Деца от кръв и кости

Глава четиридесет и четвърта

Зели

Струйки пот избиват през късата ми дреха и падат по планинския склон. Мускулите ми треперят от напрежението на сто заклинания, но Инан не се отказва. Той се изправя след поредния ни сблъсък, изтупвайки твърди парчета пръст от голите си гърди. Въпреки че на бузата му има червен белег от последния ми съживен, Инан отново заема позиция.

— Още веднъж — крещи той.

— Проклятие — задъхвам се аз. — Искам да си почина.

— Няма време за почивка. Ако не можеш да го направиш, ще ни трябва друг план.

— Планът е чудесен — казвам през зъби. — Какво още ти трябва, за да ти го докажа? Те ще са силни, няма да имаме нужда от толкова много…

— Долу има над петдесет бойци, Зели. Въоръжени, готови за битка. Ако мислиш, че осем съживени ще са достатъчни…

— Повече от достатъчни са за теб! — посочвам към синината, която започва да се образува около окото на Инан, и кръвта, която обагря десния ръкав на кафтана му. — Ти не можеш да се биеш и с един. Какво те кара да мислиш, че те ще могат да се справят с повече?

— Защото те са петдесет! — изкрещява Инан. — А аз нямам дори и половината от силата си. Едва ли може да съдиш по мен.

— Тогава ми докажи, че греша, малък принце. — Свивам юмруци, обзета от желание да пролея още от кралската му кръв. — Покажи ми колко съм слаба. Покажи ми колко силен си наистина!

— Зели…

— Достатъчно! — изревавам аз и притискам длани в земята.

За първи път духовните ми пътеки се отключват без заклинание, моето аше се излива и духовете прииждат. Чува се тътен и те се съживяват, надигайки се от скалите при моята мълчалива заповед. Очите на Инан се разширяват, когато по хълма се втурват десет съживени.

Но в краткия миг преди атаката очите му се присвиват. На шията му се издува вена. Мускулите на силната му фигура се напрягат. Магията му се появява като топъл бриз, загрявайки въздуха около нас.

Пронизва двама от съживените и те се разпадат на чакъл. Той замахва към останалите, бърз като светкавица, като едновременно ги избягва и нанася удари. Проклятие! Захапвам вътрешността на бузата си и дъвча. По-бърз е от обикновените стражи.

По-опасен от типичен принц.

— Еми ауон ти оти сун… — изричам отново и призовавам още трима.

Надявам се, че това ще забави Инан, но след няколко секунди на лудешка борба той остава сам. По челото му се стича пот, под краката му скриптят камъни.

Дванадесет съживени, а той все още е на крака.

— Доволна ли си? — въпреки че е задъхан, Инан изглежда по-жив, отколкото някога съм го виждала. По извивките на мускулите му проблясва пот и този път не изглежда само кожа и кости. Забива меча си в една пукнатина в земята, а лицето му почервенява. — Щом с нормалната си сила мога да се справя с дванадесет, с колко мислиш, че ще се справят петдесет бойци?

Притискам длани в скалата. Ще създам съживен, когото той не може да унищожи. Земята започва да боботи, но моето аше е прекалено изтощено, за да вдъхне живот на нов дух. Не мога да го направя без кръвна магия. Колкото и да се напрягам, не се появяват съживени.

Не знам дали Инан вижда отчаянието на лицето ми, или го усеща с магията си. Той стиска основата на носа си и едва заглушава един стон.

— Зели…

— Не — прекъсвам го.

Погледът ми се насочва към торбата. В нея лежи слънчевият камък и ме изкушава.

Ако го използвам, ще мога да направя повече от достатъчно съживени, за да се справят с петдесет бойци. Но Инан не знае, че е у мен. А ако онези маскирани искат свитъка, значи ще искат и слънчевия камък. Чувството ми за безизходица се засилва, макар да знам, че съм права. Имам шанс да си върна свитъка и камата от кост, но ако слънчевият камък попадне в ръцете на погрешен маг, той ще стане прекалено силен, за да мога някога да си го върна обратно.

Но ако използвам кръвна магия…

Поглеждам ръката си. Белезите от ухапване около палеца ми едва са започнали да заздравяват. Кръвно приношение ще е повече от достатъчно, но след онова, което се случи в арената в Ибейджи, не искам никога вече да използвам кръвна магия.

Инан се взира с очакване в мен. Не, не мога да използвам нито едното от двете.

— Трябва ми само още малко време.

— Нямаме време. — Инан прокарва ръка през косата си. Бялата ивица сега изглежда още по-широка. — Не можеш дори да се доближиш до бройката, която ни трябва. Ако не можеш да го направиш, трябва да извикаме стражите.

Той поема дълбоко въздух и топлината на магията му започва да избледнява. Цветът се оттича от кожата му. Енергията му изчезва, докато той потиска магията си. Сякаш самият живот се изцежда от него.

— Може би проблемът не съм аз. — Гласът ми потреперва, затварям очи. Мразя го за това, че ме кара да се чувствам слаба. Мразя го за това, че прави себе си слаб. — Ако просто използваш магията си, няма да имаме нужда от стражите.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Магията ми не дава нападателни способности.

— Сигурен ли си? — не се отказвам аз, спомняйки си историите на мама, картините на Лекан за Свързвателите. — Никога ли не си зашеметявал някого? Никога ли не си предприемал мисловна атака?

