Третото кралство

Четвърта глава

ПО ВРЕМЕ НА КРАТКИЯ преход през гората, която беше толкова гъста, че лунната светлина едва огряваше пътеката, хората около него не спираха да се оглеждат предпазливо в околния мрак. Ричард също хвърляше бегли погледи към дърветата, но не успяваше да види по-далеч от мъждивата светлина на фенерите. Нямаше как да знае какво се крие в тъмните горски дебри, нито пък дали загадъчните, полуголи хора, които бяха заклали приятелите му, не го следват по петите.

Всеки звук привличаше вниманието и приковаваше погледа му. Всяка клонка, която го перваше или се закачаше за крачола му, караше сърцето му да препуска.

Доколкото виждаше, спътниците му носеха единствено най-обикновени ножове. Бяха се справили с нападналия го мъж с камък. Той нямаше никакво желание да се сблъска на тази тъмна пътека с орди от убийци и да няма с какво друго да им се опълчи освен с камъни.

Радваше се, че покритият с везба кожен ремък беше преметнат през рамото му, а мечът отново опираше в левия му хълбок. От време на време разсеяно попипваше познатата дръжка за кураж. Само че беше напълно наясно, че изобщо не е в състояние да се бие.

И все пак дори само допирът до древното оръжие събуждаше спотаената в меча сила и спотаената тиха буря от ярост, която пък извикваше свое неразличимо подобие в него самия и го изкушаваше да я пусне на свобода. Успокояваше го мисълта, че винаги можеше да разчита на своето вярно оръжие и на съпътстващата го сила.

Тъй като фенерите в ръцете на някои от хората ограничаваха видимостта, Ричард оглеждаше околната тъма за святкащи очи, които биха разкрили присъствието и местоположението на диви животни. Макар да видя разни дребни животинки като няколко жаби, една миеща мечка и две-три нощни птици, не забеляза да ги наблюдават очи на по-голямо същество.

Разбира се, винаги съществуваше възможността нещо по-едро да се крие сред гъстата папрат и шубраците или по-назад, между стволовете на дърветата, така че Ричард да не може да го забележи.

И естествено, нямаше как да види такъв блясък, ако очите, които ги наблюдаваха, бяха човешки.

Тъй като не успяваше да различи нищо в тъмните дебри на леса, съсредоточи вниманието си върху звуци и миризми, които можеха да му подскажат за надвиснала опасност. Единственото, което надушваше обаче, бяха познатите аромати на лековит балсам и папрат и на килима от борови иглички, сухи листа и гнила шума по земята. Единствените звуци бяха жуженето на насекоми и случайният пронизителен крясък на някоя нощна птица. Някъде далече вой на койоти глухо проехтяваше в планината.

Хората, които водеха Ричард и Калан към безопасното си село, нарочно не говореха по време на прехода. Бдителната група се придвижваше бързо и почти без звук, както умееха само хора, прекарали целия си живот из горите. Дори мъжът отпред, който носеше Калан, не издаваше почти никакъв шум, докато вървеше по пътеката. Ричард, който не беше в състояние да върви много добре, понякога влачеше краката си, подпиран от мъжете до себе си, и вдигаше по-голям шум от всички, взети заедно, но нямаше какво да стори.

След като беше видял телата на онези чудати хора, да не говорим за двамата мъже, които го бяха нападнали, и за думите, които беше дочул, както и за всички предупреждения, които беше получавал в миналото относно навлизането в Печалните територии, на Ричард не му беше никак трудно да разбере защо тези хора са толкова тревожни и предпазливи. Двамата, които му се бяха нахвърлили, изобщо не приличаха на труповете, които видя. Ако са били прави, то тогава мъртъвците бяха загадъчните хора, които бяха споменали — шун-тук.

Изглежда, за разлика от други малки народи, които Ричард познаваше у дома, тези тук имаха по-основателни причини за страховете си от прости суеверия.

Той ценеше високо, когато хората приемат на сериозно същинските опасности.

Тези, които най-често си навличаха беди, бяха същите, които приветстваха невежеството и не искаха да повярват, че бедите наистина съществуват, затова отказваха да мислят за възможността да се случат. Няма как да си подготвен за онова, което никога не си допускал и нямаш желание да премислиш. Понякога безпокойството беше ценен инструмент за оцеляване, затова Ричард смяташе, че е глупаво да се пренебрегва. Но въпреки това, тъй като тези хора бяха толкова леко въоръжени, не смяташе, че са приели заплахата достатъчно присърце.

Имаше и друга възможност — опасностите, с които се сблъскваха сега, да са новост и за тях самите.

Не след дълго те внезапно се измъкнаха от тъмния, потискащ затвор на гората и излязоха на открито. Понесена от по-хладния въздух, мека мъгла измокри лицето на Ричард. В далечината, отвъд леко хълмистия терен пред тях, на приглушената лунна светлина той видя да се издига отвесна скала. Върху лицевата й част, до определена височина, той забеляза бледи, блещукащи светлинки, вероятно от свещи и фенери, по пътеки, които сякаш водеха в камъка.

Проправяйки си път напред към скалата, пътеката минаваше през обширни ниви, засети с жито или зеленчуци. Веднъж озовали се сред ширналите се в подножието на извисилата се пред тях скала полета, хората с него най-после се почувстваха достатъчно спокойни, за да се осмелят да зашепнат помежду си.

Щом наближиха каменната стена, стигнаха до кошари с дървени огради. В някои от тях имаше овце, а в други хилави прасета. Няколко дойни крави стояха скупчени в ъгъла на една от кошарите. Между скалните блокове, които изскачаха от надвисналата над тях планина, бяха изградени продълговати кокошарници, чиито обитатели без съмнение вече се бяха прибрали да спят. Ричард забеляза неколцина мъже, които се грижеха за животните.

Един от тях наглеждаше овцете и ги потупваше по гърбовете, за да ги накара да се отдръпнат, докато си проправяше път през малкото, но плътно стадо, наблъскано в огромната кошара.

— Какво има, Хенри? — попита го Естер, когато се приближиха. — Защо сте слезли по това време на нощта?

Мъжът не можа да се въздържи да не огледа набързо непознатите, които водеха: мъж, който едва ходеше, и жена с дълга коса, преметната връз рамото на един от техните.

Той махна с ръка към спретнато подредените кошари.

— Животните са неспокойни.

Ричард погледна назад през рамо. Отпусна лявата си длан на добре познатия ефес на меча си, а погледът му прескочи над нивите между тях и тъмния дървесен масив. Не забеляза нищо необичайно.

— Мисля, че е по-добре да оставите животните и да се приберете вътре — каза той, докато оглеждаше черната редица от дървета.

Мъжът се намръщи и свали плетената си шапка, за да се почеше по главата с оредяваща бяла коса.

— А кой си ти, че да ми казваш какво да правя с нашите животни?

Ричард погледна отново мъжа и сви рамене, но после, усетил, че краката му всеки момент ще се подкосят, преметна ръка през рамото на единия от мъжете до себе си и каза:

— Аз съм просто човек, на когото не му харесва, когато животните са неспокойни, а през тази нощ видях много страшни неща, които не са чак толкова далеч от нас.

— Прав е — каза Естер и пак тръгна към каменната стена. — Най-добре е да се приберете вътре с нас.

Хенри намести шапката си обратно и с тревога свъси поглед към безмълвната стена от дървета в отсрещния край на нивите. Високите смърчове приличаха на стражи, които не пропускаха лунната светлина да премине през тях.

Хенри кимна.

— Водете, ние ще ви следваме.