Третото кралство

Седемдесет и втора глава

РИЧАРД КРАЧЕШЕ НАПРЕД-НАЗАД из килията си, осветена от бледото зеленикаво сияние на воала, запречил отвора, през който беше влязъл. Нямаше какво друго да прави, освен да обикаля от безсилие.

Когато Вика го отведе в килията, след като го бяха ранили и използвали кръвта му, за да възкресят император Сулакан, Ричард я бе попитал какво възнамеряват да сторят с него. Тя се беше усмихнала по онзи дълбоко смущаващ начин, присъщ единствено на Морещиците, и му беше отвърнала, че самата тя ще прекара известно време с него, докато останалите пленници най-вероятно ще бъдат дадени на полухората, които изгарят от нетърпение да ги изядат заради душите им.

Предполагаше, че след това полумъртвите дяволски изчадия ще дойдат и за него. Хиляди пъти си го беше представял, а после още толкова. Беше се опитал да измисли някакъв начин да избяга, след като бяха надигнали воала, когато дойдоха да го приберат. Не му хрумна нищо, което да имаше дори най-нищожен шанс за успех. Знаеше, че те ще придойдат на талази и ще го сломят.

Малко беше да се каже, че беше отчаян и разстроен, оставен там в очакване на неизвестното. Искаше да излезе. Ако му предстоеше да умре, поне да можеше някак да си върне меча и да загине в бой. По-добре това вместо края, който те му готвеха.

Ако можеше да се добере до меча си, може би щеше да успее да убие поне наскоро възкръсналия от мъртвите крал. Вярваше, че ако намери оръжието си, можеше да има шанс да убие дори Ханис Арк. Прекара много време в размисли кого от двамата би убил, ако трябваше да избира. Без да може да разчита на дарбата си, поне с меча нямаше да загине съвсем безпомощен.

Ала не можеше да направи нищо — включително да се опита да се добере до меча си, — освен ако намереше начин да се измъкне от затворническата килия. В един момент си беше помислил, че Вика ще реши да му помогне, ако ще и с нещо съвсем мъничко дори. Ала не я беше виждал, откакто го беше оставила тук след церемонията.

Питаше се защо ли. Докато крачеше напред-назад в продължение на часове, размишляваше върху това какво ли всъщност си е наумил Ханис Арк. Сигурно кроеше нещо грандиозно. Ричард разбираше защо духът на Сулакан би искал да се завърне в света на живите, за да се опита да осъществи плановете си. Хрониката на Наджа недвусмислено описваше намеренията му.

Ричард погледна пръстена, който Магда Сеарус му бе оставила. Знаеше какво желае Сулакан. Желаеше да разруши Милостта.

Отново закрачи. Знаеше към какво се стреми Сулакан, ала каква беше ролята на Ханис Арк във всичко това? Не беше от хората, които ще се подмазват на призрачен крал. Сигурно кроеше собствени планове, искаше нещо за самия себе си. Ричард беше наясно, че хора като Ханис Арк искат едно-единствено нещо — власт. Татуираните по цялото му тяло символи показваха красноречиво докъде би стигнал, за да се сдобие с тази власт. Беше навлязъл дълбоко в най-тъмните окултни магии.

И разбира се, след като войната беше свършила и на света се беше възцарил мир… поне докато Пределът, възпиращ полухората, не беше рухнал, а Ханис Арк не беше върнал техния крал от смъртта… единствената останала истинска сила беше Д‘Харанската империя. Желанието му да отстрани Ричард от пътя си разкриваше съвсем ясно към какво се стремеше епископ Арк.

Искаше да се превърне в Господаря Арк и да управлява Д‘Харанската империя.

През цялото време, докато чакаше и обикаляше, Ричард често-често отиваше до останалите пролуки, запречени от зелените воали. Подвикваше при всеки един с надеждата отново да установи връзка със Зед или с когото и да било другиго. Искаше му се да знае дали все още са живи, дали са добре. Викаше, докато не остана без глас. Така и не получи отговор. В близост до него нямаше други затворници.

Опита се да не го приема за лош знак.

