Третото кралство

Седемдесет и пета глава

РИЧАРД НЕ МОЖЕШЕ ДА ПРЕЦЕНИ дали се е озовал в този пуст свят едва преди няколко секунди, или пребивава в него от столетие. В празнотата липсваха картина, звук, измерение или време.

Ала внезапно заобикалящият го мрак започна да се разпръсква. Светът сякаш се завръщаше като откъслечни гледки, както когато малко по малко успяваш да различиш предмети, започнеш ли да се пробуждаш. Усещането ставаше все по-осезаемо и докато звук и светлина го заливаха, изведнъж той се озова в пещерата пред затворническата си килия.

Погледна назад през рамо и видя, че блещукащата, трептяща зеленикава светлина, която препречваше входа към помещението, в което го бяха държали така дълго, вече я нямаше.

Големите тъмни очи на Саманта примигваха невярващо насреща му.

— Добри духове — прошепна тя. — Господарю Рал, та вие току-що пристъпихте вън от самия Отвъден свят.

Ричард огледа тялото си. Изглежда, беше цял-целеничък. Наистина беше там. Не кървеше. Не изпитваше болка. Чувстваше се нормално, като се изключи, че упоритото докосване на смъртта продължаваше да го трови отвътре.

— Как успяхте да направите такова нещо? — попита Саманта.

— Нося смъртта в себе си, забрави ли?

Саманта поклати буйната си черна коса, очевидно недоумявайки.

— Ала как можахте да излезете от света на мъртвите?

— Помниш ли какво ми беше казала? — попита я той, докато проверяваше участъка пред и зад тях в тъмнината. — Каза ми, че аз принадлежа към този свят… Третото кралство. Живот и смърт в едно цяло. Тъй като нося смъртта в себе си, аз съм част от двата свята.

— Значи сте преценили, че щом принадлежите към света на живота и можете да съществувате тук въпреки смъртта във вас, поне за известно време, то тогава бихте могли да оживеете и там, поне за малко, въпреки живота във вас, така ли?

Ричард кимна.

— Поне за кратко.

Тя сякаш си спомни за най-неотложната задача, огледа се наоколо и посочи.

— Гласовете на останалите хора, които чух, идваха оттам. Трябва да ги освободим. Трябва да измъкнем майка ми. Побързайте, преди шун-тук пак да дойдат насам.

Ричард кимна, макар вече да беше тръгнал. Саманта тичаше до него.

— Оттук, Господарю Рал — каза тя и се втурна пред него, след което сви по друг проход вдясно.

Грапавият разкривен тунел беше неосветен, ала в далечината зеленикаво сияние се отразяваше в камъка и му позволяваше да вижда поне накъде се движат.

Ричард препускаше покрай човешки кости. Бяха захвърлени и струпани на камари до стените, като на места се разпиляваха в неравни трапове отстрани.

Задъхан от бързия бяг, той се спря, когато Саманта се закова на място, вдигна ръка и посочи.

— Там.

— Майка ти ли е там? — предположи той.

Тя кимна.

— Побързайте.

Ричард си пое дълбоко дъх и без да се бави, пристъпи в тъмнината отвъд блещукащия зелен воал. В първия момент го обгърна същата черна пустота на безвремие. Не понесе по-лесно мъчителното чувство на безпътица в този всевечен свят. Донякъде дори му се струваше, че никога не го е напускал.

Когато стената се разпръсна и той се завърна в реалността на света на живота, видя пред себе си онемяла чернокоса жена, която се беше вторачила в него с големите си тъмни очи.

Саманта се втурна през вече открития проход в помещението, където жената стоеше като статуя в ням потрес. Момичето се хвърли в протегнатите й ръце. Саманта беше дребна, крехка версия на майка си. Ричард очакваше тя да напомня на нея, ала поразителната им прилика беше абсолютно изненадваща.

— Сами — въздъхна жената с дълбоко облекчение. — Добри духове, мислех си, че никога няма да те зърна отново.

— Това е Господарят Рал — каза Саманта и кимна, докато дърпаше ръката на майка си, влачейки я към изхода на килията.

— Господарят Рал ли…? — Жената остана с отворена уста.

— Да. — Докато дърпаше майка си, Саманта махна с ръка, за да подкани Ричард да ги последва. — Побързайте, Господарю Рал. Трябва да освободим и останалите.

Без да се нуждае от допълнителни увещания, Ричард ги последва по петите навън. Саманта се спусна в тунела и не след дълго отново се закова на място. Изпъна ръка и посочи още една зелена пелена.

— Там.

