Третото кралство

Петнадесета глава

КОГАТО РИЧАРД ИЗТИЧА навън в прохода, чу не само ужасени викове, но и някакъв животински рев, който сякаш не идваше от този свят. Зловещият вой, вещаещ явна заплаха над живите, отекваше из тъмните коридори.

Ричард не познаваше лабиринта от издълбани в меката скала коридори, нито пък знаеше накъде водят или как се свързват, но се ориентираше за местоположението на източника на писъците, затова тръгна по посока на звука. Беше му ясно, че виковете, които достигат до ушите му, могат да идват единствено от хора, които изпитват смъртен ужас. Разпозна и други, които се изтръгваха от тежко ранени или умиращи. Беше чувал такива страшни, първични писъци и преди. След като войната беше свършила, той се надяваше никога повече да не изпита онова присвиване на стомаха, породено от подобни стенания.

Докато тичаше из проходите, срещаше групи хора, които бягаха по-далеч от писъците на ранените и смразяващите кръвта ревове на нападателите. Много от хората, които подминаваше на бегом, също крещяха, но това бяха панически викове, не онези, които хората надават в предсмъртна агония.

Придвижвайки се, Ричард осъзна, че се губи из объркващия омагьосан кръг от коридори, но не му беше трудно да следва посоката на източника на отчаяните стенания. Всъщност нямаше значение дали знае къде се намира, важно беше само накъде отива, а писъците сочеха пътя съвсем недвусмислено. След като собствената му болка и страдания бяха забравени в този момент — превърнали се в далечно дразнене заради гнева на меча, — единствената му грижа сега бе да се добере до хората, които страдаха.

Онази част от яростта му, която извираше от оръжието, копнееше да стигне до причинителите на болката. Тя жадуваше кръвта на нападателя.

Някои от онези, които го виждаха да се задава с меч в ръка, се залепяха за стените, за да се отдръпнат от пътя му, но много други не смогваха да го забележат и той трябваше да ги разблъсква встрани със сила. Жени набързо подбираха деца да минат, погълнати изцяло от грижата за тях. Неколцина мъже помагаха на старци. На няколко пъти, когато в отчаянието си да избягат от опасността хората притичваха покрай него, на Ричард му се налагаше да ги предпазва с ръка, за да не налетят на меча му. Други, както мъже, така и жени, млади и стари, се блъскаха в него да минат, твърде изплашени от онова, което се намира зад тях, за да ги е грижа за онова, което може да ги пресрещне.

Преди да зърне заплахата, той се сблъска с миризма, която не беше присъща на пещерното село Стройза. Безпогрешно разпозна вонята на разложена плът — миризмата беше толкова противна и отблъскваща, че гърлото му се затвори, за да задържи въздуха вътре в дробовете му. Трябваше да си наложи да започне да диша.

Зави на извивка в прохода и видя пред себе си широко открито пространство. Оказа се, че това е кухината при входа на селото, мястото, откъдето беше влязъл самият той, след като се бяха изкачили по тясната пътека по планинския склон. Навън в черната нощ ръмеше.

Единствената светлина идваше от няколко лампи, окачени на куки на едната стена, и от огън, запален в изкоп за огнище до другата. И тъкмо на тази мъждива, трепкаща светлина той видя как разни хора се борят да не попаднат в лапите на двама едри мъже. И двата тъмни силуета тромаво вилнееха из нишата, като се хвърляха ту в една, ту в друга посока, и бясно замахваха към попадналите в капан хора. Грамадните нападатели лъщяха на светлината, мокри от изкачването в дъжда.

Някои от онези, които бяха притиснати в ъглите по скрити кътчета и процепи в просторната кухина, се прилепяха до стените, с надеждата да останат незабелязани.

Други малко по малко се промъкваха към изходите с надеждата да им се открие възможност за бягство. Трети, внимавайки да останат на безопасно, поне по техните представи, разстояние, махаха с ръце и мятаха камъни по нападателите, за да ги разсеят и объркат.

В средата на кухината двете фигури, подобно на мечки в клетка, беснееха срещу заобиколилите ги хора, а гръмовният им рев отекваше в куполовидния каменен таван. Вонята на смърт и разложение беше убийствена.

