Деца от кръв и кости

Глава петдесет и девета

Зели

Не можеш.

Не можеш.

Не можеш.

Колкото и да повтарям тези думи, желанието в тялото ми продължава да бушува.

Тзеин ще ни убие, ако разбере. Но дори и докато тази мисъл минава през главата ми, ноктите ми се забиват в гърба на Инан. Притеглям го по-близо до себе си, докато усещам твърдите линии на тялото му. Искам да усетя повече. Искам да усетя него.

— Ела с мен в Лагос.

Насилвам се да отворя очи и не съм сигурна дали съм чула добре.

— Какво?

— Ако това, което искаш, е свобода, върни се с мен в Лагос. Чувствам се сякаш съм се гмурнала в ледените езера на Ибадан, един дълбок шок ме измъква от фантазиите ни. Свят, където Инан е просто момче в красив кафтан, маг, а не принц.

— Обеща да не заставаш на пътя ми…

— И ще спазя това обещание — прекъсва ме Инан. — Но, Зели, не става въпрос за това.

Около сърцето ми започват да се издигат стени, стени, които знам, че той може да усети. Инан се дръпва назад и плъзга ръце от гърба ми към лицето ми.

— Когато върнеш магията, благородниците ще се борят с всички сили, за да ви спрат. Нападението ще се случва отново и отново. Войната няма да свърши, докато едно цяло поколение в Ориша не умре.

Поглеждам надолу, но дълбоко в себе си знам, че е прав. Това е причината страхът да не си отива, причината да не мога истински да празнувам. Зу е създала един рай, но когато магията се върне, мечтата ще свърши. Магията няма да ни донесе мир.

Ще ни даде само шанс да се борим.

— Как връщането ми в Лагос ще разреши всичко? — питам аз. — Дори и в този момент баща ти иска главата ми.

— Баща ми е изплашен. — Инан поклаща глава. — Той е заблуден, но страхът му е оправдан. Единственото, което монархията е видяла, е разрухата, която могат да донесат маговете. Те никога не са виждали нещо като това. — Той посочва към лагера, лицето му е огряно от толкова надежда, че усмивката му наистина свети в нощта. — Зулейка е създала това за една луна, а в Лагос вече има повече божници, отколкото където и да било в Ориша. Само си представи какво можем да постигнем с възможностите на монархията зад гърба ни.

— Инан… — понечвам да възразя, но той прибира кичур коса зад ухото ми и плъзга палец надолу по шията ми.

— Ако баща ми можеше да види това… да види теб…

При докосването му всичко в мен потреперва, избутвайки съмненията ми. Притискам се към него, жадна за още.

— Той ще види онова, което ти показа на мен. — Инан ме прегръща силно. — Днешните магове не са маговете, с които се е бил той. Ако построим колония като тази и в Лагос, той ще разбере, че няма от какво да се страхува.

— Това селище е оцеляло само защото никой не знае къде е. Баща ти никога няма да позволи магове да се събират някъде другаде, освен оковани на пазара.

— Няма да има избор. — Инан ме притиска по-силно и в гласа му за първи път се забелязва искрица неподчинение. — Когато магията се върне, той няма да има силата да я отнеме. Независимо от това дали в началото е съгласен с мен или не, с времето ще разбере кое е най-доброто. Можем да се обединим като единно кралство за първи път. Двамата с Амари ще ръководим промяната. Можем да го направим, ако ти си до нас.

У мен пламва надежда, която би трябвало да потуша. Идеята на Инан започва да кристализира в главата ми, сградите, които Земните магове могат да издигнат, техниките, на които Мама Агба може да научи всички. Тате никога вече няма да се тревожи за данъците. Тзеин може да прекара остатъка от живота си, играейки аг…

Преди да довърша тази мисъл, в главата ми нахлува вина. Споменът за кръвта, която се процеждаше под пръстите на брат ми, унищожава всяко вълнение.

— Няма да се получи — прошепвам аз. — Магията може да е прекалено опасна. Невинни хора може да бъдат наранени.

