Третото кралство

Седемдесет и четвърта глава

— САМАНТА?

— Тук съм.

Ричард сведе поглед към Милостта, изобразена върху пръстена, който му бяха оставили Магда и Мерит. Той служеше да му напомня за онова, което е важно. Милостта в същността си олицетворяваше двата свята и начина, по който животът ги съчетаваше и балансираше… Света на живота и света на смъртта. Изобразяваше и тяхната свързаност.

Вдигна поглед.

— Саманта, искам да се отдръпнеш назад. Отдръпни се от зелената стена.

— Господарю Рал, няма къде другаде да ида…

— Исках да кажа да отстъпиш назад… или по-встрани. Ако преградата пред Отвъдния свят помръдне, искам да се махнеш от пътя й. Върни се малко по-назад по коридора.

— Защо? Какво смятате да правите?

— Побързай, не знаем с колко време разполагаме, преди да се появят други полухора. Бързо, веднага. Махни се оттам.

— Добре. — Гласът й прозвуча по-далеч от пещерата. — Вече се дръпнах.

— Слушай внимателно, Саманта… Ако нещо се обърка, искам да избягаш. Разбираш ли ме? Не се колебай. Ако нещо се обърка, бягай и се спасявай оттук. Майка ти би искала ти да останеш жива.

— Господарю Рал, плашите ме. А аз вече съм доста уплашена. В някои от другите пещери тук, долу, има човешки кости.

Това бяха обезпокоителни новини.

— Разбирам, но ако аз не успея да се измъкна, ти трябва да избягаш.

— Отне ми много време да сляза тук и да се промъкна покрай всички онези прилични на призраци шун-тук. Не зная дали ще мога да изляза отново навън.

— Знам, че е плашещо. Ала ако това сега не проработи, трябва да се постараеш. Разбираш ли ме?

— Разбирам — каза тя накрая.

— А сега стой надалеч.

— Вече стоя надалеч. Побързайте. Господарю Рал, наистина трябва да побързате. Чувам ехото на гласове. Струва ми се, че идват насам. Бързо.

Ричард си пое дълбоко дъх. Трябваше да проработи. Беше логично.

Както Саманта беше казала веднъж, той принадлежеше към този свят.

Припомни си издълбаното в камъка съобщение на езика на Сътворението.

Знай, че носиш в себе си онова, което ти е нужно, за да оцелееш. Използвай го.

Това му бяха казали Магда Сеарус и магьосникът Мерит. Знаели са, че той ще отиде на онова място и ще прочете думите им. Бяха му оставили пръстена си.

Въпреки всичко не му се искаше да прави подобен опит. Така или иначе обаче дори да не пробваше, щеше да умре. Всички щяха да умрат. Това беше единственият му шанс.

Даваше си сметка, че преди всичко, колкото и да се мъчеше да се убеди, че постъпва разумно, това беше акт на отчаяние.

Зед винаги казваше, че понякога един отчаян ход може да се превърне в магия… истинска магия.

Опита се да успокои дишането си. Нямаше никакво време за губене. Доколкото беше по силите му, беше премислил действията си. Не можеше да си позволи да умува повече. Нямаше нито други възможности, нито време. А и не само той. Трябваше да опита.

За последен път погледна Милостта върху пръстена. Загледа се в линиите, излизащи от центъра, онези, които изобразяваха искрата на дарбата, която прекосява света на живота и се влива във всевечния свят на мъртвите. Всяка една беше непрекъсната права линия, която пресича световете.

Ричард събра сили и стисна зъби. В следващия миг се хвърли към блещукащото зелено сияние, което представляваше външната граница пред самия Отвъден свят.

Усещането беше потресаващо, сякаш беше паднал от скала посред нощ.

В един миг се изгуби в непрогледно безвремие.

Когато пристъпи в техния свят, не завари духовете, които бе видял, докато още се намираше от страната на живота отвъд преградата. Не се чуваха вой или стенания, нито се виждаха размахани ръце и крака.

Нямаше нищо.

Не беше нито топло, нито студено, нямаше никаква светлина, единствено мрак, който представляваше нещо повече от мрак. По някакъв начин му напомняше за усещането да се взираш в нощен камък или по-скоро да пристъпиш в нощен камък, или най-точно казано, да бъдеш всмукан в абсолютната му чернота.

Чувстваше се съвършено и безусловно изгубен.

Всичко беше изгубило смисъл.