Деца от кръв и кости

Глава тридесет и девета

Инан

Толкова съм близо.

Тази мисъл ме поглъща напълно, докато вървя към момичето. Хваната в мрежата, тя е беззащитна. Без жезъл. Без магия.

Само с едно убийство ще изпълня дълга си. Ще защитя цяла Ориша от лудостта й. Всички грехове, извършени по време на това преследване, изчезват. И единственото живо същество, което знае за проклятието ми, ще си иде с тях.

Притискам ръцете й с колене все по-силно, когато тя започва да се бори. Вдигам меча си и натискам с една ръка гръдната й кост, насочвайки острието към сърцето й. Но в мига, когато ръката ми докосва гръдния й кош, магията се втурва през кожата ми. Сила, която не може да бъде спряна. По-силна от всеки друг път досега.

— Ъх! — изхриптяват гърдите ми. Светът изчезва в изгарящ син облак. Боря се, но не мога да изляза. Проклятието ми ме притиска.

Червени небеса.

Пронизителни писъци.

Шуртяща кръв.

В един миг целият свят на момичето преминава пред очите ми. Нейната болка раздира гърдите ми. По-силна, отколкото си бях представял, че може да бъде.

Ледени камъни удрят босите ми крака, докато тя се изкачва в покритите със сняг планини на Ибадан. Обгръща ме горещият мирис на приготвения от майка й ориз. Сърцето ми спира, когато стражите разбиват с ритници дървената врата на дома им. Стражите на Ориша.

Моите стражи.

Само като ги погледна, се задушавам. Сякаш горилион ме стиска за гърлото.

Пред очите ми преминават хиляди спомени, хиляди престъпления под знака на Ориша.

Снежната леопанера грее, когато облечен в желязо юмрук на страж се стоварва в челюстта на баща й. Свети, когато черната верига се увива около шията на майка й.

Виждам всичко това. Светът, който баща ми създаде. Болката, с която е принудена да живее.

Мамо!

Тя изпищява. Вик, толкова изкривен, че дори не звучи като човешки.

Брат й я отвежда в ъгъла на колибата им, отчаян опит да я скрие от болката на света.

Всичко това преминава бързо пред мен. Като вихър и все пак безкрайно дълго.

Гърчи се, докато тича след майка си. Замръзва, когато стига до дървото…

Небеса!

Ужасът се врязва в ума ми. Магове, завързани с вериги от маджасит. Украшения на смъртта.

Окачени, за да ги видят всички.

Това е рана, която отеква в мен. Пример за всички божници, които са оцелели в онази нощ.

В Ориша на моя баща това е единственият възможен край за маговете.

Нужни са всичките ми сили, за да отблъсна спомените на Зели. Мъката й ме дърпа надолу като отмъстително течение.

Олюлявам се и се връщам в реалността.

Мечът ми виси над гърдите й.

Проклети да са небесата!

Ръката ми трепери. Мигът да я убия все още виси между нас.

Но не мога да се накарам да помръдна.

Не и когато всичко, което виждам, е изплашено и съкрушено момиче.

Сякаш я виждам за първи път — човека под мага. Страх, вплетен в болката. Трагедия, причинена в името на баща ми.

Баща ми… Истината ме опарва, горчив алкохол, който изгаря гърлото ми.

В спомените й не виждам злодеите, за които баща ми винаги ни предупреждаваше. Само семейства, които той унищожи.

Дългът преди всичко. Неговото кредо звънти в ушите ми.

Баща ми.

Нейният крал.

Причината за цялото това страдание.

Надавам вик и замахвам. Тя трепва заради бързината ми.

Въжетата, с които е вързана, падат в прахта.

Момичето отваря рязко очи и отстъпва назад, чакайки да я нападна. Но това не се случва. Не мога да бъда още един човек, носещ знака на Ориша, който й причинява болка.

Тя остава с отворена уста. Въпроси и объркване сякаш висят на устните й. Но след това обръща глава към маскираната фигура на земята. Очите й се разширяват при мисълта за станалото.

— Тзеин!

Изправя се на крака, като едва не се препъва в бързината. Името на брат й отеква в тъмнината. Когато никой не й отговаря, тя се строполява на земята. Против волята си, аз се отпускам до нея.

Най-после знам истината.

Онова, което не знам, е какво, в името на небесата, да направя.