Деца от кръв и кости

Глава двадесет и четвърта

Инан

Над леките потраквания откъм строежа прозвучават далечните викове на търговците. А над всичко се извисяват издаваните с неохота заповеди на Каея. Макар и с нежелание, тя все пак поема ръководството. След три дни под нейно командване мостът е почти готов.

Но докато строежът на пътя ни към другата страна напредва, аз не съм намерил никакви следи. Колкото и далече да отивам, храмът е загадка, безкрайна загадка, която не мога да разгадая. Дори и разхлабеният ми натиск върху магията не е достатъчен, за да проследя момичето. Времето ми изтича.

Ако искам да имам някакъв шанс да я намеря, трябва да позволя на цялата магия да ме завладее.

Тази мисъл ме преследва, изправяйки ме срещу всичко, в което вярвам. Но алтернативата е много по-лоша. Дългът преди всичко. Ориша на първо място.

Поемам дълбоко въздух и малко по малко освобождавам всички ограничения. Болката в гърдите ми намалява. След малко паренето на магията се надига към кожата ми.

Надявам се първо да ме удари мирисът на морето, но както всеки ден досега тесните коридори са изпълнени само с мирис на дърво и въглища.

Когато завивам зад един ъгъл, мирисът става неудържим, а във въздуха виси тюркоазен облак. Прокарвам ръка през него, за да може каквото е останало от съзнанието на Лекан да нахлуе в мен.

— Лекан, спри!

Когато завивам зад друг ъгъл, прозвучава смях. Притискам се към хладните камъни, докато спомените на сентарото ме завладяват. Край мен минават деца фантоми и всяко от тях пищи и е изрисувано и голо. Радостта им отеква силно в каменните стени.

Не са истински — напомням си аз и сърцето ми се блъска в гърдите. Но дори и докато се опитвам да се заловя за лъжата, дяволитият блясък в очите на едно от децата ме стряска.

С факла в ръка продължавам да тичам по тесните коридори на храма. За миг във въздуха се появява мирисът на морска сол, обвит в мириса на въглища. Завивам зад ъгъла и виждам още един тюркоазен облак. Втурвам се към него, стискайки зъби, когато ме завладява нов проблясък от спомените на Лекан.

— … но имаш ли име?

Тялото ми се вцепенява. Пред очите ми се появява плахата фигура на Амари. Тя се взира притеснено в мен и кехлибареният й поглед е замъглен от страх. Остра миризма достига до ноздрите ми. Носът ми се сбръчква от изгарянето. Всеки си има име, дете.

— О, аз не исках да…

— Лекан — гръмва гласът му в главата ми. — Оламилекан.

Всъщност едва не се разсмивам, защото Амари е смешна в дрехите на простолюдието. Но дори и след всичко станало, все още е същото момиче, което винаги съм познавал — едно кълбо от чувства, което се върти зад стена от мълчание.

Прекъсват ме моите собствени спомени — краткият поглед, който разменихме над счупения мост. Мислех, че ще бъда нейният спасител, а станах причина за нейната болка.

— Богатството ми… се е умножило?

Появява се образът на момичето маг от спомена на Лекан. Образът й потрепва отвъд пламъка на факлата.

— Ти знаеш езика ни?

— Малко — кимва тя. — Мама ме учеше, когато бях малка.

Най-после! Мирисът на морето ме удря като порив на вятъра.

Но за първи път, откакто пътищата ни се срещнаха, видът на момичето не кара пръстите ми да посегнат към меча. През погледа на Лекан тя е нежна и въпреки това поразителна. Кожата й сякаш грее на светлината на свещите, подчертавайки неземното в сребристите очи.

Тя е единствената — звучат в главата ми мислите на Лекан. — Каквото и да става, тя трябва да оцелее.

— Единствена за какво? — изричам на глас.

Отговаря ми само тишина.

Образите на момичето и Амари избледняват и ме оставят да гледам втренчено мястото, където стояха. Мирисът изчезва. Въпреки че се опитвам отново да намеря спомена, не се случва нищо. Принуден съм да продължа.

