Третото кралство

Тридесет и седма глава

МЪЖЪТ НЕ БЕШЕ ОТ СЕЛОТО. Дрехите му бяха чисто и просто прокъсани дрипи, омотани върху кокалеста фигура, изпод които се забелязваха слузести язви. На места крайчетата на парчетата плат висяха като прогнили треви.

Левият му крак беше бос. Десният беше увит в кални парцали.

Като взе под внимание единствено мръсните и окъсани дрехи, в първия момент Ричард си помисли, че той е още един ходещ мъртвец, изровен от някой незнаен гроб и изпратен на мисия да нападне хората в Стройза.

Ала това не беше ходещ труп. Този мъж си беше жив, макар че видът му сочеше, че съвсем не е далеч от смъртта. Пулеше се с хлътнали очи, обрамчени от тъмни червеникави кръгове. Кожата на голите му ръце беше проядена от отворени рани и струпеи. С изключение на това, че липсваха други белези на уродливост, приличаше на прокажен.

Нямаше време да изпита съчувствие към човека.

Още в мига, в който забеляза Ричард, мъжът се спусна към него, а устните му се дръпнаха назад. Докато настъпваше, нададе див рев, звук животински, свиреп, извиращ от друг свят, звук, породен от безмилостен глад. Челюстта му беше широко отворена, а зъбите му бяха оголени за атаката.

Ричард се извъртя наляво и завъртя крак, забивайки ботуша си право в средата на гърдите на мъжа в момента, в който онзи се нахвърли върху него. Бързият мощен удар накара мъжа да изгрухти, но освен това го изблъска назад, като така осигури на Ричард безценно пространство за бой.

Човекът залитна няколко крачки назад, докато се мъчеше да възстанови равновесие. В мига, в който се закрепи, незабавно отново скочи към Ричард.

Извърнат наляво и присвит като пружина, Ричард сега разполагаше не просто с нужното време, но и с достатъчно място за борба.

Ясният стоманен обръч в неподвижния по пладне въздух оповести измъкването на Меча на истината от ножницата.

Яростта на оръжието се яви ведно с острието. Гневът на самия Ричард вече беше пробуден и изчакваше. Заедно двете бури посестрими възпламениха свирепостта, даваща сила на магията на меча.

Саманта нададе писък и се хвърли зад Ричард, както за да се прикрие, така и за да се отмести от пътя на смъртоносното острие.

Погледът на Ричард беше прикован в повторно връхлитащата го заплаха. Докато измъкваше меча от ножницата, той се изправи и нанесе удар с обърната ръка, следвайки дъгата, която щеше да го отведе в посоката, в която гледаше.

Преди мъжът да успее да направи още една крачка, острието вече го очакваше. Тишината се наруши от звука на строшена кост. Влажният утринен въздух се насити от червена мъгла.

Саманта още не беше успяла да се прикрие зад Ричард, а главата на мъжа вече се премяташе отсечена във въздуха. Удари се в най-горната греда на една от кочините, плискайки кръв, след което тупна в калта при свинете. Те загрухтяха и започнаха да се блъскат назад една в друга, в първия момент се мъчеха да избягат от опасността, ала после, щом главата престана да се движи, от миризмата на прясна кръв бързо преодоляха страха и й се нахвърлиха, бутайки се, за да се доберат до кървавата награда.

Обезглавеният мъж политна напред и се строполи тежко на земята в краката на Ричард, като оцапа ботушите му с кръв и кал.

Ричард вече оглеждаше дърветата, полетата и близките постройки за какъвто и да било признак на надвиснала опасност. Очакваше изневиделица да се появи орда от полухора и всички да го нападнат вкупом с надеждата да го надвият и да го разкъсат със зъби, преди да е успял да ги отблъсне, ала не видя никого. В околността зад животинските кошари отново се възцари тишина. Прасетата грухтяха и квичаха, докато се мъчеха да докопат главата. Кокошките, изплашени от рева на мъжа, бяха обзети от неистов ужас и не спираха да пляскат с криле.

Вкопчила се в наметалото му, Саманта надникна иззад гърба му. Лицето й беше бяло като платно.

— Добре ли си? — попита я той, а в гласа му все още бушуваше гневът с удвоена сила.

Саманта само кимна с широко отворени очи, а гъстата й черна коса заподскача нагоре-надолу.

