Деца от кръв и кости

Глава четиринадесета

Инан

Убий я.

Убий магията.

Този план е всичко, което имам.

Без него светът се изнизва между пръстите ми. Проклятието ми на маг заплашва да избликне през кожата ми.

Предлагам ти сделка — шепне отново гласът на момичето в главата ми, а устните й се извиват, докато говори. — Никой няма да узнае, че си един малък мръсен ма…

— Проклятие!

Стискам зъби. Това не заглушава останалата част от ужасните й думи. При спомена на гласа й заразата ми излиза на повърхността и по кожата ми започва да пъпли топлина. Докато става по-гореща, накъсаните гласове се усилват. По-високи. По-ясни.

Боря се с магията, сякаш натиквам тухла в гърлото си.

Едно… две…

Броя, докато се боря. Въздухът около мен става по-хладен. По челото ми избива пот. Когато магията ми е натикана надолу, дъхът ми излиза на накъсани изблици. Но заплахата е смазана. За кратко съм в безопасност. Сам…

— Инан!

Трепвам и проверявам дали шлемът ми е на мястото си. Палецът ми пробягва по закопчалката за петдесети път днес. Кълна се, че усещам как тази нова бяла ивица става по-голяма.

Точно пред очите на Каея.

Тя язди напред, правейки ми знак да я последвам. Сигурно не е разбрала, че цял ден яздя зад нея, за да избягам от погледа й. Само преди няколко часа едва не зърна бялата ивица, когато ме хвана да гледам втренчено отражението си в един поток. Ако беше дошла малко по-рано… ако аз бях останал малко по-дълго…

Стегни се, Инан!

Какво правя? Всичките тези „ако“ няма да ме доведат доникъде.

Да убия момичето. Да убия магията. Това е всичко, което трябва да направя.

Притискам бедра към Лула, моята снежна леопанера, и я подтиквам да върви след Каея, като внимавам да избягвам роговете, които стърчат на гърба й. Ако ударя някой от тях прекалено силно, тя ще ме хвърли от гърба си.

— Хайде — изплющявам с юздите, когато Лула изръмжава. — Не бъди такава проклета мързеливка.

Лула оголва острите си зъби, но се подчинява и ускорява крачка. Тя ту навлиза сред дърветата, ту излиза от тях, навеждайки се под бабунемите, които притичват по отрупаните с плод клони.

Когато настигаме Каея, потупвам Лула с благодарност. Тя отново изръмжава тихо, но въпреки това потърква муцуна в ръката ми.

— Кажи ми — обръща се към мен Каея, когато се приближавам. — Какво точно ти каза онзи селянин?

Отново? Небеса, тя не се отказва!

— Нещо не разбирам. Искам да го чуя отново.

Адмиралът протяга ръка зад пантенерата си и пуска от клетката своя червеногуш ястреб. Птицата каца на седлото, а Каея завързва писмо за крака му. Сигурно е писмо до баща ми. Вървим на юг по следите на свитъка. Освен това подозирам, че Инан е ма…

— Твърдеше, че прави карти — лъжа аз. — Крадецът и Амари отишли при него, след като избягали от Лагос.

Каея вдига ръка, ястребът разперва широките си крила и полита към небето.

— Откъде знае, че са отивали на юг?

— Видял ги да чертаят пътя си.

Каея отклонява поглед, но аз успявам да забележа съмнението, което проблясва в очите й.

— Не трябваше да разпитваш никого без мен.

— А селото не трябваше да изгаря! — сопвам се аз. — Не разбирам защо се връщаме отново и отново към това, което е трябвало или не е трябвало да се случва.

Успокой се, Инан. Не на Каея си ядосан.

Но тя вече е стиснала устни. Отидох прекалено далече.

— Извинявай — въздишам аз. — Не исках да кажа това.

— Инан, ако не можеш да се справиш с това…

— Добре съм.

— Наистина ли? — Тя ме поглежда изпитателно. — Защото, ако мислиш, че съм забравила онзи малък инцидент, много се лъжеш.

Проклети да са небесата!

Каея беше там първия път, когато магията ме атакува край бреговете на Илорин. Нощта, когато изпълни главата ми със звуци.

Стомахът ми се свива, докато блъскам злото по-навътре.

— Няма да позволя принцът да умре, когато аз отговарям за него. Ако това се случи още веднъж, веднага се връщаш в двореца.

Сърцето ми започва да бие с такава сила, че гърдите ме заболяват. Не може да ме изпрати така у дома.

Не и преди момичето да умре.

Предлагам ти сделка — промъква се за пореден път в главата ми гласът й. Толкова е ясен, сякаш в момента шепне в ухото ми. — Остави ме на мира и аз ще запазя тайната ти. Никой няма да узнае, не си един малък мръсен ма…

— Не! — извиквам аз. — Не беше инцидент. На брега. Аз… аз… — Поемам дълбоко въздух. Успокой се. — Помислих, че виждам трупа на Амари. Засрамих се от това колко много се разстроих.

— О, Инан! — Гневът на Каея избледнява. Тя посяга и грабва ръката ми. — Прости ми. Дори не мога да си представя колко ужасно е било.

Аз кимвам и също стискам ръката й. Прекалено силно. Пусни я. Но сърцето ми започва да бие още по-бързо в гърдите. От тях сякаш се надига тюркоазен облак, който се извива като дим от лула. Мирисът на розмарин и пепел се връща. Отново чувам писъците на горящото момиченце…

Горещината на пламъците докосва лицето ми, задушлив дим изпълва дробовете ми. С всяка секунда огънят пропълзява по-близо до тялото ми, изключвайки всякакъв шанс за бягство.

Помощ!

Падам на земята. Дробовете ми отказват отровния въздух. Краката ми попадат в пламъците…

ПОМОЩ!

Дръпвам юздите на Лула. Тя изръмжава заплашително и рязко спира.

— Какво има? — завърта глава назад Каея.

Заравям ръце в козината на Лула, за да скрия треперенето им. Нямам много време. Магията става все по-силна.

Като паразит, който се храни с кръвта ми.

— Амари — изричам задавено аз. Гърлото ми все още гори, сякаш е пълно с дим. — Тревожа се. Никога не е излизала от двореца. Може да пострада.

— Знам — успокоява ме Каея. Чудя се дали говори по същия начин и на баща ми, когато той се гневи. — Но тя не е съвсем безпомощна. Неслучайно кралят от толкова години ви обучава да въртите меча.

Насилвам се да кимна, преструвайки се, че я слушам, докато тя продължава да говори. Отново потискам проклятието си, без да обръщам внимание как то кара въздуха около мен да оредее. Но дори и когато магията изчезва, сърцето ми продължава да бие лудо.

Силата гори вътре в мен. Предизвиква ме. Опетнява ме.

Убий я — напомням на себе си.

Ще убия момичето. Ще убия това проклятие.

Ако не успея…

Поемам дълбоко въздух.

Ако не успея, вече съм мъртъв.