По лицето му преминава нещо, което не мога да разбера. Той стиска дръжката на меча си и отвръща поглед. Потиска магията си още по-навътре и въздухът около нас става по-хладен.

— За Бога, Инан! Прояви малко решителност. Ако магията ти може да помогне да спасим Амари, защо не правиш всичко, което можеш? — Пристъпвам по-близо до него, опитвайки се да вложа нежност в гласа си. — Ще запазя глупавата ти тайна. Ако използваме магията ти, за да нападнем…

— Не!

Отскачам назад при силата на думите му.

— Отговорът ми е не. — Той преглъща с усилие. — Не мога. Никога вече няма да го направя. Знам, че си подозрителна към стражите, но аз съм техният принц. Обещавам ти, че ще ги държа под контрол…

Завъртам се и тръгвам към полегатия склон на хълма. Когато Инан извиква името ми, аз стискам зъби, борейки се с желанието да го ударя с жезъла си. Никога няма да спася брат си. Никога няма да си върна свитъка и камата. Поклащам глава, борейки се с вихрушката от чувства, които искат да избухнат.

— Зели…

— Кажи ми, малък принце — обръщам се рязко назад, — кое боли повече? Чувството, което изпитваш, когато използваш магията си, или когато я потискаш?

Инан залита назад.

— Ти не можеш да разбереш.

— О, разбирам прекрасно. — Приближавам се до лицето му достатъчно, за да видя наболата брада по страните му. — Ще оставиш сестра си да умре и ще гледаш как цяла Ориша гори, ако това означава да запазиш магията си в тайна.

— Като пазя магията си в тайна, пазя Ориша в безопасност! — Въздухът се затопля, докато способностите му се надигат. — Магията е коренът на всичките ни проблеми. Тя е причината за болката на Ориша!

— Баща ти е причината за болката на Ориша! — Гласът ми трепери от гняв. — Той е тиранин и страхливец. И никога няма да е нещо повече!

— Баща ми е твоят крал. — Инан се приближава. — Крал, който се опитва да защити хората си. Отнел е магията, за да бъде Ориша в безопасност.

— Това чудовище отне магията, за да може да избие хиляди. Отне магията, за да не могат невинните да се защитават!

Инан замълчава. Въздухът продължава да се затопля, докато на лицето му се появява виновно изражение.

— Направил е каквото е смятал за нужно. — Той говори бавно. — Но е бил прав да унищожи магията. Не е бил прав за тиранията, която е последвала.

Заравям пръсти в косата си и кожата ми пламва при мисълта за невежеството на Инан. Как може да защитава баща си? Как може да не разбира какво наистина става?

— Това, че ни липсва сила, и това, че сме потиснати, е едно и също, Инан. Без силата ние сме ларви! Без сила монархията се отнася с нас като с измет!

— Силата не е отговорът. Тя само ще изостри борбата. Сигурно не можете да имате доверие на баща ми, но ако можехте да се научите да имате доверие на мен, да имате доверие на моите стражи…

— Да имаме доверие на стражите? — Изкрещявам толкова силно, че несъмнено всеки боец, скрит нейде в тази затънтена гора, чува гласа ми, който кънти. — Същите стражи, които оковаха майка ми във вериги? Стражите, които пребиха баща ми почти до смърт? Същите стражи, които ме опипват винаги, когато имат възможност, и просто чакат деня, когато ще могат да вземат всичко и ще ме изпратят на пазара за работници?

Очите на Инан се отварят широко, но той продължава да настоява:

— Стражите, които познавам, са добри хора, Зели. Те се грижат за сигурността в Лагос…

— В името на боговете!

Тръгвам си сърдито. Не мога да слушам повече. Глупаво е да мисля, че изобщо можем да работим заедно.

— Ей! — изкрещява след мен Инан. — На теб говоря.

— Няма какво повече да кажа, малък принце. Очевидно ти никога няма да разбереш.

— И аз мога да кажа същото! — Той се затичва след мен с тежки стъпки. — Няма нужда от магия, за да оправим нещата.

— Остави ме на мира…

— Ако само можеше да разбереш какво искам да кажа…

— Отивай си…

— Не е нужно да се страхуваш…

— Винаги се страхувам…

Не знам какво ме шокира повече — силата в гласа ми или самите думи. Страхувам се. Винаги се страхувам. Това е истина, която съм избутала далече в съзнанието си преди години, факт, който се боря да превъзмогна. Защото когато ме връхлети, аз се парализирам. Не мога да дишам. Не мога да говоря.

Изведнъж се свличам на земята и притискам ръка към устата си, за да заглуша риданията. Няма значение колко силна ставам, какви способности ми дава магията ми. В този свят винаги ще бъда мразена. Винаги ще се страхувам.

— Зели…

— Не — прошепвам през сълзи. — Замълчи. Мислиш, че знаеш какво е, но не е така. Никога няма да разбереш.

— Тогава ми помогни. — Инан коленичи до мен, достатъчно разумен да остане на известно разстояние. — Моля те. Помогни ми да разбера.

— Не можеш. Създали са този свят за теб, създали са го, за да те обича. Никога не са те проклинали на улицата, никога не са разбивали вратата на дома ти. Не са извлекли майка ти за косата и не са я обесили пред очите на всички.

Сега, когато истината вече е излязла наяве, не мога да направя нищо, за да спра. Гърдите ми се надигат, докато ридая. Пръстите ми треперят от ужас.

Страхувам се.

Истината реже като най-острия нож, който съм виждала. Каквото и да правя, винаги ще се страхувам.