Третото кралство

Тринадесета глава

САМИ ХВЪРЛИ ПОГЛЕД към кървящата рана от ухапване върху ръката на Ричард.

— Точно както са се опитали да нападнат със зъби и вас, Господарю Рал.

— Така изглежда — отвърна той, докато изчакваше Хенрик да си събере мислите и да продължи.

Ричард съзнаваше, че това, което чуваше за странното нападение от Хенрик, съвпада с онова, което беше дочул от двамата мъже, които се бяха нахвърлили върху него. Докато идваше в съзнание, до слуха му бяха достигнали думите им, че шун-тук ядат хора. Също така си спомняше твърде добре, че беше видял човешки кости и парчета от Д’Харански униформи недалеч от каруцата. Не знаеше още колко подобни останки може да е имало там някъде, в тъмното. Страхуваше се да предположи.

Колкото и безумно да звучеше, доколкото беше разбрал Ричард, двамата мъже си мислеха, че като го изядат, могат някак да уловят душата му. Ако не бяха дошли хората от Стройза, начинанието им без съмнение щеше да го убие.

— После видях още от нашите войници да падат — каза Хенрик с разтреперана брадичка. — Чувах как някои от тях крещят от болка, след като ги свличаха от конете и разкъсваха плътта им, докато бяха още живи и се бореха.

— Ами Зед и Ничи? — попита Ричард. — Не използваха ли дарбата си, за да се опитат да спрат ордите от нападатели? Виждал съм Зед да използва магьоснически огън срещу вражески войски. Той е опустошителен, даже врагът да настъпва на талази с хиляди, както го описваш. Те двамата трябва да са били способни да сторят нещо.

Хенрик избърса нос в ръкава си.

— Зед наистина се опитваше, Господарю Рал. Щом напливът от всички онези хора наближи, още от нашите мъже се включиха в битката, за да се помъчат да ги отблъснат и да ги задържат далеч от вас и от Майката Изповедник в каруцата. Войниците се биха ожесточено, но от хората в гъмжилото се надигаше такъв вой, сякаш бяха демони, избягали от Отвъдния свят, откъдето не спираха да бълват.

При цялото това викане и крещене беше трудно да чуеш каквото и да било, но аз все пак успях да доловя разговора между Зед и Ничи. Двамата неистово искаха да направят нещо, което да отблъсне приближаващата тълпа. Не разбирам много от тези неща, а и не чух всичко, което си казаха, но видях, че дават всичко от себе си да извикат магията и да насочат силата си навън, за да отблъснат вълните от хора, прииждащи към нас. Стори ми се обаче, че нищо от онова, което предприемаха, не сработваше както очакваха. Не знам какво не беше наред, но ви уверявам, че каквито и големи усилия да полагаха, ако дарбата им работеше както трябва, може би щяха да успеят да спрат врага.

От време на време обаче някои от нещата, които правеха, проработваха. Или поне до известна степен. След като с нищо друго не се получи, видях как Зед и Ничи едновременно протягат ръце напред с изпънати длани, все едно бутат някаква невидима стена. Щом го направиха, на промеждутъци купчини хора бяха запращани назад и се прекатурваха на земята, като така поваляха и други зад себе си. Силата ги помиташе, както порив на вятъра издухва листа. Макар това да помагаше, успяваха да отвеят само малък брой хора наведнъж. Костваше им големи усилия да постигнат даже толкова, но то съвсем не беше достатъчно, за да се справят с нескончаемите маси, които настъпваха към нас през откритата местност.

Зед погледна към Кара и й съобщи онова, което дори аз можех да разбера, а именно, че нещо не е наред с техните способности и те няма да помогнат колкото трябва. Генералът каза, че преди всичко тяхната задача е да предпазят вас и Майката Изповедник, Господарю Рал. След това каза на Зед, че ако всички те се съберат около каруцата, за да ви закрилят, хората, които ни нападат, ще се досетят, че защитават нещо от голямо значение.

Ничи попита какво предлага той. Генералът обясни, че трябва да изоставят каруцата.

Помислих, че Кара ще му прекърши врата заради тези думи. Разкрещя му се, че докато тя е жива и може да се бие, не би ви оставила за нищо на света. Той й кресна да мълчи, като й обясни, че ако изоставят колата, все едно тя няма никакво значение за тях, и вместо това се престорят, че се опитват да избягат, врагът ще ги последва и също ще остави каруцата с представата, че е маловажна. Каза, че изглежда, те се канели да ни нападнат и да ни избият. Допълни, че нямало да оставят стотици от тях да умрат само за да откраднат някаква си привидно празна каруца.

