Деца от кръв и кости

Глава седемдесет и девета

Зели

Той трябваше да е в безопасност.

Трудно ми е да приема истината. Оглеждам тълпата за старческото тяло на Мама Агба, очаквайки тя да нападне. Щом тате е със стражите, тя къде е? Какво са й направили? След всичко, което се случи, не може да е мъртва. Тате не може да стои тук.

И въпреки това той трепери в хватката на Инан… разкъсани дрехи, запушена уста, окървавено лице. Били са го заради моите грешки. А сега ще ми го отнемат.

Както ми отнеха мама.

Кехлибарените очи на Инан ми разкриват истината за неговото предателство, но това не е погледът, който познавам. Той е един непознат. Войник. Само черупката на малкия принц.

— Предполагам, че ситуацията говори сама за себе си, но понеже народът ти е глупав, ще ти обясня. Предай ни реликвите и можеш да вземеш баща си.

Само гласът на Саран е достатъчен да завърже металните вериги на китките ми…

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

Облечен е в разкошна лилава роба и в думите му се усеща предизвикателство. Но дори и той изглежда незначителен пред статуите на боговете, които го гледат отгоре.

— Можем да се справим с тях — прошепва зад мен Кеньон. — Ние имаме магия, а те имат само стражи.

— Не можем да рискуваме. — Гласът на Тзеин трепери.

Тате поклаща съвсем леко глава. Не иска да бъде спасен.

Не.

Пристъпвам напред, но Кеньон ме сграбчва за ръката и ме завърта.

— Не може да се предадеш!

— Пусни ме…

— Помисли и за някой друг, освен за себе си! Без ритуала всички божници ще умрат…

— Ние вече сме мъртви! — изкрещявам аз.

Пронизителният ми вик проехтява под купола, разкривайки истината, която ми се иска да можех да променя. Богове, моля ви! Моля се за последен път, но не се случва нищо.

Отново ме изоставиха.

— Магията ми я няма. Мислех, че ще се върне, но не се появи…

Гласът ми затихва и аз се втренчвам в пода, преглъщайки срама си. Гнева си. Болката. Как смеят боговете да се натрапят в живота ми само за да ме сломят по този начин?

Без никаква надежда опитвам още веднъж, търсейки някаква останала частица от аше. Но те са се отказали от мен.

Няма да им позволя да ми отнемат нищо друго.

— Съжалявам. — Думите са неубедителни, но те са всичко, което имам. — След като така или иначе не мога да извърша ритуала, няма да изгубя и баща си.

Кеньон ме пуска. Думата омраза изобщо не е достатъчна, за да опише чувството, с което ме гледат мъжете. Само в очите на Амари се чете съчувствие и дори и Роен изглежда стреснат.

Пристъпвам напред, притиснала свитъка и камъка към гърдите си. Камата от кост се притиска в кожата ми и почти ме прорязва с всяка крачка. Изминала съм половината път, когато Кеньон изкрещява:

— Ние те спасихме! — Острите му и пронизителни викове отскачат от стените. — Хора умряха за това! Хора умряха за теб!

Думите му се врязват в душата ми за всеки, когото съм оставила след себе си. Бизи. Лекан. Зулейка. Може би дори и Мама Агба.

Всички са мъртви.

Защото се осмелиха да повярват в мен.

Осмелиха се да мислят, че можем да победим.

Когато се приближавам до Инан, тате започва да клати неистово глава. Не мога да му позволя да разколебае решимостта ми.

Не искам да спечелят, тате. Но не мога да те оставя да умреш.

Стискам свитъка и камъка, докато Инан се придвижва напред, насочвайки внимателно тате пред себе си. Извинението се чете ясно в кехлибарените му очи. Очи, на които никога вече няма да се доверя.

Защо? Иска ми се да извикам, но викът замира в гърлото ми. С всяка крачка ехото от целувката му се притиска към устните ми и преминава надолу към шията ми. Гледам втренчено ръцете му на рамото на тате, ръце, които трябваше да смажа. Бях се заклела, че ще умра, но няма да позволя на някой от стражите да ме има, и въпреки това позволих на капитана им да го направи!

Знам, че е предопределено да работим заедно. Предопределено е да сме заедно.

Красивите му лъжи звучат в ушите ми и всяка следваща извиква още сълзи.

Никой няма да може да ни спре. Екип, какъвто Ориша не е виждала.

Ако не беше той, Илорин още щеше да си е на мястото. Лекан щеше да е жив. Аз щях да съм тук и да спасявам своя народ, а нямаше да ги обричам на гибел.

Сълзите ме изгарят и всичко вътре в мен се къса. По-лошо е от горенето от ножа на Саран. Въпреки всичко случило се аз му позволих да влезе в живота ми.

Аз му позволих да победи.

Тате поклаща глава още веднъж, последният ми шанс да избягам. Но всичко вече свърши. Свърши, преди дори да е започнало.

Издърпвам тате от ръцете на Инан и пускам пергамента и камъка на пода. Понечвам да извадя камата от кост, но си спомням, че Инан не я е виждал. Вместо нея хвърлям ръждясалия нож на Тзеин и оставям истинската кама скрита в колана си. Мога да задържа поне едно нещо. Тази единствена реликва сега, когато вече ми е взел всичко.

— Зели…

Преди Инан да успее да промълви още коварни думи, аз отпушвам устата на тате и се отдалечавам. Докато стъпките ми отекват по плочите, се съсредоточавам върху статуите, а не върху пълните с омраза погледи.

— Защо? — въздиша тате. Гласът му е тих и дрезгав като чакъл. — Защо, след като беше толкова близо?

— Никога не съм била близо — преглъщам риданието си. — Никога. Нито веднъж.

Опита се — утешавам себе си. — Направи повече от възможното.

Не е било предопределено да се случи. Боговете са направили грешен избор.

Поне всичко приключи. Поне все още сте живи. Може да се качите на кораба и да намерите нови…

— Не!

Замръзвам, когато викът на Инан прокънтява оглушително под купола. Тате ме хвърля на земята, когато свистене профучава във въздуха.

Опитвам да защитя тялото му с моето, но е прекалено късно.

В гърдите му е забита стрела.

Кръвта му изтича на пода.