Ричард не губи време за въпроси. Без да забавя скорост, той се хвърли към зеления воал и вледеняващо плашещата пустош. Когато мракът се разпръсна и пещерата вътре се избистри пред погледа му, той се озова лице в лице с неколцина потресени мъже от Първа гвардейска рота. Те се бяха скупчили един до друг, ала изпълваха цялото помещение. Онези, които седяха, облегнати на стената, скочиха на крака.

— Господарю Рал? — изненадано възкликна един от мъжете.

Ненадейно Кара ги разбута встрани и изскочи пред тях.

Хвърли се в ръцете му.

— Господарю Рал! Вие сте жив! Жив сте!

Съпругът й Бен, командващият генерал на Първа гвардейска рота, се показа зад нея. Изглеждаше също така облекчен да види Ричард като нея, макар и доста по-изненадан.

Кара, колкото и изтощена да беше, никога не бе изглеждала по-добре в очите на Ричард.

— Господарю Рал — каза тя, — изглеждате ужасно.

— Сигурно защото Морещица използва Агиела си срещу мен.

— Какво?!

— Дълга история, сега нямаме време — отряза я той и започна да избутва войниците към вече открития изход навън в тунела.

Ричард хвана генерал Мейферт за ръката, спря го и тихо му прошепна:

— Бен, къде са останалите?

С разтревожен поглед, Бен се озърна през рамо към подчинените си, които бързаха да излязат от затвора си.

— Онези идваха и ги отвеждаха един по един. Господарю Рал, знам, че ще прозвучи откачено, но те ги извличаха навън и ги изяждаха живи. Ние чувахме всичко. Чувахме виковете, преди да…

— Знам — каза Ричард. — Знам. — Той въздъхна отчаяно и двамата се спогледаха. — Съжалявам. Иска ми се да бях дошъл по-рано.

Бен поклати глава и погледна Ричард в очите.

— Нашата задача е да защитаваме вас, Господарю Рал, а не обратното.

— Ричард?

Това бе приглушеният звук от гласа на Зед, долетял някъде отстрани, през друга стена от зеленикаво сияние.

— Той е там — каза Бен и посочи. Говорихме с него, когато смятахме, че няма никого наоколо. Казва, че Ничи е в друга килия срещу неговата. Онези държаха родените с дарбата поотделно.

Ричард не пропиля повече време в приказки и още въпроси. Не беше моментът за сърдечни срещи и разказване на преживелици. Щеше да има предостатъчно време за това, ако успееха да избягат от пещерите и от обитаващите ги шун-тук. Сега той трябваше да освободи останалите и да се махне оттук.

Той препусна покрай мъжете и излезе през вече отворения изход в канаристия тунел. Подмина Саманта и майка й и се насочи към следващото трепкащо було от зеленикава светлина. Без капчица колебание хлътна в цветното сияние.

В продължение на цяла вечност се носи в пространството, където времето не течеше, докато накрая черната безгранична празнота се разсея, звуците и гледките на света се върнаха и Ричард видя изумения Зед да става на крака. Старецът се движеше болезнено бавно, сякаш бе седял на каменния под твърде дълго. Вълнистата му бяла коса стърчеше на рошави кичури. Скромните му дрехи бяха неимоверно мръсни.

Ричард прегърна набързо дядо си, ала бързо се отдръпна.

— Няма време за приказки — каза му, преди старецът да е успял да го обсипе с хиляди въпроси. — Трябва да се измъкнем оттук.

Зед изпъна костеливата си ръка към една от стените на килията.

— Ничи. Ничи е ето там. Можеш ли да освободиш и нея?

Ричард кимна, ала първо припряно побутна дядо си към коридора, където чакаха Саманта и майка й. Зед стисна ръцете на жената, неспособен да изрази с думи облекчението си, че вижда и нея на свобода. Очевидно двамата бяха разговаряли.

При следващия блещукащ воал сенчестите силуети на духовете отвъд се замятаха и загърчиха нетърпеливо в мига, в който той се приближи. И този път не се подвоуми, а незабавно се гмурна в света на мъртвите… И донякъде, неговия свят. Още щом се допря до бляскавата зеленикава светлина, духовете изчезнаха. Всъщност нямаше нищо. Пропадането в тъмнината беше страховито до момента, в който светът на живота ненадейно изникна пред него.

Още преди да е осъзнал напълно къде се намира, обляната в сълзи от радост Ничи вече обгръщаше врата му с ръце.

— Ричард… Как, за бога…

— По-късно — прекъсна я той, сграбчи я за ръката и я издърпа навън. Тя огледа внимателно очертанията на входа, изглеждаше удивена как така смъртоносната преграда към отвъдното изведнъж е изчезнала.

Вече в тунела, Ричард се спря. Всички заговориха в един глас, ала той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Тихо. Полухората са наблизо и могат да ви чуят. Не бихме искали да се бием с тях, освен ако се налага, особено тук, долу, в подземията.

