Третото кралство

Четиридесет и четвърта глава

СЛЕД КАТО ИЗМЪКНА ЛЪКА от процепа в скалата, където се бяха скрили, и го преметна обратно през рамо, Ричард пристъпи към ръба на голия камък, надвиснал над мястото, където двамата със Саманта се бяха опазили от смъртоносната буря от дървени трески. Избута с крак покрилата го сбита маса от откъслеци от горната част на труп. От човека не беше останало много, ала се виждаше, че също като останалите и той не е бил облечен в нещо повече от кирливи дрипи.

— Тези полухора са различни — каза си под нос.

Саманта огледа останките с погнуса.

— Различни ли? Какво говорите? Кое им е различното?

Потънал в дълбок размисъл, Ричард не си беше дал сметка, че го е изрекъл на глас. Махна с ръка към погрома наоколо и закрачи напред.

— Ами, виж ги какви са всичките — каза той, като сочеше тук-там, докато вървеше към непокътнатата част на гората по-нататък в далечината.

Саманта бързаше да не изостане и успяваше да хвърли само по някой бегъл поглед на местата, които той посочваше. По едно време, както заобикаляше останките, той се спря и направи знак към някакъв обезглавен труп.

— Ето, виж! Всички са облечени горе-долу еднакво като ей този тук. Носят нищо и никакви дрипи. Едва ли не изглеждат така, сякаш са изровили трупове и са им откраднали дрехите.

— Отвратително — измърмори тя.

— Мъжете, които нападнаха Калан и мен в каруцата, бяха по-едри.

— Имате предвид мъжете, които са ви нахапали така жестоко ли?

— Да. Те бяха силни, добре хранени и облечени в обикновени дрехи, които двамата с теб бихме сметнали за най-нормални. Бяха си точно полухора, които възнамеряваха да ме изядат, за да вземат душата ми, ала дрехите им не бяха по-различни от тези на твоите съселяни.

Тези тук са по-дребни, по-слаби, много от тях имат нездрав вид. — Той посочи към една откъсната ръка, която стърчеше насред струпаните отломки. Цялата беше издрана и осеяна със зейнали рани. — Повечето сякаш са болни, като този тук. И като че всички са недохранени. Изглеждат така, сякаш живеят като животни.

Освен разликата в ръста и видимото им здравословно състояние, друго отличително нещо е, че мъжете, които ме нападнаха, говореха. Звучаха относително интелигентни. Премисляха какво ли може да се е случило, преди да се натъкнат на нас, и крояха планове какво да направят.

— Планове ли? Какво искате да кажете? Какви планове?

— Мен искаха да изядат още на място, за да се опитат да извлекат душата ми, ала се канеха да вземат Калан и да си я оставят за по-късно или да я изтъргуват. — Той махна с ръка към глава, все още закрепена за едното рамо и ръката, и няколко обезглавени туловища. Всички раздробени човешки останки бяха отрупани с какво ли не — от тресчици до дълги и остри дървени копия. — Ти чу ли изобщо някой от тези получовеци да каже нещо? Да ни викне да спрем или нещо такова?

— Само ръмжаха и виеха — отвърна тя и се сгуши.

Ричард кимна.

— Значи, макар сегашните ни нападатели и мъжете, които ми се нахвърлиха в каруцата, да са все полухора, копнеещи да откраднат душите ни, помежду им има съществена разлика.

Саманта отметна заплетената на валма черна коса от лицето си и се заозърта наоколо, пристъпвайки внимателно сред останките, докато го следваше плътно по петите.

Тя обмисли думите му и се намръщи.

— Струва ми се странно полухората да са толкова различни.

— А и онези тела, които видях… — каза Ричард, докато прехвърляше крак през едно твърде дебело разцепено и повалено дърво, на което първо трябваше да седне странично.

Стволът беше прекалено голям за Саманта, затова тя просто го заобиколи.

