Деца от кръв и кости

Глава тридесет и шеста

Зели

След шестте дни път през ада на пустинята зелените гори в долината на река Гомбе са приятна гледка. Хълмистата земя е пълна с живот и дървета с толкова дебели дънери, че в един от тях може да се събере цяла колиба. По пътя си към лъкатушещата река ние се движим между тези огромни великани и през листата им се процежда лунна светлина. Приглушеният рев на водата звучи в ушите ми като песен, приятна като шума на морските вълни.

— Това е толкова успокояващо — мърка Амари.

— Знам. Почти като у дома е.

Затварям очи и се заслушвам в ромолящия звук, оставяйки го да ме изпълни със спокойствието, което идваше рано сутрин, когато вадех мрежите с тате. Далече навътре в морето сякаш живеехме в свой собствен свят. Беше единственото време, когато се чувствах наистина в безопасност. Дори и стражите не можеха да ни навредят.

Потъвам в спомена и мускулите ми се отпускат. Не се бях чувствала толкова спокойна от седмици. Свещените реликви бяха разпилени, а мечът на Инан ни преследваше и всяка секунда беше открадната, в най-добрия случай — взета назаем. Шансовете да съберем реликвите бяха много по-малки от шансовете да ни убият. Но сега имаме всичко — свитъка, слънчевия камък и камата са в безопасност в ръцете ни. За първи път се чувствам повече от спокойна. До стогодишното слънцестоене остават шест дни и най-после имам чувството, че може да победим.

— Мислиш ли, че ще разказват истории за това? — пита Амари. — За нас?

— Надявам се. — Тзеин изсумтява. — Заради всичките гадости, през които трябваше да минем за тая магия, най-добре е да ни посветят цял фестивал.

— Къде изобщо ще започне историята? — Амари прехапва долната си устна. — Как ще я нарекат? Извикалите магията? Върналите магията и свещените реликви?

— Не звучи добре. — Аз се почесвам по носа и се облягам на рунтавия гръб на Найла. — Такова заглавие никога няма да издържи на изпитанието на времето.

— Какво ще кажете за нещо по-простичко? — предлага Тзеин. — Принцесата и рибарят?

— Това звучи като любовна история.

Извъртам очи. Сякаш виждам усмивката в отговора на Амари. Не се съмнявам, че ако се изправя, ще хвана и Тзеин да се усмихва.

— Наистина звучи като любовна история — дразня го аз. — Но не е вярно. Щом толкова искаш любовна история, защо не я наречеш „Принцесата и играчът на агбьон“?

Амари завърта глава, а страните й се изчервяват.

— Нямах предвид… аз… аз не исках да кажа… — Стисва устни, преди да е успяла да изрече още нещо.

Тзеин ми хвърля поглед, в който няма истински гняв. Докато се приближаваме към река Гомбе, аз не мога да реша дали това, че и най-леката насмешка кара и двамата да замълчат, е мило или дразнещо.

— Богове, невероятно е!

Плъзвам се по опашката на Найла и тръгвам по големите гладки камъни по разкаляния бряг. Водата се простира нашироко, извивайки се като пътека през сърцето на гората и между стволовете на огромни дървета. Приклякам в калта и поднасям вода към устните си, спомняйки си как гърлото ми гореше от жажда в пустинята. Леденостудената вода е толкова хубава в този влажен въздух, че се изкушавам да потопя цялото си лице в нея.

— Не сега, Зел. Ще има вода и по-нагоре — казва Тзеин. — Чака ни още доста път.

— Знам, но само пийни една глътка. Тъкмо Найла ще си почине.

Погалвам рога на Найла и потърквам лице в шията й, ухилвайки се, когато тя се потърква в мен в отговор. Дори и тя мрази пустинята. След като излязохме от нея, започна да пристъпва по-радостно.

— Заради, Найла — отстъпва Тзеин. — Не заради теб.

Той скача и кляка до реката, пълнейки внимателно манерката си. По лицето ми се разлива усмивка. Изкушението е прекалено голямо, за да му устоя.

— О, богове! — соча аз. — Какво е това?

— Кое…

Забивам се в тялото му. Тзеин изкрещява и пада с плясък в реката. Амари ахва, когато той се появява на повърхността, целият прогизнал и с тракащи от студ зъби. Впива поглед в мен и на устните му се появява лукава усмивка.

— Мъртва си.

— Първо трябва да ме хванеш!

Преди да успея да побягна, Тзеин се хвърля напред и ме сграбчва за крака. Изпищявам, докато ме дърпа под водата. Тя е толкова студена, че боцка по кожата ми като дървените игли на Мама Агба.

— Богове!

Едва си поемам въздух.

— Струваше ли си? — смее се Тзеин.

— За първи път от цяла вечност успявам да ти направя номер, така че ще трябва да кажа „да“.

