Деца от кръв и кости

Глава седма

Зели

На половината път сме до Илорин, когато Тзеин решава, че е достатъчно безопасно да дръпне юздите на Найла. Спираме, но той не се помръдва. Трябва да съм предизвикала непознато досега ниво на ярост.

От извисяващите се над нас дървета се чуват щурци. Аз се плъзвам от седлото и прегръщам огромната муцуна на Найла, масажирайки онова специално място между рогата и ушите й.

— Благодаря ти — прошепвам в козината й. — Когато стигнем вкъщи, ще получиш най-голямата почерпка.

Найла измърква и побутва носа ми, като че ли съм нейно малко, което трябва да защитава. Това е достатъчно, за да ме накара да се усмихна, но когато Тзеин се спуска на земята и тръгва към мен, знам, че дори Найла не може да ме защити от това.

— Тзеин…

— Какви ги вършиш! — изкрещява той толкова силно, че семейство пчелояди излита от дървото над главата му.

— Нямах избор! — отговарям моментално. — Щяха да я убият…

— А какво, в името на боговете, мислиш, че ще направят с теб? — Тзеин стоварва юмрук в близкото дърво толкова силно, че кората се разцепва. — Защо никога не мислиш, Зел? Защо просто не правиш това, което трябва да направиш?

— Направих го! — посягам аз към торбата си и хвърлям една кадифена торбичка към Тзеин. По земята се разпиляват сребърни монети. — Взех петстотин за рибата.

— Всички пари в Ориша няма да ни спасят сега — закрива лицето си с ръце Тзеин, размазвайки сълзи по бузите си. — Ще ни избият. Ще убият теб, Зел!

— Моля ви! — изписква момичето, привличайки вниманието ни.

Тя има странното умение някак да се смалява, дори бях забравила, че е с нас.

— Аз… аз… — Лицето й пребледнява. Едва различавам ококорените й кехлибарени очи под дългата качулка. — Аз съм виновна — прошепва тя. — За всичко.

— Благодаря — извъртам очи, без да обръщам внимание на ядосания поглед на Тзеин.

Ако я нямаше, той щеше да грее в усмивка. Семейството ни най-накрая щеше да е в безопасност.

— Какво си направила? — питам аз. — Защо те преследваха кралските стражи?

— Не ни казвай — поклаща глава Тзеин и посочва към Лагос. — Върни се. Предай се. Това е единственият ни шанс да…

Тя сваля наметалото си и ние млъкваме. Тзеин не може да отмести поглед от царственото й лице, а аз се втренчвам в златното украшение, вплетено в плитката й. То се спуска по челото й, цялото във висящи верижки и блещукащи листенца. В центъра лежи покрит с диаманти знак. Изящна снежна леопанера, която само едно семейство може да носи.

— О, богове! — прошепвам аз.

Принцесата!

Амари.

Отвлякла съм принцесата на Ориша.

— Мога да обясня — казва бързо Амари и в гласа й прозвучават царствени нотки, заради които изскърцвам със зъби. — Знам какво си мислите, но животът ми беше в опасност.

— Животът ти — прошепвам аз. — Твоят живот?

Обзема ме гняв. Блъсвам я в едно дърво и тя извиква. Задавя се, а очите й се разширяват от страх, когато обхващам с пръсти шията й и започвам да стискам.

— Какво правиш? — изкрещява Тзеин.

— Показвам на принцесата какво всъщност значи животът ти да е в опасност!

Брат ми ме сграбчва за раменете и ме дръпва назад.

— Да не си си загубила проклетия ум?

— Тя ме излъга — изкрещявам в отговор. — Каза, че щели да я убият. Закле се, че има нужда от помощ!

— Не съм излъгала! — изхриптява Амари и слага ръка на гърлото си. — Баща ми екзекутира членове на семейството ни само защото симпатизират на божниците. Няма да се поколебае да направи същото и с мен.

Тя бръква в гънките на роклята си и изважда стар пергамент, стискайки го толкова силно, че ръката й се разтреперва.

— Кралят иска това. — Амари кашля и гледа пергамента с изражение, което не мога да определя. — Този пергамент може да промени всичко. Той може да върне магията.

Взираме се в Амари с безизразни лица. Тя лъже. Магията не може да се върне. Магията умря преди единадесет години.

— Аз също мислех, че е невъзможно — вижда съмнението ни Амари. — Но го видях със собствените си очи. Една божница го докосна и стана маг… — Гласът й се снишава. — Призова светлина с ръцете си.

Светлинен маг?

Пристъпвам по-близо и оглеждам свитъка. Недоверието на Тзеин лепне по мен като горещината във въздуха, но все пак колкото повече говори Амари, толкова повече се осмелявам да мечтая. Имаше прекалено много ужас в очите й. Истински страх за живота й. Защо иначе половината армия ще преследва принцесата, ако бягството й не представлява някаква голяма заплаха?

— Къде е тази жена сега?

— Няма я. — Очите й се пълнят със сълзи. — Баща ми я уби. Уби я само заради онова, което можеше да прави.

Амари се обгръща с ръце и стиска очи, за да задържи сълзите си. Цялата сякаш се смалява. Удавена в скръбта си.

Раздразнението на Тзеин утихва, но за мен сълзите й не значат нищо. Тя стана маг — отеква гласът й в главата ми. — Призова светлина с ръцете си.

— Дай ми го — посягам към свитъка, нетърпелива да го разгледам.

Но щом пръстите ми го докосват, през тялото ми преминава неестествен шок. Отскачам изненадано, изпускайки стария пергамент, и се хващам за кората на едно абаносово дърво.

— Какво има? — пита Тзеин.

Поклащам глава. Не знам какво да кажа. Странното усещане трепти под кожата ми, чуждо и едновременно някак познато. То жужи в тялото ми, стопляйки ме отвътре. Бие като второ сърце и вибрира като…

Като аше?

