Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и седма

Зели

С приближаването на изгрева небето изсветлява до розово и оранжево. Пухкави облаци преминават през тези цветове с лекота, почти спокойно, без да загатват за това, което денят може да донесе. Аз грабвам шлема, който скрива лицето ми, и съм безкрайно благодарна за броните на флотата. Слагам си го и пъхвам плитките вътре, когато Роен се приближава с лукавата си усмивка.

— Съжалявам, че не успяхме да си поговорим снощи. — Той се нацупва престорено. — Ако беше заради косата ти, да знаеш, че и аз сплитам чудесни плитки.

Присвивам очи, мразейки факта, че униформата му отива. Той носи бронята с увереност и ако не го познавах, щях да помисля, че всъщност е негова.

— Радвам се, че предстоящият ден на смърт не е помрачил доброто ти настроение.

Усмивката на Роен става по-широка.

— Изглеждаш добре — прошепва той, докато закопчава шлема си. — Готова ли си?

И в този миг изсвирва остро, за да събере екипажа. Всички се скупчват около него. Амари и Тзеин си проправят път напред, следвани от Кеньон и четиримата от неговата група. Тзеин ми кимва окуражаващо. Аз се насилвам да кимна в отговор.

— Снощи разпитах войниците на Саран — издига се гласът на Роен над морския вятър. — Те ще се разположат по периметъра на острова и в самия храм. Няма начин да ги избегнем, когато корабът ни пристигне, но ако не привличаме вниманието, не би трябвало да събудим подозрение. Те очакват Зели да се втурне насам с армия от магове, така че щом сме с техните брони, ще запазим елемента на изненада.

— А какво ще стане, когато влезем вътре в храма? — пита Амари. — Баща ми ще заповяда на войниците си да стрелят при първия знак за безредие. Освен ако не отвлечем вниманието им, те ще нападнат в мига, когато ни видят със свещените реликви.

— Като наближим храма, ще инсценираме нападение далече от него, за да отклоним силите им. Това ще позволи на Зели спокойно да извърши ритуала.

Роен се обръща към мен и със знак ми дава думата. Отстъпвам назад, но Амари ме бута напред и аз се препъвам към центъра на тълпата. Преглъщам с усилие и скръствам ръце зад гърба си, стараейки се отчаяно да звуча уверено.

— Просто се придържайте към плана. Ако не привличаме внимание към себе си, би трябвало да успеем да стигнем до храма без проблеми.

И тогава ще разберете, не, не мога да го направя. Че боговете още веднъж са ме изоставили. Тогава хората на Саран ще нападнат.

Тогава всички ще умрем.

Преглъщам отново, отърсвайки се от съмненията, заради които ми се иска да побягна.

Трябва да се получи. Небесната майка трябва да има план.

Но подканващите погледи и тревожното мърморене показват, че думите ми не са достатъчни. Те искат от мен вдъхновяваща реч. Но самата аз имам нужда от такава.

— Богове… — изругава Тзеин.

Извръщаме се бързо и виждаме малка флотилия, закотвена наблизо. Когато слънцето наднича над хоризонта, островът се появява пред очите ни. Отначало е прозрачен като мираж в морето. Но с издигането на слънцето по-високо островът се превръща в голям масив от мъгла и безжизнени дървета.

В гърдите ми се разпростира топлина, силна като в деня, когато Мама Агба за първи път използва магия. В онзи момент почувствах толкова голяма надежда. След всички тези години престанах да се чувствам толкова сама.

Замислям се за това, преструвайки се, че магията преминава през вените ми, по-силна от когато и да било по-рано. И ще избухне днес, пламтейки така гореща, както и гневът ми.

— Знам, че сте изплашени. — Всички погледи се обръщат към мен. — И аз съм изплашена. Но знам, че причината ви да се биете е по-силна от страха ви, защото ви доведе тук. Всеки от нас е пострадал от ръцете на стражите и на монархията, която е дала клетва да ни защитава. Днес ще нанесем удар, отмъщавайки за всички нас. Днес ще ги накараме да си платят!

Викове на подкрепа прокънтяват във въздуха, дори и наемниците се присъединяват. Тези викове повдигат духа ми, отключвайки думите, затворени в мен.

— Те може да имат хиляда войници в армията си, но нито един от тях няма подкрепата на боговете. Ние имаме магията на наша страна, затова бъдете силни, бъдете уверени.

— А ако всичко отиде по дяволите? — пита Роен, когато виковете затихват.

— Нападайте — отговарям аз. — Бийте се с всичко, което имате.