— Какви тела? — попита го.

— Много от полухората, които са ни нападнали, преди да дойда в съзнание, са били убити от войските, които ни придружаваха, и доколкото мога да преценя, посредством някаква магия, която Зед и Ничи са успели да извикат. Беше тъмно и аз едва започвах да се съвземам, но още тогава, а и по-късно, когато Естер и останалите дойдоха да ни спасят, видях няколко тела, жертви на кървава битка, както ми се стори. Не успях да ги огледам внимателно, ала всички те изглеждаха еднакво и изобщо не приличаха на полухората тук, нито пък на мъжете, които ме нападнаха. Дочух да изказват подозрение, че било работа на шун-тук.

— Шун-тук ли? Те как изглеждат? — попита Саманта.

— Бяха полуголи. Някои носеха панталони, а други просто препаски на кръста. Нито един нямаше риза, а само някакви горни дрехи, които ми заприличаха на декоративни елеци, обшити с мъниста, амулети и талисмани.

До един обаче бяха омазани с белезникав прашец. Очите им бяха почернени с кал, сажди или нещо друго. Останалата част от лицата им беше покрита с млечнобяло вещество, вероятно пепел от изгорели дърва. Главите им бяха бръснати. На теметата на неколцина стърчаха кичури коса. За да сочат право нагоре, явно ги бяха омотали в мъниста, зъби и кокали.

Саманта отново обгърна тяло с тънките си ръце.

— Това звучи страшно.

Ричард кимна.

— Всички воини се стараят да изглеждат по-заплашителни, а тези шун-тук определено си бяха свършили работата.

— Значи, казвате, че тези три различни вида — дрипавите и болнавите тук, добре облечените мъже, които са ви нападнали, и варварски нашарените шун-тук — са все полухора.

— Точно така. Съвсем различни, ала все полухора. Работата е там, че в хрониката на Наджа, там, където говореше за опасността, която те представляват, не се споменаваше да са различни. Казваше само, че сътворителите на император Сулакан в Стария свят са създали полухората, с цел да им служат като оръжия. По-късно хората на Наджа тук, в Новия свят, са успели да ги съберат на едно място заедно с ходещите мъртъвци и да ги затворят зад Предела.

Саманта бързо се покатери върху един пън, за да не изтърве мисълта му.

— Е, накъде биете в такъв случай?

— Искам да кажа, че нещо се е случило, откакто са ги затворили зад Предела, и вече не са същите.

Саманта изглеждаше объркана.

— Има ли наистина някакво значение?

Ричард я изгледа през рамо и вдигна вежда.

— Според Наджа някои от тях са владеели окултна магия.

Тревогата ясно пролича в изражението й.

— Тези тук не го показаха по никакъв начин.

Ричард се спря за миг и я погледна.

— Тъкмо това ме притеснява най-много. Може би тези тук са просто скитници, лешояди. Ние говорим за полухора, които навярно са се развили от времето на Наджа насам, които са по-опасни, които може би са още по-умели в лова на хора с души от онези от времето на великата война или от загиналите тук и сега.

Докато крачеха покрай струпаните останки, в изражението на Саманта се четеше единствено безпокойство.

След известно време стигнаха пределите на сринатата със земята гора. В самия й край няколко големи дървета бяха полегнали върху други, все още изправени, в незасегнатата част от леса. От това, което Ричард знаеше за повалените от силен вятър дървета, такава непосилна тежест можеше да събори и някои от опорните. Разрушението още не беше приключило за тази част от гората. Щеше да продължи, докато по-слабите растения най-сетне не се предадат. Рано или късно дърветата щяха да пораснат, ала щеше да отнеме много време, преди сечището да се раззелени и пространството между съборените останки от вековните дървета да се запълни.

— Внимавай — предупреди я Ричард, докато заобикаляше няколко по-малки, полегнали върху горски гигант дървета. — Ако клоните, които ги придържат, поддадат, може да се сгромолясат всеки момент. Върви по стъпките ми, докато не навлезем пак в гората и не се озовем вън от опасност.