Ничи заяви, че той има право. Зед каза, че му е неприятно да го признае, но е съгласен. Каза също, че е по-добре да побързат и да вземат решение, иначе щеше да стане твърде късно, за да може планът им да сполучи.

Кара беше сключила челюсти така здраво, че не можеше да говори. Лицето й беше с цвета на червената й кожена униформа. Най-накрая тя изръмжа и скочи от капрата вътре в каруцата. Бързо разгъна едно старо покривало от зебло, което беше сбутано в ъгъла, и с помощта на Ничи го опъна по протежението на колата и покри двама ви, така че да изглежда, сякаш това е една почти празна товарна кола.

Ричард най-после разбра отговора на загадката защо той и Калан бяха оставени съвсем сами в задната част на каруцата в безсъзнание под покривалото от зебло.

— Не знам дали на мен би ми хрумнало да направя това — призна той. — Бен неслучайно е генерал. А после какво стана?

— Кара ме свали от капрата и ме накара да седна отзад до нея. Докато съпругът й и Зед и Ничи скачаха на земята, тя се приведе по-близо и насочи Агиела си към лицето ми. Каза ми да слушам, и то внимателно. После хвърли бърз поглед към едно определено място в гората на отсрещния край, където не се виждаше никой.

След това пак се наведе към мен и попита дали виждам пътеката, която води навътре в гората. Аз не я виждах, но се страхувах да си го призная. Тя ми каза, че иска да избягам към тази пътека и да се измъкна.

— Да избягаш ли? — попита Сами. — Ако някъде не е имало хора, защо не сте тръгнали всички натам, за да се опитате да се спасите?

— И аз я попитах същото. Умолявах я да дойде с мен. Тя ми каза, че ако трябва да пренесат Господаря Рал и Майката Изповедник, ще се забавят, но дори и да не се налагаше да ги носят, пак не биха могли да избягат в гората достатъчно бързо. Обясни ми, че ако толкова много хора тръгнат да бягат, онези ще ги забележат и ще ги подгонят. Каза, че ще ги заловят на място и тогава врагът ще хване Господаря Рал и Майката Изповедник.

Преди всичко, каза тя, вашето спасение, Господарю Рал, и това на Майката Изповедник е важно за Д‘Хара и за бъдещето на всички.

Обясни ми, че Бенджамин е прав и че това е единственият шанс да ви спасят, но трябва да се действа бързо. Каза, че те ще побягнат в друга посока, за да заблудят нападателите, че се опитват да се измъкнат, та да тръгнат след тях, с надеждата дори да не осъзнаят, че вие двамата сте скрити в изоставената каруца.

Попитах я какво ще се случи с нея и генерала, и със Зед и Ничи и останалите войници. — За момент Хенрик замълча, за да преглътне и потисне хлипането си. — Кара изскърца със зъби и каза, че те правят каквото е нужно, за да ви защитят.

Хенрик избухна в сълзи, вече неспособен да ги удържа. Сами докосна ръката му и нежно му каза, че разбира. Нейните очи също бяха плувнали в сълзи. Разказа на момчето, че същото се е случило с баща й и че майка й е изчезнала. Каза му, че познава болката, която свива сърцето ти, когато загубиш хора, които обичаш.

Хенрик се изненада да чуе за родителите й. Отвърна, че съжалява. Сами стисна ръката му и му каза, че сега ги грози страшна опасност и всички те трябва да проявят смелост.

Щом тя го помоли, Хенрик най-после подхвана наново историята си.

— Кара ме прехвърли от едната страна на каруцата и ме свали на земята. От другата страна генералът й извика да побърза. Тя кимна и отново насочи вниманието си към мен.

Вдигна Агиела към лицето ми и ми нареди да хукна като вятъра и да се измъкна. Каза ми, че трябва да избягам, за да успея да намеря помощ за Господаря Рал и Майката Изповедник. Каза, че всички разчитат на мен. Обясни ми, че те ще се опитат да отклонят врага в противоположната посока, за да ми спечелят време да им се изплъзна през гората и да намеря помощ.

Аз бях ужасен. Не исках да ги оставям. Попитах я какво ще се случи с нея и с останалите.

Каза ми да не се тревожа за тях. Моята работа била да тичам, да се измъкна и да намеря помощ. Стоях там разтреперан и се взирах в нея, и не можех да повярвам какво се случва. Кара ме сграбчи за брадичката и нареди: „Тичай. Не поглеждай назад. Не спирай за нищо на света. Намери им помощ. Разбра ли ме?“. Аз кимнах, за да потвърдя. Бях неспособен да отговоря, защото ужасно много се страхувах.