При тази мисъл сърцето ми се свива, оставяйки зееща дупка в мен, която дори и не знаех, че все още съществува. Когато бях малка, единственото, което исках, беше аше. Молех се за деня, когато ще усетя топлината му във вените си.

Като божествената сила на боговете, присъствието на ашев нашата кръв е това, което различава маговете от божниците. От него черпим сили, за да използваме свещените си дарове. Аше е онова, от което се нуждаят маговете, за да могат да правят магия.

Взирам се в ръцете си, търсейки сенките на смъртта, които мама можеше да призовава в съня си. Когато аше се събуди, тогава се събужда и магията ни. Но това ли се случва в момента?

Не.

Потушавам искрата в себе си, преди да се е превърнала в надежда. Ако магията се е върнала, това променя всичко. Дори не знам какво да мисля.

С магията идват и боговете, след единадесет години мълчание. Едва бях успяла да събера парчетата от себе си, на които бях разбита след Нападението.

— Усещаш ли я? — Гласът на Амари се превръща в шепот, а тя отстъпва крачка назад. — Каея каза, че свитъкът превръща божниците в магове. Когато Бинта го докосна, от пръстите й избликнаха светлини!

Обръщам ръцете си с дланите нагоре, търсейки бледолилавата светлина на магията на Жътварите. Преди Нападението, когато божниците се трансформирали, не се знаело в какъв вид маг ще се превърне всеки от тях. Често те наследявали магията на родителите си, почти винаги тази по майчина линия. Понеже тате е косидан, бях сигурна, че ще стана Жътвар като мама. Бях жадувала за деня, в който ще усетя магията на мъртвите в костите си, но в този момент усещам само едно странно трептене във вените.

Вдигам внимателно пергамента, притеснена, че отново ще усетя нещо. Въпреки че мога да различа жълтата рисунка на слънцето върху древния свитък, другите символи са неразбираеми, толкова стари, сякаш са по-стари от самото време.

— Не ми казвай, че вярваш в тези глупости — казва тихо Тзеин. — Магията си е отишла, Зел. Никога вече няма да се върне.

Знам, че просто се опитва да ме защити. Това са думи, които се е налагало да ми казва и преди, бършейки сълзите ми, задушавайки своите. Думи, в които винаги съм се вслушвала, но сега…

— А другите, които са докоснали свитъка… сега магове ли са? — обръщам се аз към Амари. — Силите им върнаха ли се?

— Да — кима тя отначало енергично, а след това ентусиазмът й избледнява. — Магията им се върнала… но войниците на баща ми ги намерили.

Докато се взирам в свитъка, кръвта ми сякаш замръзва. Макар че в ума ми се появява трупът на мама, лицето, което виждам окървавено и смазано, не е нейното.

Моето е.

Но тя нямаше магията си — напомня ми едно тихо гласче. — Нямаше шанс да се бори…

И ето пак съм шестгодишна, свита зад огъня в нашия дом в Ибадан. Тзеин ме обгръща с ръце и ме обръща към стената, както винаги се опитва да ме защити от болката в света.

Алени пръски хвърчат във въздуха, докато стражът със змийско лице удря тате отново и отново. Мама пищи да спрат, докато двама стражи увиват веригата около шията й толкова стегнато, че брънките от маджасит раздират кожата й и от нея потича кръв.

Когато я извличат от колибата като животно, тя се задушава, рита и се бори.

Но този път тя ще има магия.

Този път ще може да победи.

Гбьо ариуо ику! — изсъсква мама през зъби, получила нов живот във въображението ми. — Па ипо да. Йеде нину ейе ара!

Стражите, които затягат веригата, замръзват на място и започват да се тресат силно, докато заклинанието й набира сила. Изпищяват, когато тя изтръгва душите от телата им, убивайки ги с яростта на Жътвар, който напълно владее дарбите си. Магията на мама черпи сила от гнева й. Тъмните сенки се извиват около нея и тя изглежда като самата Оя, богинята на живота и смъртта.

С гърлен вик мама откъсва черната верига от шията си и я увива около гърлото на останалия жив страж.

С магията си тя спасява воинския дух на тате.

С магията тя все още е жива.

— Ако това, което казваш, е истина — пронизва сцената във въображението ми гневният глас на Тзеин, — ти не можеш да останеш тук. За това убиват хора. Ако го намерят у Зел…

Гласът му секва и сърцето ми се разкъсва на толкова много парчета, че не знам дали гърдите ми ще издържат. Може да обърквам всичко до края на живота му, но Тзеин все ще е готов да умре, опитвайки се да ме предпази.

Трябва да го защитя. Негов ред е да бъде спасен.

— Трябва да тръгваме. — Навивам пергамента и го пускам в торбата си, бързайки толкова, че едва не забравям пълната със сребро торбичка на земята. — Истина или не, трябва да се върнем при тате. Да избягаме, докато можем.

Тзеин преглъща яда си и се качва на Найла. Аз се намествам зад него, когато принцесата изписква, срамежлива като дете.

— Ам-ми аз?

— Какво ти? — питам аз.

В сърцето ми пламти омраза към семейството й. Сега, когато свитъкът е в ръцете ми, искам да оставя Амари сама в гората да умре от глад или да стане жертва на някоя хиенера.

— Щом взимаш глупавия свитък, тя също трябва да дойде — въздиша Тзеин. — Иначе ще доведе стражите право при нас.

Лицето на Амари пребледнява, когато се обръщам отново към нея. Сякаш аз съм тази, от която трябва да се страхува.

— Просто се качвай.

Премествам се по-напред на седлото на гърба на Найла. Колкото и да искам да я оставя, все още не сме приключили.