На мига всички се смълчаха и започнаха да хвърлят разтревожени погледи нагоре-надолу по каменния тунел.

Ричард също се нуждаеше от тишина, тъй като искаше да остане насаме с мислите си, за да може да почувства връзката със силата на меча. Усещаше, че е по-близо от преди. Затвори очи и остави света около него да избледнее и да премине на заден план в съзнанието му, което му позволи да се отдаде на това крехко душевно възприятие.

Най-сетне вдигна ръка и посочи.

— Насам.

Спусна се надолу по коридора, профучавайки покрай осеяните с кратери скали, като свиваше в пресечките, по които го водеше притегателната сила на меча. Усещаше, че се приближава с всеки изминал миг. Тичаше отчаяно, подтикнат от неотложната необходимост да хване оръжието в ръка.

По пътя се натъкваха на нахвърляни покрай стените на тунела кости. На места бяха толкова много, че приличаха на останки, отнесени там от наводнение. Нямаше големи парчета като цял непокътнат гръбнак, крак или ръка. Всички кости бяха напълно разчленени, а отделните частици и парченца бяха струпани на плътни купчини. Всички черепи бяха спукани и отворени, за да могат шун-тук да стигнат до мозъка, така че и от тях бяха останали единствено късчета.

Ричард, повел безмълвната група от войници и притежатели на дарбата, най-накрая откри мястото, откъдето най-силно се усещаше близостта на меча. Чувството да долавя присъствието на оръжието му беше познато, така че сега знаеше, че се намира едва на крачка разстояние от него, отвъд поредната преграда на отвъдното.

За един кратък миг той се обърна назад към напрегнатите лица на останалите, след което престъпи границата към света на мъртвите.

Преди реалността дори да започне да придобива очертания около него, пръстите му вече бяха обгърнали ефеса на Меча на истината. Изпита огромно облекчение, че оръжието отново е у него. Веднага преметна ремъка през рамото и остави меча сам да се намести на левия му хълбок.

— Бен, вкарай хората си тук — извика през входа, където зеленият воал беше примигнал и изчезнал. Настоятелно им замаха с ръце да побързат.

Вътре имаше оръжия… мечове, секири, копия, ножове… захвърлени безразборно навред. Полухората бяха струпали всички оръжия, които бяха отнели от пленниците, в малката вдлъбнатина в скалите и бяха затворили входа със стена на смъртта.

Едрите мъже от Първа гвардейска рота се втурнаха вътре, скупчиха се около хранилището и започнаха да се запасяват с оръжия колкото се може по-бързо, като ги предаваха назад по веригата към останалите отвън в тунела. Никой не губи време да се мъчи да открие своето; бяха доволни да се сдобият с каквото намерят. Ричард споделяше чувствата им. Той изпитваше същото облекчение, усещайки меча до себе си.

Веднага щом се въоръжиха, хората бързо се насъбраха около него навън в коридора. Ричард вдигна ръка, преди някой да успее да каже нещо.

— Трябва да се измъкнем оттук — заговори възможно най-тихо той, ала все пак достатъчно силно, че всички да го чуят. — По-късно ще обсъждаме. Ханис Арк може да е някъде наоколо, заедно с възкресения дух на…

— Не, не е — прошепна Саманта.

Ричард я погледна намръщено.

— Какво?

— Той напусна мястото. Заедно с невъобразимо множество шун-тук. Въпреки това много от тях останаха тук, долу, из тунелите… Стотици хиляди… Ала той и повечето полухора заминаха.

Ричард кимна, спомнил си, че тя вече му го беше казала.

— Добре — отвърна. — Значи стотици от онези човекоядци все още се мотаят наоколо. Най-важното нещо в този момент е да се измъкнем от пещерите, преди да са ни хванали, докато бягаме, а после да се отдалечим оттук.

Ничи пренебрегна настойчивостта му и положи два пръста на челото му.

— По-зле е — тихо прошепна през рамо на Зед. Той кимна разбиращо.

— Ричард, важно е да отведем теб и Калан в Двореца — каза Ничи с настоятелно и загрижено изражение. — Трябва да ви излекуваме от онова, което се таи във вас.

Кара се огледа.

— Къде е Майката Изповедник?

Ричард отново им направи знак да пазят тишина.

— Калан беше в безсъзнание — прошепна. — Наложи се да дойда сам, за да ви измъкна. Без съмнение тя трябва вече да е будна в Стройза. Сигурно ни чака. Преди да тръгнем към Двореца, трябва да минем да я вземем. Първата ни задача обаче е да намерим начин да се измъкнем от тези пещери и от Третото кралство.

— Хайде — обади се Саманта. — Оттук.