Върна се към размишленията си за намеренията на Ханис Арк и краля дух. Запита се дали вече бяха тръгнали. Ако Ханис Арк все още беше тук, без съмнение щеше вече да е слязъл долу при него, за да злорадства и да го изтезава.

Зачуди се дали пък не го държаха наблизо като източник на кръв, в случай че трупът на Сулакан от време на време се нуждае от освежаване. Може би императорът изчакваше да провери дали няма да му е необходима още кръв. Може би не знаеха и затова засега си бяха оставили Ричард подръка.

А той не искаше нищо повече от това Сулакан да дойде да си вземе кръвта. Ако получеше дори нищожен шанс, щеше да се възползва. Копнееше да разкъса на парченца този ходещ труп… ако ще и с голи ръце, та дори и със зъби. Може би нямаше силата да нарани духа, ала ако успееше да унищожи телесната му обвивка, можеше да постигне нещо.

Даваше си сметка, че подобно сражение ще му коства живота, ала жертвата си заслужаваше, стига да сложеше край на случващото се. Пък и бездруго иначе сигурно щяха да го дадат на полухората да го изядат.

Чувстваше магията на меча някъде в далечината. Ала при все че го усещаше, разстоянието, което ги делеше, беше твърде голямо, за да го преодолее. Между тях имаше връзка, която сякаш чакаше да бъде осъществена, чакаше неговото завръщане. Ричард чувстваше оръжието, но нямаше как да го достигне.

Ако се намираше по-близо, той можеше да го призове. Беше свързан с острието и от известно разстояние можеше да го притегля към себе си. Беше го правил и преди… да го извиква при себе си. Ала този път бе твърде далеч. Освен това се намираше отвъд зелената преграда към Отвъдния свят. Дори ако по някакъв начин се приближеше достатъчно и той го привикаше, както го бе правил в миналото, пропаднеше ли в отвъдното, щеше да го изгуби завинаги.

Попипа раната от порязването на ръката си. Вече се беше затворила и започваше да заздравява, ала плътта под кожата беше черна. Зачуди се дали се дължи на ножа, или на смъртоносната отрова в тялото му.

Вероятно нямаше значение, помисли си. Сигурно не след дълго шун-тук най-сетне щяха да получат позволение да го разкъсат на парчета. Може би ги удържаха до този момент само защото на Сулакан можеше да му потрябва още кръв. Останалите сигурно вече бяха принесени в жертва. Съвсем скоро щеше да дойде времето и на Ричард.

Вероятно щяха да нахранят полухората с него още преди отровата да успее да го убие. Със зловещо любопитство се запита дали отровата няма да убие и полухората, които опитат от плътта му. Сигурно не. Те бяха от Третото кралство.

Седна на земята, облегна се на стената и започна да си подхвърля дребни камъчета от скука. Замисли се дали Саманта е успяла да избяга. Нямаше ни най-малка представа какво ще прави сега, останала сама толкова далеч от дома си, ала поне се беше изплъзнала от лапите на Ханис Арк. Разбира се, нямаше как да знае със сигурност дали е успяла да се опази от плаващите зеленикави смъртоносни прегради, или дали не е попаднала в ръцете на полухората.

Толкова бе настоявала да дойде с него, да му помогне, да се опита да спаси майка си. Искаше да му помогне да се противопостави на надвисналата над света заплаха. Искаше да изпълни дълга на родените с дарбата жители на Стройза. Беше проявила огромна решителност.

Ричард чувстваше вина, задето я бе изоставил, макар да осъзнаваше, че не бе имал никакъв избор. Въпреки това се чувстваше зле. Единственото, което беше успял да стори, беше да я накара да избяга, за да не бъде заловена заедно с него.

Свлече се ниско до стената и отпусна ръце на коленете си. Пленничеството, болката, причинена от Агиела, и тревогата го бяха изтощили. Беше премалял от глад.

По-лошото беше, че отровата в него изпиваше останалите му сили.

— Господарю Рал?

Ричард вдигна глава. Стори му се, че някой извика името му. Гласът идваше отдалеч и звучеше леко приглушено през трептящата зеленикава стена към Отвъдния свят, ала му заприлича на гласа на Саманта.