Третото кралство

Девета глава

САМИ ОТНОВО ПОНЕЧИ да избяга. А Ричард пак й попречи.

— Какво искаш да кажеш с това, че си видяла смъртта? Трябва да се овладееш и да ми обясниш. Какво имаш предвид?

С разтуптяно от страх сърце Сами избърса стичащите се по страните й сълзи. Вдиша насечено няколко пъти и посочи към Калан, сякаш беше ясно като бял ден и той също беше длъжен да го види.

— В нея има смърт.

Щом момичето отново се опита да се извърти и да се измъкне, Ричард стегна хватката около раменете й.

— Успокой се. Поеми дълбоко дъх. Калан е в безсъзнание. Не може да те нарани. Аз съм тук с теб. Трябва да ми обясниш за какво говориш, за да можем да разберем какво всъщност си видяла. Калан е жива. Не мъртва.

Сълзите отново бликнаха от очите й и личицето й се набръчка.

— Но аз видях…

— Ти си магьосница — заяви той. — Дръж се като такава. Майка ти е изчезнала. Може би тя също се нуждае от помощ. Това е важно. Тя би искала да заемеш мястото й и да сториш необходимото. Можеш да го направиш, убеден съм в това.

Сами подсмъркна и се постара да възпре сълзите си. Най-накрая кимна.

Естер я помилва по гърба.

— Няма страшно, Сами. А сега направи онова, което ти казва Господарят Рал.

Долната устна на момичето трепереше. Тя погледна първо нея, после пак него.

— Това ли е видял баща ми, когато е умирал? Това ли се случва? И той ли е трябвало да се изправи срещу това? Майка ми видяла ли го е? Срещу това ли се изправяме всички, когато умираме?

Ричард стисна раменете й съчувствено и каза нежно:

— Съжалявам, Сами, но нямам отговор на това. Не знам какво виждаме, като умираме. Нито какво си видяла в Калан. А сега си поеми дълбоко въздух.

Тя го направи — два пъти.

— По-добре ли си?

Тя кимна и отметна гъстата черна коса от лицето си.

— Хубаво — каза Ричард. — А сега ми обясни какво се случи.

Сами още веднъж вдиша дълбоко, за да се успокои, след което махна към Калан:

— Бях свързана с нея, чувствах болката й — такова… болката от по-незначителните наранявания, както вие ме посъветвахте. Е, ами, опитвах се да натрупам повече от тази болка, да я събера и да я поема в себе си.

— Разбирам — каза Ричард и предпазливо освободи раменете й от хватката. — А после какво стана?

Сами отпусна едната ръка на хълбока си, а треперещите пръсти на другата притисна към челото си, мъчейки се да си припомни какво се беше случило.

— Ами, не знам точно. Не знам как да го обясня.

— Постарай се, дете — подкани я Естер.

Сами й хвърли поглед, а после се вгледа в очите на Ричард.

— Нали знаете как усещането в началото на изцелението прилича на чувството да попаднеш в течение, което те завлича и те тегли все по-дълбоко, докато търсиш болестта на човека?

— Да, знам за какво говориш — отвърна Ричард. — Все едно загубваш усет за това кой си, докато се концентрираш все повече и повече върху човека и неговата болка. Сякаш се разтваряш в другия и изгубваш себе си, докато се плъзваш надолу в неговата същност. Струва ти се, че черпи сили от теб и така те притегля все по-навътре.

Сами кимаше, докато той обясняваше.

— Точно това почувствах. Само че когато съм лекувала други хора, не съм била завличана така. Не съм усещала нещо толкова силно преди.

— Най-вероятно защото не са били толкова лошо ранени. Нуждата е онова, което те притегля към себе си. Колкото по-сериозна е болестта, толкова по-належаща е нуждата и следователно толкова по-мощно те придърпва. Няма защо да се страхуваш от това чувство. Доколкото знам, не е нещо необичайно.

— Не се уплаших от него — каза Сами и разтревожено прокрадна поглед към Калан. Долната й устна отново затрепери. Изглеждаше вцепенена и неспособна да отмести очи от безжизнено отпуснатата върху агнешката кожа жена.

Ричард пъхна пръст под брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Продължавай. Разкажи ми какво видя.

Сами преплете пръсти. Споменът от преживяното я накара да смръщи чело.

— Когато започнах да се спускам в нея, нещо ме затегли все по-бързо. Завлече ме по-дълбоко, отколкото очаквах. Разбрах, че не аз се опитвам да потъна в нея, ами просто то не спира да ме дърпа надолу. Все едно ми се е подхлъзнал кракът, докато слизам по някой стръмен склон.

— Обясних ти, това е съвсем нормално.

— И аз така си помислих в началото. Но скоро осъзнах, че не се спускам в нейната нужда, както съм го правила с другите хора, които съм лекувала. Не беше обикновено притегляне. Дърпаха ме към нещо.

— Към нещо ли? Към какво? — попита Ричард.

— Към нещо мрачно. Нещо мрачно и злокобно. Щом се приближих, дочух гласове.

