Деца от кръв и кости

Глава тридесет и осма

Зели

Писъкът на Амари отеква сред дърветата.

Двамата с Инан замръзваме по средата на атаката. Завъртаме глави и виждаме Амари да се бие с маскиран мъж на няколко метра от нас.

Въпреки съпротивата й една черна ръкавица се спуска върху устата й. Очите й стават безжизнени и се затварят.

— Амари! — Инан се втурва след нея и аз тръгвам след него.

Но в гората няма никого. Найла я няма. Не виждам Тзеин.

— Тзеин?

Облягам се на едно дърво и оглеждам силуетите на дърветата, които изпълват долината. В далечината се издига облак прах, едно хванато в примка тяло, тежко и силно. В мрежата е притисната отпусната ръка. Не…

— Тзеин!

Втурвам се напред.

По-бързо отколкото мислех, че мога.

Сякаш отново съм на шест и тичам след веригата, размахвам ръце след мама.

Прогонвам спомените и тичам, крещейки името на Тзеин в нощта. Това не може да се случи. Не на мен. Не на Тзеин.

Не отново.

— Тзеин!

Писъците ми раздират гърлото, краката ми треперят. Минавам покрай Инан, който тича след Амари.

Мога да го спася…

— Не!

Здрави въжета стягат глезените ми и ме дръпват на земята. Тежка мрежа ме хваща в плен и въздухът изхвърча от тялото ми.

— Ааа! — крещя аз, извивам се и ритам, докато ме влачат през гората.

Отвлякоха Тзеин. Отвлякоха Амари. А сега ще отвлекат и мен.

Камъни и клонки разкъсват кожата ми и избиват жезъла от ръката ми. Опитвам се да извадя ножа на Тзеин, но не успявам. В очите ми влизат прах и пари, въпреки че примигвам да се отърва от боклуците.

Безполезно е. Изгубих…

Въжето, което дърпа мрежата ми, се скъсва.

Тялото ми спира, а двете маскирани фигури, които ме влачат, падат изненадани. В следващия миг Инан се хвърля и нанася удари, докато те са още на земята.

Единият от мъжете се втурва да бяга и сякаш изчезва сред зейналите коренища на дърветата. Другият е прекалено бавен и когато Инан забива дръжката на меча си в слепоочието му, коленете му се подкосяват.

Мъжът се строполява на земята, а Инан се обръща към мен. Хваща меча по-удобно в ръката си.

В очите му бушува огън.

Пръстите ми треперят, докато разкъсвам мрежата с голи ръце, за да се освободя. Инан се приближава и лунната светлина пада върху знака на Ориша, който ми припомня цялата болка, изживяна под взора на леопанерата му. Ботушите на стражите. Кръвта по земята. Черната верига около шията на мама.

Как ритаха Тзеин.

Как ме хвърлиха на земята.

С всеки нов спомен всичко в мен се свива, притискайки ребрата ми. Дъхът ми спира, когато Инан се навежда и притиска ръцете ми с колене.

Ето така ще свърши всичко…

Острието на Инан проблясва над мен.

… точно както започна.