От време на време от коридорите изскачаха мъже, които замеряха насилниците с камъни, в опит да отклонят нападението. Повечето пропускаха целта или отскачаха встрани, макар понякога наистина да успяваха да накарат един от двамата да замахне към камъка. Някакъв мъж отдясно изтича по-близо, за да метне доста голям скален отломък по единия от нападателите. Камъкът уцели тила на гиганта и отскочи, а произведеният звук говореше, че е успял да разбие черепа му, но при все това човекът нито забави крачка, нито по някакъв начин показа, че ударът го е засегнал.

Другата страховита фигура изрева и се втурна да препречи пътя на хората, които се мъчеха да избягат в някой от коридорите. Само че масивните мъже не можеха да спрат всички и когато се извърнаха на другата страна, няколко души успяха да се промъкнат в тъмния отвор. Други ненадейно се хвърлиха напред, свити, за да избегнат хватката на протегнатите ръце на двамата нападатели. Късметлиите успяха да се мушнат в някой проход или да се втурнат през ръба по коварната пътека, която се спускаше по склона.

Не всички имаха такава щастлива съдба обаче. Ричард видя няколко пречупени тела, проснати по начин, който подсказваше, че са били убити и захвърлени настрана. Подът на пещерата лъщеше не само от дъжда, но и от локви кръв.

Дори докато Ричард тичаше през помещението към тъмните фигури, една от тях замахна и с рязко движение сграбчи жена, която се беше притиснала към стената. С единствен мощен удар ръката му, с нокти като на граблива птица, разпори корема й и по цялата стена плисна кръв. Вцепенена от паника, жената като че не можеше да повярва какво се е случило току-що. Ричард знаеше, че тя все още не е изпитала болката с цялата й сила. Зашеметена и с ококорени очи, тя надаваше само малки, накъсани викове, когато започна да осъзнава измеренията на станалото.

Тя беше парализирана от шока, ала в същия момент огромният мъж, който я беше ранил, се наведе напред и я сграбчи за китката. Със страховита скорост другият се спусна към тях, докопа глезена на хванатата в капан жена и вдигна краката й във въздуха. При сблъсъка тя се удари силно в пода и изстена.

Докато Ричард препускаше през кухината към двамата нападатели, няколко котки изскочиха от мрака и се нахвърлиха върху мъжа, който беше стиснал крака на жената. Той отблъсна едната от рамото си. Друга се беше вкопчила в лицето му. Мъжът обаче продължаваше да държи глезена на жертвата си, очевидно необезпокояван от ноктите на животното. Накрая го перна, за да го махне от лицето си, сякаш не беше нищо повече от досадна муха.

В същото време другият мъж изви ръката на жената така, че я откъсна от рамото. С единствената си останала ръка тя продължи да се бори немощно, мъчеше се да се вкопчи в земята и да се спаси от съдбата, която вече й беше отредена. Първият все още стискаше здраво глезена й и не й позволяваше да се отскубне. Писъците й загубиха сила веднъж щом съдбата се смили над нея и тя изгуби съзнание.

Ричард ги връхлетя с гневен вик, а мечът му проблесна в сумрачната нощ, когато с мълниеносна бързина се спусна и отсече ръката на едрия мъж, стиснал откъснатата ръка на жената. Костта му се строши с хрущене. Двете откъснати ръце, тази на жената и другата, която я държеше в смъртоносна хватка, тупнаха на земята.

Без да обръща внимание на Ричард, онзи, който стискаше глезена на жената, се обърна към входа на пещерата, залюля тялото й и я метна във въздуха. Тя политна навън в дъждовната нощ, пръскайки кръв и вътрешности зад себе си, тихо прехвърли ръба на скалата и се устреми към зъберите долу.

Ричард видя, че между лопатките на мъжа стърчи върхът на острието на меч. След като хвърли тялото през отвора, онзи се обърна към него, готов за нападение. Изглеждаше невъзможно, но човекът сякаш не беше засегнат от счупеното острие, пронизало го през гърдите.

В този момент, на светлината от огнището до стената, Ричард за пръв път успя добре да огледа убиеца.

В гърдите му до месинговите им предпазващи пластини бяха забити три ножа. Виждаха се единствено дръжките. Ричард видя също и счупения край на острието на меча, който стърчеше от средата на гърдите му. Върхът на същото това острие се подаваше от гърба на мъжа.

Ричард разпозна дръжките на ножовете. И трите бяха от вида, който носеха войниците от Първа гвардейска рота.

Отмести поглед от остриетата, които би трябвало да са убили големия мъж, и го вдигна към лицето му.

В този момент прозря същинския ужас на случващото се и причината за непоносимото зловоние на смърт.