те!

Въпреки всичко, в което вярвам, затварям очи и се моля точно както бях направила и в онзи ден. Дори и само един от боговете да е останал там, горе, искам да ме чуе.

— Моля те! — През миглите ми рукват сълзи. Надеждата в гърдите ми повяхва. — Върни ги. Моля те, Оя, не взимай и тях…

— Ърх!

Отварям рязко очи в момента, в който Тзеин изскача от океана, обхванал тате с едната си ръка през гърдите. Тате започва да кашля и от гърдите му сякаш бликва цял литър вода, но поне е тук.

Жив е.

Свличам се на колене, почти припадайки на дървената пътека.

Богове…

Още не е дори обяд, а вече едва не убих двама души.

Шест минути.

Толкова време тате се беше мятал в океана.

Толкова време се беше съпротивлявал на течението, толкова време дробовете му бяха жадували въздух.

Докато седим в тишината на празното ни ахере, не мога да пропъдя тази цифра от ума си. Начинът, по който тате се тресе сега, ме убеждава, че тези шест минути са отнели десет години от живота му.

Това не трябваше да се случва. Прекалено рано е, за да съм провалила целия ден. Трябваше да съм навън и да чистя днешния улов с тате. Тзеин трябваше да се връща от тренировката си по агбьон, за да ни помага.

Вместо това, той се взира в тате със скръстени ръце, прекалено вбесен, дори да погледне към мен. В момента единственият ми приятел е Найла, вярната леонера, която отгледах от ранено малко. Вече пораснала, когато е на четири крака, тя се извисява над мен, достигайки до шията на Тзеин. Двата нащърбени рога, които се подават иззад ушите й, са толкова близо до тръстиковите стени, че има опасност да ги пробият. Повдигам ръка и Найла инстинктивно навежда огромната си глава, внимавайки да не ме нарани с големите зъби, извити над челюстите й. Почесвам я по муцуната и тя започва да мърка. Поне има някой, който не ми е сърдит.

— Какво стана, тате?

Сърдитият глас на Тзеин прорязва тишината. Чакаме отговор, но изражението на тате остава безизразно. Той се взира в пода с празнота, от която ме заболява сърцето.

— Тате? — Тзеин се навежда, за да го погледне в очите. — Спомняш ли си какво стана?

Тате се завива по-плътно с одеялото.

— Трябваше да отида за риба.

— Ти не трябва да излизаш сам! — възкликвам аз.

Тате се свива, а Тзеин ми отправя убийствен поглед, принуждавайки ме да смекча тона си.

— Припадъците ти стават все по-лоши. — Опитвам отново аз. — Защо не можа да изчакаш да се върна?

— Нямаше време — поклаща глава тате. — Дойдоха стражите. Казаха, че трябва да платя.

— Какво? Защо? — свъсва вежди Тзеин. — Платих им миналата седмица.

— Данък за божници е — стискам плата на шалварите си, все още преследвана от докосването на онзи страж. — Направиха същото с Мама Агба. Сигурно ходят по всички домове на божници в селото.

Тзеин притиска стиснати юмруци към главата си, сякаш за да смаже собствения си череп. Той иска да вярва, че играейки по правилата на монархията, можем да се опазим, но когато тези правила са изградени върху омраза, нищо не може да ни защити.

Същата вина, която ме заля в ахерето на Мама Агба, се появява отново и ме притиска, докато накрая потъва в гърдите ми. Ако аз не бях божница, те нямаше да страдат. Ако мама не беше маг, щеше да е още жива.

Забивам пръсти в косата си и неволно отскубвам кичур. Понякога се замислям дали да не я отрежа, но дори и без бялата ми коса семейството ми така или иначе е обречено, защото съм потомка на магове. Ние сме хората, които изпълват затворите на краля, хората, които монархията превръща в черноработници. Хората, които гражданите на Ориша се опитват да заличат от чертите си, поставяйки ни извън закона, сякаш бялата коса и мъртвата магия са някакво петно в обществото.