Ричард си проправяше път през погрома от пострадали, но все още изправени дървета, като се опитваше да избягва онези от тях, които според него бяха изложени на най-голям риск от сгромолясване. Само че нямаше как да заобиколи всички, защото стотици катурнати дървета несигурно се придържаха за клоните на останалите. Всичките бяха надупчени от трески, някои с размера на пръст, а други по-големи от крака му. Голяма част от кипнатите дървета се бяха закачили за някоя цепнатина и нямаше да оцелеят.

— Значи, както изглежда, тези шун-тук са хванали нашите — след кратък размисъл каза тя. — И как ще ги намерим?

— По думите на мъжете съдя, че живеят в отдалечени земи отвъд Предела. — Ричард предпазливо мина под частично изкоренено дърво, което беше надигнало късове пръст. — Те звучаха изненадани, че шун-тук са дошли толкова надалеч. Доколкото разбрах, владеят огромни територии.

— Чудесно — измърмори под нос Саманта. — Значи, казвате, че полухората, които най-вероятно държат вашите приятели и моята майка в плен, се намират далеч навътре в Третото кралство.

— Изглежда твърде възможно — потвърди Ричард, навлизайки в сенчестия горски свят. После посочи назад към опустошението. — Не ми се вярва този вид полухора да са склонни да вземат пленници. Мисля си, че ако заловят някого, по-скоро ще го изядат на мига. Шун-тук ми се струват различни. Подбудите им са по-дълбоки.

— Това означава, че ще трябва да ги търсим, а като ги намерим, ще се сблъскаме с още по-големи проблеми от тези досега.

— Опасявам се, че да. — Вече навлязъл по-дълбоко в тъмните сенки на притихналата гора, Ричард се поспря и се обърна към Саманта. — Нещото, което ме тревожи най-силно, е окултната магия, която Наджа казва, че владеят. Възможно е тя да е набирала сили, докато са били затворени зад Предела.

Момичето сбърчи носле.

— Откъде накъде ще е набирала сили?

— Природата се стреми към равновесие.

— Какво имате предвид?

— В природата винаги съществува баланс между хищник и плячка. Ако има прекалено много зайци например, ще се родят повече вълци, за които съответно ще има предостатъчно храна. Броят на вълците ще нарасне, а прекомерната популация на зайци ще се свие. Ако вълците станат твърде много, те ще ловуват постоянно, ще изчерпят източника си на храна и ще останат без плячка. Тогава по-малко вълци ще преживеят гладуването. Ето защо ще оцелеят повече зайци, и така нататък, понеже природата се стреми към равновесие.

— Ала това се отнася само за животните.

— Природата по принцип се стреми към равновесие. Дори в популацията на самите вълци, като например да има равновесие между мъжките и женските. Адитивната магия се балансира от субстрактивната магия. Свободната воля се балансира от пророчеството.

Саманта отметна косата от лицето си, докато вървеше току зад гърба му.

— Ами, това точно ми се вижда смислено, но какво общо има равновесието с окултната магия?

— Може окултните сили да уравновесяват дарбата.

Тя застина насред крачката си и се втренчи в него.

— Това е доста плашеща мисъл.

— Напълно съм съгласен.

— Ала защо на дарбата й трябва равновесие?

— Може да се е развила прекомерно и природата да търси начин да я балансира, като позволи на окултната магия да нарасне.

Саманта леко сведе глава към него.

— В такъв случай ние кои сме — ловците или плячката? Кой кого преследва?

— Добър въпрос — каза Ричард, след което отново се обърна към откритото, ниско и покрито с мъх пространство, което водеше към по-гъстата част на гората. — Пътеката трябва да е в тази посока. Надали е далеч и като стигнем до нея, ще наваксаме с времето.