Кара посочи с Агиела в мрака и ми заповяда да тръгвам. Аз понечих да го направя, но в този момент тя ме сграбчи за ръката.

Обърнах се и видях, че тя е застанала съвсем близо и ме гледа право в очите. Каза: „Не позволявай да умрем напразно, Хенрик. Намери помощ за тях на всяка цена. Нека животът ни е имал смисъл. Доведи помощ“. А аз й отговорих: „Обещавам, Кара“.

Докато се обръщах да се затичам, я видях да заобикаля каруцата на бегом, за да се присъедини към останалите. И тогава всички те се втурнаха напред, а виещата тълпа ги подгони по петите.

Думите на момчето преминаха в хлипане.

Ричард изпитваше толкова силна болка, че ръцете му се разтрепериха. Дишаше на пресекулки. Но болката му изглеждаше далечна в сравнение с вцепеняващата мъгла на мъката.

Той потупа Хенрик по рамото. Разбираше чувствата му и изпитваше огромно състрадание към терзанията му. Болката, присвила собственото му сърце, сякаш се канеше да премаже гърдите му.

— Забелязах пътеката чак когато хукнах към дърветата — започна мъчно Хенрик, събрал последни сили да довърши разказа си. — Чувах воя им навсякъде наоколо. Препусках към пътеката, без да забавям скорост да погледна назад. Още преди да съм направил и десетина крачки по непрогледния горски проход, видях някой да се движи навътре сред дърветата. Замръзнах на място. Те не ме забелязаха. Различих тъмни силуети, които се придвижваха през шубрака. Осъзнах, че враговете ни се крият между дърветата, и си спомних как Зед каза, че са ни заобиколили отвсякъде. Явно бяха изчаквали там в случай, че някой се опита да избяга в тази посока.

— Било е капан — вметна Ричард. — Постарали са се мястото да изглежда пусто и примамливо като път за бягство, за да привлекат хората. Изчаквали са в засада.

Хенрик кимна.

— И аз така си помислих. Но понеже съм дребен или пък защото бях съвсем сам в мрака и не издавах много шум, докато се измъквах назад по пътя, по който бях дошъл, те не ме забелязаха. Когато видяха, че кавалерията и останалите войници се опитват да избягат в другата посока, подивяха, нададоха вой и излязоха от прикритието си в гората, за да се включат в гонението.

Щом осъзнах, че идват към мен, разбрах, че ако продължа да се движа по пътеката, съвсем скоро ще ме хванат. Бях в капан и нямаше път за бягство, затова се хвърлих зад едно повалено дърво. Изрових с нокти мекия мъх и изгнилото дърво, за да успея да се промуша под дънера.

Лежах там толкова неподвижно, колкото можех, не смеех дори да дишам. Различавах единствено черни сенки, които се прокрадваха сред дърветата. Близо до мен минаха много крака. Започнаха да прииждат все повече хора. Стори ми се, че покрай мен притичваха с хиляди. Чувах как тропотът от многобройните им стъпки тътне из гората.

Ужасявах се, че всеки момент някой от тях ще ме забележи и ще се пресегне да ме измъкне от скривалището ми. Знаех, че ако го сторят, ще ме разкъсат на парчета със зъби така, както го бяха направили с мъжа, когото видях да смъкват от коня и да убиват.

Останах там скрит дълго време, бях твърде уплашен, за да мога да помръдна. Чувах онова отвратително кряскане, което надаваха, докато търчаха през дърветата, като диви животни, надушили кръв.

Хенрик вдигна поглед към Ричард.

— Генералът и останалите постъпиха правилно, като не се опитаха да ви измъкнат с Майката Изповедник през тази гора. Ако го бяха сторили, сега щяхте да сте мъртви.

Ричард разбра, че дължи своя живот и този на Калан на своите приятели. Струваше му се несправедливо, че те бяха заплатили цената за техния живот. Отчаяно искаше да намери начин да им помогне… ако все още бяха живи.

— Най-накрая — продължи Хенрик, — както ми се стори след цяла вечност, спрях да чувам тичащи наоколо хора. Чувах само воя и виковете, които надаваха, докато връхлитаха Кара и останалите. Този звук все повече се отдалечаваше.

След като в гората от известно време всичко беше утихнало, най-после се осмелих да изпълзя и да се огледам внимателно. Беше мъртвешки спокойно и не видях никого. Затичах се.

— Значи, тогава, докато си тичал по тази пътека, си се натъкнал на това място? — попита Ричард.

Хенрик кимна.

— Открих хора, които се грижеха за животните си. Умолявах ги да дойдат да ви помогнат. И за щастие, те го направиха.