Амари скача от Найла и се смее, клатейки глава.

— Вие двамата сте абсурдни.

Усмивката на Тзеин става лукава.

— Ние сме един отбор, Амари. Не трябва ли и ти да си абсурдна?

— В никакъв случай!

Амари отстъпва назад, но няма никакъв шанс. Тзеин се надига от водата като един от водните питони на Ориша. Амари успява да избяга само на няколко метра, но той я настига. Усмихвам се, когато тя започва да пищи и да се смее, изреждайки всякакви възможни извинения, когато Тзеин я прехвърля през рамо.

— Не мога да плувам.

— Не е толкова дълбоко — засмива се той.

— Аз съм принцеса.

— Принцесите не се ли къпят?

— Свитъкът е у мен!

Тя го изважда от колана си, напомняйки на Тзеин за собствената му стратегия. За да не останат всички реликви на едно място, той носи камата от кост, Амари е взела свитъка, а аз пазя слънчевия камък.

— Права си. — Тзеин сграбчва свитъка от ръката й и го слага на седлото на Найла. — А сега, Ваше Кралско Височество, банята ви очаква.

— Тзеин, не!

Амари изпищява толкова силно, че от дърветата излитат изплашени птици. Двамата с Тзеин избухваме в смях, когато тя пада във водата и започва да размахва ръце и крака, въпреки че може да се изправи.

— Не е смешно. — Амари трепери ухилена въпреки всичко. — Ще си платиш за това.

— Направи най-доброто, което можеш — покланя се Тзеин.

На лицето ми се появява различна усмивка, такава, която ме сгрява дори и когато седя на брега на леденостудената река. Прекалено дълго време мина, откакто не съм виждала брат си весел. Амари се бори сериозно да го потопи във водата, въпреки че не е и с мокри дрехи повече от половината му килограми. Тзеин я забавлява, като вика с престорена болка, преструвайки се, че тя може да победи…

Изведнъж реката изчезва.

Дърветата.

Найла.

Тзеин.

Светът се завърта около мен, докато една позната сила ме отнася.

Когато въртенето спира, тръстики гъделичкат краката ми. Свеж въздух изпълва дробовете ми.

Докато осъзная, че съм в мястото на въображението на принца, съм запратена обратно в истинския свят.

Дишам с хриптене, притискайки ръце до гърдите си, когато студът на реката отново ме удря. Видението от мястото на въображението продължи само миг, но беше по-ясно и по-силно от когато и да било. Ледена тръпка преминава през мен, когато осъзнавам какво означава това. Инан не е просто в сънищата ми.

Той е наблизо.

— Трябва да тръгваме.

Тзеин и Амари се смеят прекалено силно, за да ме чуят. Той отново я е вдигнал и заплашва да я хвърли във водата.

— Спрете! — Ритам вода към тях. — Трябва да тръгваме. Тук не сме в безопасност.

— За какво говориш? — изсмива се Амари.

— Инан — казвам бързо аз. — Той е бли…

Гласът засяда в гърлото ми. Един далечен звук прогърмява все по-наблизо.

Завъртаме глави към звука, постоянен и бумтящ.

Отначало не мога да разбера какво е, но с приближаването му разпознавам ритмичното тупане на лапи. Когато те се появяват иззад завоя на реката, аз най-после виждам това, от което се страхувах — към нас се носи Инан. Побеснял, на пантенерата си.

Шокът забавя стъпките ми, докато излизаме от реката. Водата, която ни носеше радост, сега ни дърпа надолу, течението внезапно става силно, когато Тзеин и Амари се опитват да излязат. Ние сме глупаци. Как може да сме толкова глупави? Мигът, в който си позволяваме да се отпуснем, е мигът, в който Инан най-после ни хваща.

Но как е преминал през счупения мост на Кандомбле? Как е знаел къде да отиде? Дори и по някакъв начин да ни е проследил до Ибейджи, ние напуснахме онзи ад преди шест нощи.

Тичам към Найла и се качвам първа, стискайки силно юздите. Тзеин и Амари бързо се настаняват зад мен. Но преди да изплющя юздите, аз се обръщам — какво съм пропуснала?

Къде са стражите, с които пътуваше преди? Къде е адмиралът, която уби Лекан? След като е оцелял при нападението на един сентаро, Инан със сигурност няма да тръгне без подкрепления. Но въпреки логиката не се появяват други стражи. Малкият принц е уязвим. Сам. И мога да се бия с него.

— Какво правиш? — вика Тзеин, когато дръпвам юздите на Найла и тя спира на място.

— Ще се справя с това.

— Зели, не!

Но аз не се обръщам.