Докато стъпките ми отекват из далечните кътчета на храма, започвам да усещам промяна в тялото си. Потискането на проклятието е станало постоянно бреме. Дишам дълбоко. Въпреки че жуженето на магията в главата ми все още кара стомаха ми да се свива, тялото ми се наслаждава на новата си свобода. Чувствам се сякаш съм прекарал години, давейки се под водата.

За момент мога да си поема въздух.

Дишайки дълбоко, продължавам през храма с нови сили. Тичам след призрака на Лекан в търсене на отговори, надявайки се отново да намеря момичето. Завивам зад още един ъгъл и мирисът на душата му ме завладява. Влизам в залата със сводестия таван. Остатъците от съзнанието на Лекан сега пулсират по-силно, отколкото през изминалите дни. Тюркоазен облак сякаш е изпълнил цялото пространство. Преди да се подготвя, стаята проблясва в бяло.

Въпреки че стоя в сянка, съзнанието на Лекан окъпва в светлина неравните стени. Заглеждам се със зяпнала уста в един невероятен стенопис на боговете. Всеки от прекрасните портрети грее в наситени цветове.

— Какво е това? — прошепвам със страхопочитание.

Картините са толкова завладяващи, че сякаш са оживели.

Вдигам факлата си към боговете и богините и маговете, които танцуват в краката им. Впечатляващо е. Завладяващо. Това обяснява всичко, което са ме учили да мисля.

Докато растях, баща ми ми внушаваше, че онези, които са се вкопчили в мита за боговете, са слаби. Те разчитат на същества, които не могат да видят, и посвещават живота си на безлики създания.

Аз избрах да вярвам в трона. В баща си. В Ориша. Но сега, взирайки се в боговете, направо онемявам.

Дивя се на океаните и горите, които се появяват при едно тяхно докосване, на света на Ориша, създаден от техните ръце. През пластовете боя сякаш диша някаква странна радост и изпълва Ориша със светлина, която не знаех, че може да съществува в нея.

Стенописът ме кара да видя истината, потвърждавайки всичко, което баща ми ми е казвал в тронната зала. Боговете са истински. Живи. И свързват нишките от живота на маговете. Но ако всичко това е истина, защо, в името на небесата, един от тях е създал връзка с мен?

Разглеждам отново всеки образ, наблюдавайки различните видове магия, които, изглежда, избликват от ръцете на боговете. Когато стигам до един бог, облечен в разкошна кобалтовосиня роба, спирам. При вида му магията, с която съм прокълнат, се надига в мен.

Богът е висок и внушителен, с изваяни мускули. Гърдите му са покрити с тъмносиньо ипеле[5], което се откроява ярко на фона на тъмнокафявата му кожа. В ръцете му се извива тюркоазен дим, точно като прозирните облаци, които се появяват с моето проклятие. Когато премествам светлината на факлата си, под скалпа ми започва да пулсира енергия. Появява се още един син облак и гласът на Лекан прогърмява в главата ми.

… Ори взел покой от главата на Небесната майка, за да стане бог на ума, духа и сънищата. На земята той споделил този изключителен дар с последователите си, позволявайки им да се свързват с умовете на всички човешки същества.

— Бог на ума, духа и сънищата… — прошепвам на себе си, сглобявайки всички парченца заедно.

Гласовете. Проблясъците от чувствата на другите. Странното място в собственото ми въображение, където се бях озовал. Това е той.

Това е моят бог.

При тази мисъл в гърдите ми избухва гняв. Какво право имаш? Преди няколко дни дори не знаех, че този бог съществува, и въпреки това той е решил да ме трови?

— Защо? — изкрещявам аз и гласът ми отеква под купола.

Почти очаквам богът също да изкрещи, но ми отговаря само тишина.

— Ще съжаляваш за това — промърморвам на себе си, без да знам дали това ме прави умопобъркан, или някъде въпреки целия шум на света той ме чува.

Негодникът ще съжалява. Магията, с която ме е проклел, ще унищожи магията.

Вътрешностите ми се усукват и аз се завъртам бързо, а стомахът ми се свива, докато се възползвам още повече от магията си. Не мога да се боря с това. За да намеря отговорите, които ми трябват, има само едно място, където мога да отида.

Отпускам се на земята и затварям очи, оставяйки света да избледнее, докато магията пълзи по вените ми. За да унищожа това проклятие, то ми трябва цялото.

Трябва да сънувам.