Това беше неочаквано за Ричард.

— Гласове ли? Какви гласове?

— В първия момент не разбрах какъв е този звук. В началото ми заприлича на далечно жужене. Докато потъвах все по-бързо и по-бързо към тъмнината в нея, дадох си сметка, че онова, което чувам, са писъци.

Ричард се смръщи.

— Писъци ли? Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това, че си чувала писъци? Как е възможно да чуеш писъци?

Сами се ококори от ужас, сякаш го преживяваше наново.

— Приличаше на хиляди писъци, преливащи в един. — Тя поклати глава, недоволна от собственото си описание или водена от желание да избяга от спомена. Вдигна поглед към него. — Не, не хиляди, милион. Като един милион милиона. Безброй писъци извираха от някакво мрачно място. Това бяха най-ужасяващите, отвратителни и мъчителни крясъци, които можете да си представите. Такива, от които ви се струва, че плътта по костите ви ще изсъхне.

Ричард не се стърпя и погледна към Калан.

— Видя ли нещо? — попита. — Видя ли откъде идват тези писъци?

Сами закърши ръце и зачупи пръсти, докато се мъчеше да намери подходящите думи.

— Аз… нещо ме дърпаше към тъмнината. Но после видях, че представлява непрогледна чернота.

— Какво искаш да кажеш?

— Приличаше по-скоро на гърчеща се маса от силуети. Оттам идваха писъците. Виеща, кипяща, премятаща се грамада от духове, които едновременно се гърчеха, бореха, въртяха и пищяха.

Ричард беше слисан, не можеше да си представи какво се случва.

Сами като че ли се разстрои, задето не успява да намери точните думи, за да опише видяното.

— Съжалявам, че не мога да го обясня много добре, но когато го видях и го почувствах, разбрах, че това пред очите ми е смъртта. Самата смърт. Просто го знаех, това е всичко.

Ричард се насили да си поеме дъх.

— Това определено звучи плашещо, но макар да нямам обяснение, не означава, че си видяла смъртта.

Сами наклони глава настрани и го погледна навъсено.

— Само че беше точно това, Господарю Рал. Знам, че беше.

Ричард нямаше търпение да накара младата магьосница да се върне към задачата си да излекува Калан, но си напомни, че трябва да прояви разбиране не само към възрастта й и липсата на опит, но и към страховете й. Всичко това беше новост за нея, а майка й не беше тук, за да й помага. Предполагаше, че просто е разтълкувала погрешно болката, произтекла от тежките наранявания на Калан.

— Сами, най-вероятно си се сблъскала с ужасното страдание и дълбоката болка, стаени в Калан. И аз съм лекувал лошо ранени хора преди, така че знам колко плашещо може да бъде. Да те погълне тяхната мъка, е мрачно и страховито изживяване. Времето сякаш спира. Светът на живите може да ти се стори далечен. Макар да си изгубен на това странно място с тяхната болка, ти знаеш, че онова, което ги мъчи, може да ги убие и само ти можеш да го осуетиш. Знаеш, че ако не им помогнеш, ги чака смърт.

— Не — настоя Сами и поклати глава. — Щом погледнах през онзи трепкащ зелен воал, знаех, че виждам отвъд булото в света на мъртвите.

Ричард замръзна на място. Стаята сякаш стана твърде тиха, твърде малка, твърде душна.

— Какво каза?

Тя навлажни устни с език.

— Щом погледнах през онзи воал, знаех, че виждам отвъд булото в…

— Каза, че бил зелен.

Веждите на Сами се сключиха от усилието да потисне наново напиращите сълзи.

— Точно така.

— Защо каза, че е зелен?

Объркана, тя се намръщи и го погледна.

— Защото беше такъв. Приличаше на трептяща зелена завеса от мъгла. Къдреше се на вълнички, на места по-светла, на места по-тъмна, нещо като тънък димен, прозрачен, зелен воал, движен от полъха на вятъра. Малко е трудно да се опише. Отвъд този ужасен зелен воал видях нещо, което ми заприлича на гърчеща се маса от духове. Всички те надаваха писъци, сякаш изпитваха непоносима болка. Това беше звукът, който бях чула. Някои от силуетите се разпадаха посред вика си, ала други непрекъснато изникваха от мрака долу и заемаха местата на онези, които бяха раздробени, и на свой ред прибавяха мъртвешките си писъци към морето от души, като ги сливаха в един безкраен, безутешен вопъл. Други ме видяха и се опитаха да ме сграбчат, но не можеха да преодолеят зеления воал. Трети пък ме привикваха с жест. Смъртта ме зовеше, мъчеше се да ме притегли при себе си.

Ричард се обърна и се взря в Калан. Неведнъж се беше сблъсквал с Отвъдния свят. Воалът, който отделяше света на мъртвите, винаги имаше зловещ зелен цвят.

Той бавно падна на колене до безжизненото тяло на жената, която обичаше повече от самия живот.

— Добри духове, какво става?