Хвърлям торбата си на земята и скачам от гърба на Найла, приземявайки се с приклякане. Инан също спира и слиза от пантенерата си, размахал меч, жаден за кръв. Пантенерата изръмжава и побягва, но Инан сякаш не забелязва. По униформата му има алени петна, а в кехлибарените му очи гори ярост. Но изглежда отслабнал. От кожата му, подобно на топлина, се надига умора. В погледа му блуждае някаква лудост.

Потискането на способностите му го е направило слаб.

— Чакай! — Гласът на Амари трепери.

Тзеин се опитва да я задържи, но тя се плъзга от седлото на Найла. Пъргавите й крака се удрят безшумно в земята и пристъпват предпазливо покрай мен.

Тя пребледнява и виждам страха, който я е преследвал през целия й живот. Момичето, което преди седмици ме сграбчи на пазара. Принцесата с белега на гърба.

Но докато се движи, в стойката й се появява нещо различно, нещо стабилно, като на кораба в арената. То й дава сили да се приближи до брат си и тревогата прогонва ужаса от очите й.

— Какво е станало?

Инан пренасочва меча си от моите гърди към нейните. Тзеин също скача долу да се бие, но аз го сграбчвам за ръката.

— Остави я да опита.

— Махни се от пътя ми — изсъсква Инан, но ръката му потреперва. Амари спира за секунда, осветена от лунната светлина, която се отразява в меча на Инан.

— Баща ни не е тук. Няма да ме нараниш.

— Няма как да знаеш това.

— Може би ти не знаеш — преглъща с усилие Амари. — Но аз знам.

Инан мълчи един дълъг миг. Неподвижен. Прекалено неподвижен. Облаците се преместват и се появява лунна светлина, която огрява пространството между двамата. Амари прави крачка напред. След това още една, този път по-голяма. Когато слага ръка на бузата на Инан, сълзи изпълват кехлибарените му очи.

— Ти не разбираш — изхриптява той, все още стискайки меча си. — Магията я унищожи. Унищожи всички нас.

Нея? Не е ясно дали Амари разбира за кого говори или не, но сякаш не я е грижа. Тя насочва меча на Инан към земята, сякаш укротява диво животно.

За първи път забелязвам колко различно изглеждат двамата — контраст в кръглото й лице, ъгловатост в челюстта на Инан. Въпреки че имат еднакви кехлибарени очи и бакърена кожа, в тях, изглежда, е цялата им прилика.

— Това са думи на баща ни, Инан. Негови решения. Не твои. Ние сме отделни хора. Ние сами избираме.

— Но е прав. Ако не спрем магията, Ориша ще загине.

Очите му се връщат върху мен и аз стискам жезъла си по-силно. Само опитай! — иска ми се да извикам. Приключих с бягането.

Амари завърта внимателно главата на брат си, насочвайки погледа му към себе си.

— Той не е бъдещето на Ориша, Инан. Ние сме това бъдеще. Ние подкрепяме правилната страна в тази битка. Ти също можеш да го направиш.

Инан я гледа втренчено и за момент не знам кой е. Безмилостният капитан, малкият принц, изплашеният и съкрушен маг? В очите му се чете жажда, желание да се откаже от борбата. Но когато вдига брадичка, убиецът, когото познавам, се завръща.

— Амари… — извиквам аз.

Инан я блъска настрани и се втурва напред, вдигнал меча си към гърдите ми. Разгъвам жезъла си и скачам пред Тзеин.

Амари се опита. Сега е мой ред.

Въздухът започва да звънти, когато мечът на Инан се удря в метала на жезъла ми. Очаквам възможност да контраатакувам, но сега, когато истинският Инан се е събудил, той не отстъпва. Макар че явно е уморен, ударите му са свирепи, подхранвани от омразата към мен, омраза към онова, което знам. Защитавам се от всеки удар и собствената ми ярост нараства. Чудовището, което изгори селото ми, човекът, отговорен за смъртта на Лекан. Причината за всичките ни проблеми.

Сега мога да го унищожа.

— Виждам, че си приел съвета ми — извиквам аз и правя салто, за да избегна удара на меча му. — Ивицата ти почти не се забелязва. Колко пъти си я боядисал този път, малък принце?

Замахвам към главата му с жезъла си с намерението да убивам, а не да осакатявам.

Омръзна ми той да се изпречва на пътя ни.

Инан се навежда, за да избегне жезъла, и бързо замахва с меча към корема ми. Завъртам се, избягвам опасността и на свой ред замахвам. Оръжията ни отново се срещат с пронизително звънтене.

— Няма да победиш — изсъсквам аз, а ръцете ми треперят от силата на удара. — И да ме убиеш, няма да промениш това, което си.

— Няма значение. — Инан отскача назад, освобождавайки се за още един удар. — Ако ти умреш, магията също ще умре.

Той се втурва напред и надава вик, вдигнал меча си.