Деца от кръв и кости

Глава тридесет и пета

Инан

Въздухът в пустинята е безжизнен. Прорязва ме с всяко вдишване.

Без непрекъснатите указания на Каея, докато яздя през безкрайната мараня, диханията ми се сливат ведно, помрачени от магията, която отне живота й.

Нямах представа как язденето в компанията на Каея е помагало времето да минава по-бързо. Когато пътувам сам, минутите са като часове. Дните се сливат с нощта. Запасите от храна намаляват. След това и водата.

Сграбчвам манерката, закачена на седлото на откраднатата пантенера, и изцеждам последните капки от нея. Ако Ори наистина ме гледа сега, сигурно вече се смее.

Нападение на магове.

Каея убита.

Вървя по дирите на свитъка.

И

Съобщението, което изпратих у дома по войниците си, би трябвало да пристигне скоро.

Доколкото познавам баща ми, той ще изпрати стражи още щом го получи и ще им нареди да се върнат с главата на виновника или изобщо да не се връщат. Въобще няма да заподозре, че чудовището, което търси, съм аз.

Вината ме разкъсва отвътре като магията, на която се съпротивявам. Баща ми никога няма да разбере степента, до която вече наказвам себе си.

Небеса!

Главата ми кънти, докато потискам магията си. Дълбоко в костите ми, по-навътре, отколкото си мислех, че може да отиде. Сега тя не е само болката в гърдите или недостигът на въздух, с които се боря, а едно постоянно треперене на ръцете. Горещата омраза в очите на Каея. Злобата в последната й дума.

Ларва.

Чувам я отново и отново. Ад, от който не мога да избягам. С тази единствена лоша дума Каея все едно ме обявяваше за негоден да бъда крал.

Обидата омаловажава всичко, за което съм се трудил. Дълга, който се опитвам да изпълня. Съдбата, която тя сама ми определи.

Проклятие! Затварям очи да пропъдя спомена от онзи ден. След като раних Амари, Каея ме намери скрит в най-тъмния ъгъл на стаята ми, стиснал окървавения меч.

Когато хвърлих меча на пода, тя отново го сложи в ръцете ми.

— Ти си силен, Инан — усмихна се тогава. — Не позволявай тази сила да те изплаши. Ще имаш нужда от нея през целия си живот. Ще имаш нужда от нея, за да бъдеш крал.

— Сила — присмивам се на себе си.

Точно от тази сила имам нужда сега. Използвах магия, само за да защитя кралството. Поне Каея би трябвало да разбере това.

Когато навлизам край глинените стени на Ибейджи, пясък шиба лицето ми. Пропъждам мислите за Каея. Тя е мъртва. Не мога да променя това.

Но заплахата от магия все още е жива.

Убий я.

Очаквах, че в тази глуха доба селището отдавна ще е заспало, но по улиците на Ибейджи все още празнуват нещо. Благородници с нисък ранг и селяни отпиват щедри глътки от чашите си, всичките пияни до забрава. От време на време извикват митични имена, възхвалявайки Леонерата, Командира, Безсмъртната. Никой не обръща внимание на опърпания войник, който язди сред тях. Никой дори не поглежда към засъхналата кръв по кожата ми. Никой не осъзнава, че съм техният принц.

Дръпвам юздите на пантенерата и спирам до един селянин, който изглежда достатъчно трезвен, за да помни името си. Протягам ръка и му показвам измачкания лист.

И в този момент усещам мириса на море.

Въпреки че съм потиснал всяка частица от магията си, той направо ме блъсва. Съвсем ясен, като бриз от океана. Удря ме като първата капка вода от дни. Изведнъж всичко си идва на мястото.

Тя е тук.

Изплющявам силно юздите на пантенерата и се втурвам по дирята на този мирис.

Убий я. Убий я.

Върни си живота.

Спирам на една уличка, по продължение на която се редят пясъчни колиби. Мирисът вече е завладяващ. Тя е тук. Крие се. Зад една от тези врати.

Гърлото ми се свива, докато слизам от пантенерата и изваждам меча си. Острието улавя лунната светлина.

Отварям с ритник първата врата.

— Какво правиш? — извиква някаква жена.

Дори и през мъглата, която забавя мислите ми, виждам, че не е тя.

Не е момичето.

Не е тази, която ми трябва.

Поемам дълбоко въздух и продължавам да търся, оставяйки соленият мирис на море да ме води. Тази врата. Тази колиба. Единствената, която стои на пътя ми.

Отварям глинената врата с ритник и се втурвам напред, оголил зъби в свирепо ръмжене. Вдигам меча си, готов за битка…

Вътре няма никого.

Покрай стената са натрупани сгънати завивки. Всичките изцапани с кръв. Но колибата е празна, в нея е останал само мирисът на момичето и козина от леонера.

— Ей! — вика един мъж отвън.

Не се обръщам да погледна.

Била е тук. В това селище. В тази колиба. И си е отишла.

— Не можеш просто да…

Една ръка ме сграбчва за рамото. В същия миг моите ръце се озовават около шията му. Мъжът изскимтява, когато насочвам меча си към сърцето му.

— Къде е тя?

— Не знам за кого говориш — вика той.

Притискам острието на меча в гърдите му. Потича тънка струйка кръв. Сълзите му изглеждат почти сребърни на лунната светлина.

Ларва — шепне момичето с гласа на Каея. — Никога няма да бъдеш крал. Не можеш дори да ме хванеш.

Затягам хватката си около шията на мъжа.

— Къде е тя?