Все така стиснал меча, Ричард вдигна поглед към отвора на пещерата горе, в планината. Всички хора там бяха зяпнали с ужас надолу. Не сметна за нужно да им извиква да ги пита каквото и да било. Бяха схванали какво става.

— Беше точно тук, сред нас — каза Саманта, искрено изненадана, че един от полухората се е криел толкова близо. — Разбрали са къде живеем.

— Ще открият къде живеят всички — рече Ричард. — Тръгнали са на лов за души.

Той положи ръка на рамото на Саманта, застави я да стои назад и й каза да не мърда, докато той провери района. Момичето изглеждаше отчаяно, застанало там сам-самичко с плътно притиснати в тялото лакти и здраво сключени под брадичката юмруци, докато го чакаше и наблюдаваше как претърсва околността покрай малките постройки.

Повече от всичко гледката на тази слабичка, крехка млада жена, оставена там сам-сама, го накара да осъзнае колко неизразимо самотна трябва се чувства тя, след като баща й е бил убит, а майка й е изчезнала. Тепърва напускаше детството и навлизаше в свят, който изискваше от нея да порасне или да умре. Ричард отново си напомни, че ако може да стори нещо, за да спаси майка й, ще го направи.

Саманта гледаше как Ричард наднича в постройките и курниците, около купчините с дърва за огрев да не би някой да се крие там. Докато той обикаляше бараките, за да се увери, че зад тях няма никого, тя хвърляше погледи във всички посоки за следи от приближаваща опасност.

Щом Ричард се убеди, че районът е чист и никой не ги дебне от засада, той даде знак на Саманта да се приближи. Тя се втурна да го настигне на пътеката между кошарите.

— Сега започна ли да ти става ясно защо е толкова опасно да идваш с мен? — попита я той и пъхна меча обратно в ножницата. В мига, в който пусна ефеса, гневът също го напусна.

— Предпочитам да бъда с вас, отколкото с моите хора — отвърна тя. — Те ви превъзхождат числено, ала вие имате меч. След като видях как ни нападнаха миналата нощ и как въртите меча сега, бих предпочела да бъда с един като вас, вместо с всички тях.

Ричард трябваше да признае, че в думите й има смисъл.

— Ти изобщо ли не долови присъствието на мъжа посредством дарбата?

Саманта смръщи чело.

— Да го доловя ли? Какво имате предвид?

— Родените с дарбата… били те магьосници или чародейки… нерядко могат да усетят дали има някого наоколо. Често долавят нечие присъствие в мрака или че някой се крие, както правеше този човек.

— Наистина ли? — възкликна тя и недоволно нацупи устни. — Ще ми се майка ми да ме беше научила на този номер.

— В Стройза няма коне, нали? — попита Ричард, макар да беше почти сигурен, че знае отговора.

Саманта поклати глава.

— Само волове, за орането на нивите.

Внезапно му хрумна, че тези хора живеят там и няма къде другаде да отидат. Разбира се, освен ако дългът им на пазители не ги принуди да дадат сигнал за тревога, защото портите на Третото кралство са били отворени, ала подобна нужда не беше възниквала от хиляди години.

При липсата на коне не им оставаше друг избор, освен да вървят. Ако се съдеше по някои части от местността, които бе видял през портала за наблюдение, конете не можеха да стигнат там, където трябваше да идат, така че това не беше чак такава пречка, каквато изглеждаше. Налагаше се все някак да се справят и да изминат колкото се може по-голямо разстояние пеша.

Щом взеха завоя, който се спускаше към пътека, водеща на север през полетата, Саманта вдигна качулката на наметалото си. Ръмежът се усилваше. Като видя колко бързо се заоблачава, Ричард си помисли, че не след дълго може да завали. Времето нямаше да е приятно за пътуване.

Поне гората, макар и все още доста далеч, щеше да им осигури някакъв заслон. Той ускори крачка, за да стигнат по-скоро до дърветата.

Саманта като че ли не се притесняваше от мрачното време.

— Често ли се стъмва така по тези земи? — попита я той.

Тя кимна.

— Времето тук е доста мрачно. Често съм си пожелавала да живея на някое слънчево място, а не в Печалните територии.

Преди да са стигнали до края на нивите, далеч напред сред извисяващите се дървета за съвсем кратко на Ричард му се стори, че различи в тъмните дебри на гъстата гора да проблясват очи.