Мама казваше, че в началото бялата коса била знак за силата на небесата и земята. Тя била символ на красотата, добродетелта и любовта, означавала, че сме благословени от боговете над нас. Но когато всичко се променило, магията станала омразна за мнозина. Наследеното от нас било намразено.

Това е жестокост, която аз приех преди много време, но когато видя такава болка, причинена на Тзеин и тате, тя ме наранява много дълбоко. Тате все още кашля и плюе солена вода, а вече сме принудени да мислим как да свържем двата края.

— Ами рибата ветроход? — пита Тзеин. — Може да им платим с нея.

Отивам до задната част на колибата и отварям малката ни желязна охладителна кутия. В ледена морска вода лежи червеноопашатата риба ветроход, която уловихме вчера, а лъскавите й люспи са обещание за прекрасен вкус. Рядко срещана в морето на Уари, тя е прекалено скъпа, за да я изядем. Но ако стражите се съгласят да я вземат…

— Отказаха да им платя с риба — измърморва тате. — Трябваше ми бронз. Сребро. — Той разтрива слепоочията си, сякаш така би могъл да накара целият свят да изчезне. — Казаха ми да намеря парите или щели да продадат Зели на пазара за работна ръка.

Кръвта ми се смразява и аз се обръщам внезапно, неспособна да скрия страха си. Организирани из цяла Ориша, тези пазари осигуряват работната ръка в кралството ни. Когато някой не може да плати данъците си, трябва да работи, за да изплати дълга си към краля. Попадналите на тези пазари работят безкрайно, изграждайки дворци, прокарвайки пътища, копаейки въглища и какво ли не още.

Това е система, която някога е била полезна за Ориша, но след Нападението тя не е нищо повече от одобрена от държавата смъртна присъда. Извинение да се съберат моите хора — сякаш монархията изобщо има нужда от извинение. При толкова много божници, останали сираци след Нападението, ние сме тези, които не могат да си позволят високите данъци на монархията. Ние сме истинската мишена на всяко повишаване на данъците.

По дяволите! Боря се да скрия обзелия ме ужас. Ако ме откарат на пазара, никога няма да се измъкна. Никой не е успял да избяга от това. Предполага се, че принудителната работа продължава само до изплащането на първоначалния дълг, но с вдигането на данъците този дълг също нараства. Държани гладни, пребивани и дори още по-лошо, божниците са превозвани като добитък. Принуждават ги да работят, докато телата останат без сили.

Потапям ръце в хладната вода, за да успокоя нервите си. Не мога да допусна тате и Тзеин да видят колко съм изплашена. Така само ще стане по-лошо за всички нас. Но когато пръстите ми започват да треперят, не знам дали е от студа, или от ужаса. Как е възможно да се случва това? Кога нещата станаха толкова зле?

Не — прошепвам си наум. — Грешен въпрос.

Не трябва да питам кога нещата са станали толкова зле. Трябва да се питам защо изобщо си мислех, че нещата са се подобрили.

Поглеждам към единствената лилия, втъкана в замрежения прозорец на колибата ни, единствената жива връзка с мама, която ми е останала. Когато живеехме в Ибадан, тя слагаше лилии в прозореца на стария ни дом в чест на майка си, знак на почит от страна на маговете към техните мъртви.

Обикновено, когато поглеждам към цветето, аз си спомням широката усмивка, която се появяваше на лицето на мама, когато вдъхваше канеления аромат на тези цветя. Днес в клюмналите му листа виждам само черната верига от маджасит, заела мястото на златния амулет, който тя винаги носеше на шията си.

Макар че споменът е отпреди единадесет години, и сега ми е по-ясен, отколкото всичко, което виждам в момента.

Това беше нощта, в която нещата тръгнаха зле. Нощта, в която крал Саран обеси моите хора пред очите на всички, обявявайки война на днешните и бъдещите магове. Нощта, в която магията умря.

Нощта, в която изгубихме всичко.

