Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и девета

Амари

Във въздуха прозвучава остро изпукване.

Олюлявам се, когато юмрукът на Куаме се забива в челюстта на Тзеин и главата му отскача настрани — смесица от червено, черно и насинено.

— Стига! — крещя аз, а по страните ми текат сълзи.

От окото на Тзеин капе прясна кръв, лечението на Зу отива напразно.

Куаме се завърта и ме сграбчва за брадичката.

— Кой още знае, че сте тук? Къде са останалите ви войници?

Гласът му е напрегнат, натежал от отчаяние. Сякаш от това го боли толкова, колкото и мен.

— Няма войници. Иди и намери мага, който е с нас. Тя ще потвърди, че всичко, което казах, е истина!

Куаме затваря очи и си поема дълбоко въздух. Стои толкова неподвижно, че аз потрепервам.

— Когато дойдоха в Уари, те изглеждаха като вас. — Той изважда камата от колана си. — Говореха като вас.

— Куаме, моля те…

Той забива камата в крака на Тзеин. Не знам кой изкрещява по-силно — аз или той.

— Ако си ядосан, нарани мен!

Блъскам се в дървото, дърпайки безрезултатно въжетата, с които съм завързана. Само ако можеше да пореже мен. Да ме удари. Да стовари юмрука си в мен.

Като стенобойна машина Бинта се втурва в главата ми. Тя също страдаше. Страдаше вместо мен.

Куаме забива камата в бедрото на Тзеин още веднъж и аз изкрещявам отново, а зрението ми се замъглява от сълзи. Той издърпва камата с разтреперана ръка. Треперенето му се засилва, когато я насочва към гърдите на Тзеин.

— Това е последният ти шанс!

— Ние не сме ви врагове! — извиквам бързо. — Стражите в Уари убиха хора, които и ние обичахме!

— Лъжи. — Гласът на Куаме се задавя.

Той се опитва да спре треперенето на ръката си и замахва назад.

— Онези стражи са вашите хора. Те са тези, които обичате…

Платът на входа се отмята. Фолаке се втурва вътре и почти се хвърля върху Куаме.

— Нападат ни.

Лицето на Куаме посърва.

— Нейните стражи ли?

— Не знам. Мисля, че с тях има и маг.

Куаме пъха камата в ръката й и изтичва навън.

— Куаме…

— Стой тук! — вика в отговор той.

Фолаке се завърта и ни оглежда. Сълзите ми, кръвта, която шурти от крака на Тзеин. Тя закрива уста, след това пуска камата на пода и избягва от палатката.

— Тзеин?

Трябва да разбера как е. Той свива юмрук и се притиска към корена на дървото. Петната от кръв по крачола му се разширяват. Примигва бавно, въпреки че очите му са толкова подути, че едва се отварят.

— Добре ли си? — простенва хрипливо.

Очите ми се напълват с най-болезнените сълзи. Пребит. Намушкан. И въпреки това пита за мен.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Започвам с нова сила да дърпам въжетата, с които са вързани ръцете ми. Те отново започват да се протриват. Въжето се впива в кожата ми, но гърдите ми са изпълнени с друг вид болка.

Като онези дни в двореца, когато бях завързана със златни вериги. Трябваше да се боря с тях, както се боря сега.

Ако бях направила повече, Бинта все още щеше да е жива.

Стискам зъби и забивам пети в пръстта. Изсумтявам и опирам пета в дървото, напрягайки с цялото си тяло, за да се освободя.

— Амари…

Гласът на Тзеин вече е по-тих. Изгубил е толкова много кръв. Кората се забива в ходилата ми, но аз натискам още по-силно, за да дърпам въжетата.

Удряй, Амари.

Гласът на баща ми кънти в главата ми, но не от неговата сила имам нужда.

Бъди смела, Амари. Успокоява ме Бинта.

Бъди Леонерата.

— Ъъъъъх!

Изпищявам от болка. Прозвучава почти като рев. Отвън се чува гласът на Фолаке. Платът на входа се отмята…

Въжето на китките ми се скъсва. Аз залитам напред и падам по очи в пръстта. Фолаке се втурва към камата. Аз се изправям на крака и се хвърлям към нея.

Изсумтява, когато забивам глава в корема й и я събарям на земята. Тя грабва камата, но аз я удрям в гърлото. Докато се дави, забивам лакът под гръдния й кош.

Камата пада от ръката й. Обвивам пръсти около дръжката от слонова кост. Докосването ме изпълва с хлад, някаква странна и огромна сила.

Удряй, Амари.

Лицето на баща ми се появява отново. Ледено. Непримиримо.

Ето за това те предупреждавах. Ако не се борим, тези ларви ще ни унищожат.

Но когато се втренчвам във Фолаке, виждам болката в очите на Куаме. Виждам страха, който тежи на крехките рамене на Зу. Цялата скръб, която остава след баща ми, животите, които вече е отнел.

Не мога да бъда като него.

Маговете не са мои врагове.

Пускам камата и замахвам силно назад, извивайки гръб, и юмрукът ми се забива в челюстта на Фолаке. Главата й отскача. Очите й се извъртат и тя загубва съзнание.

Пускам я, грабвам камата и срязвам въжетата, с които са вързани ръцете на Тзеин. Щом падат на земята, започвам да ги връзвам около бедрото му.

— Тръгвай. — Тзеин се опитва да ме накара да бягам, но ръцете му са слаби. — Няма време.

— Тихо.

Кожата му е влажна. Когато завързвам въжетата стегнато, кръвта спира. Но той едва държи очите си отворени. Това може да не е достатъчно.

Надничам извън палатката — във всички посоки тичат хора без маски, създавайки хаос, който може да ни е прикритие. Въпреки че границите на лагера не се виждат, можем поне да следваме потока от хора.

Отчупвам един клон и подавам импровизирания бастун в дясната ръка на Тзеин. Прехвърлям другата му ръка през рамото си и стягам колене, за да не се подгънат под тежестта.

— Амари, не. — Тзеин прави гримаси, диша бързо и накъсано.

— Мълчи — сопвам се аз. — Няма да те оставя.

Подпирайки се на мен и на бастуна, той прави първата си измъчена крачка със здравия крак.

— Няма да умрем тук — казвам аз.

Няма да го позволя.