— Преди няколко дни и аз бих казал същото. — Инан се отдръпва назад. — Но тази сутрин ти ми доказа, че греша. Само с един урок ми показа, че един ден всъщност мога да установя контрол. Ако учим маговете как да постигат това в специално определени за целта колонии, те могат да се върнат в Ориша, след като се обучат.

Очите на Инан светват и той започва да говори много бързо.

— Зели, само си представи каква може да стане Ориша. Изцелители като Зу може да изкоренят болестите. Екип от Земни магове и Споители може да отмени нуждата от пазара за работници. Небеса, помисли си как ще се бие армията с твоите съживени в атака!

Той притиска чело в моето, приближавайки се прекалено много, за да мога да мисля ясно.

— Ще бъде една нова Ориша. Нашата Ориша. Без битки. Без войни. Само мир.

Мир…

Толкова отдавна не съм чувала тази дума. Покоят, който получавам само на мястото във въображението. Спокойствието, което чувствам в прегръдките на Инан.

За момент си позволявам да си представя края на борбата на маговете. Не с мечове и революция, а с мир.

С Инан.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно съм сериозен, Зел, имам нужда от това. Искам да спазя всяко обещание, което съм ти давал, но не мога да го направя сам. А ти не можеш да го направиш само с магия. Но заедно… — На устните му се появява възхитителна усмивка. — Никой няма да може да ни спре. Екип, какъвто Ориша никога не е виждала.

Поглеждам към танцуващите божници и виждам момчето, с което бях танцувала в тълпата. Салим се завърта толкова много пъти, че се строполява на земята.

Инан отдръпва ръка от лицето ми и сплита пръсти с моите. Когато отново ме притегля в прегръдката си, топлината му се разпростира над мен като меко одеяло.

— Знам, че е предопределено да работим заедно. — Гласът му се понижава до шепот. — Мисля… че е предопределено да сме заедно.

От думите му ми се завива свят. От думите му или от алкохола. Но и през мъглата знам, че е прав. Това е единственият начин да се осигури безопасност за всички. Единственото решение, което може да сложи край на тази безкрайна борба.

— Добре.

Инан ме поглежда изпитателно. Около него започва да пулсира надежда, като далечното биене на барабаните във въздуха.

— Наистина ли?

Аз кимвам.

— Ще трябва да убедим Тзеин и Амари, но ако си сериозен…

— Зел, никога не съм бил по-сериозен за нищо в живота си.

— И семейството ми ще трябва да дойде в Лагос.

— Не бих искал нищо друго.

— И все пак ще трябва да възстановиш Илорин…

— Това ще е първото нещо, което Земните и Приливните магове ще направят!

Преди да изразя още някое възражение, Инан ме грабва и ме завърта. Усмивката му е толкова широка, че е невъзможно и аз да не му отговоря с усмивка. Разсмивам се, когато ме оставя на земята, макар че ми трябва малко време, за да може светът да спре да се върти.

Затварям очи за секунда и въртенето в главата ми най-накрая се забавя и спира.

— Сигурно не трябва да взимаме решения, които ще променят живота ни, докато се въртим в някаква гора.

Той измърморва в знак на съгласие и плъзва ръце по тялото ми нагоре към лицето.

— Сигурно не трябва да правим и това.

— Инан…

Преди да успея да обясня, че не можем, защото брадвичката на Тзеин е наточена и се намира само през няколко палатки, Инан притиска устни към моите и всичко друго избледнява. Целувката му е нежна и въпреки това настойчива. А устните му… меки.

По-меки, отколкото предполагах, че може да бъдат нечии устни.

Те възпламеняват всяка клетка в тялото ми и по гръбнака ми преминава топлина. Когато най-после се отдръпва, сърцето ми бие толкова бързо, сякаш току-що съм излязла от битка. Той отваря бавно очи и на устните му отново грейва щастлива усмивка.

— Съжалявам… — Той прокарва палец по долната ми устна. — Искаш ли да се върнем?

Да.

Знам какво трябва да направя. Какво вероятно е нужно да направя. Но сега, когато вече съм опитала, всякаква сдържаност в мен изчезва.

Очите на Инан се отварят широко, когато сграбчвам главата му и връщам устните му отново върху моите.

Сдържаността може да почака до утре.

Тази нощ го желая.