Тате потръпва и аз изтичвам до него и слагам ръка на гърба му, за да не падне. В погледа му няма гняв, само примирение. Той стиска старото си одеяло, а аз искам да видя воина, когото познавах като дете. Преди Нападението той можеше да отблъсне трима въоръжени стражи само с нож за одиране на животни. Но след побоя, който му нанесоха в онази нощ, мозъчното сътресение беше толкова сериозно, че му трябваха пет луни само докато отново започне да говори.

Те го пречупиха, разбиха сърцето му и смазаха душата му. Може би щеше да се възстанови по-бързо, ако не се беше свестил и не бе видял трупа на мама, завързан с черни вериги. Но стана точно така.

И оттогава не е на себе си.

— Добре — въздъхва Тзеин, винаги търсещ жив въглен в пепелта. — Да излезем с лодката. Ако тръгнем сега…

— Няма да стане — прекъсвам го аз. — Нали видя пазара. Дори и да хванем риба, каквито и допълнителни пари да са имали хората, вече са ги похарчили.

— И нямаме лодка — промърморва тате. — Изгубих я сутринта.

— Какво?

Не бях разбрала, че лодката не е отвън. Обръщам се към Тзеин, готова да чуя следващия му план, но той се строполява на тръстиковия под.

Свършено е с мен. Притискам се към стената и затварям очи.

Без лодка, без пари.

Без начин да избегна пазара за работна ръка.

В ахерето настъпва тишина, която потвърждава моята присъда. Може да ме изпратят в двореца. Да прислужвам на разглезени благородници е за предпочитане пред това да кашлям прахта от мините в Калабрар или пред другите престъпни канали, където търговците могат да продадат всекиго. От това, което съм чувала, подземните публични домове дори не са най-лошото, което търговците могат да ме принудят да върша.

Тзеин се размърдва в ъгъла. Познавам го. Вероятно ще предложи да заеме моето място. Но в момента, в който се готвя да възразя, мисълта за двореца поражда нова идея.

— А Лагос? — предлагам аз.

— Бягането няма да помогне.

— Не да избягам — поклащам глава. — Пазарът там е пълен с аристократи. Мога да продам рибата.

Преди който и да е от тях да може да каже нещо за гениалността ми, грабвам пергаментова хартия и изтичвам при рибата.

— Ще се върна с данъци за три луни напред. И с пари за нова лодка.

И Тзеин ще може да се съсредоточи върху агбьона. Тате ще може най-накрая да си почине малко. Мога да помогна — усмихвам се на себе си. Най-после мога да направя нещо както трябва.

— Не може да отидеш — прекъсва мислите ми умореният глас на тате. — Там е прекалено опасно за божници.

— По-опасно, отколкото пазара за работна ръка? — изпръхтявам аз. — Защото, ако не го направя, ще се озова там.

— Аз ще отида — предлага Тзеин.

— Не, няма! — Пускам завитата риба в торбата си. — Ти не можеш да се пазариш, ще провалиш цялата сделка.

— Може да взема по-малко пари, но мога да се защитавам.

— И аз мога. — Размахвам жезъла на Мама Агба, преди да пусна и него в торбата.

— Тате, моля те — избутва ме Тзеин. — Ако отиде Зел, ще направи нещо глупаво.

— Ако отида аз, ще се върна с повече пари, отколкото някога сме виждали.

Тате сбърчва чело, докато се чуди дали да се съгласи.

— Зели трябва да продаде рибата…

— Благодаря ти!

— … но ти, Тзеин, я наблюдавай.

— Не! — кръстосва ръце Тзеин. — Един от нас трябва да е тук, в случай че стражите се върнат.

— Заведете ме при Мама Агба — казва тате. — Ще се крия там, докато се върнете.

— Но, тате…

— Ако не тръгнете веднага, няма да се върнете, преди да се смрачи.

Тзеин стиска очи, скривайки яда си. После излиза и започва да стяга седлото на Найла върху огромния й гръб, а аз помагам на тате да се изправи.

— Доверявам ти се — промърморва той прекалено тихо, така че Тзеин не може да чуе.

— Знам. — Загръщам изтънялото одеяло около слабото му тяло. — Няма да сбъркам отново.