Третото кралство

Петдесета глава

— АМИ АКО ДОЛУ, ПОКРАЙ портите, има хора? Какво ще правим, ако са поставили стражи на пост?

— Не ми се вярва да има стражи — отвърна Ричард. — В края на краищата Пределът е бил изграден, с цел да държи полухората вътре, а не да спира нас. Защо ще му е на когото и да било да ходи там? Та нали ще изколят всички, дръзнали да го направят? Полухората очевидно искат да излизат на лов за души. Защо им е тогава да слагат стража?

Саманта сви рамене.

— Знам ли. Ами ако досами входа от другата страна има домове или някакви постройки, някое село или град, полухората там може да…

— Саманта — прекъсна тирадата й с тих тон, — нека не си измисляме усложнения. Имаме си предостатъчно истински проблеми за решаване. Хайде първо да хвърлим едно око, да видим с какво си имаме работа и чак тогава да решаваме какво ще правим. Става ли?

Не забравяй също така, че тази стена не е била построена, с цел да служи като крепостна стена. В много отношения, колкото и внушителна да е, тя е само символ. Истинският Предел са представлявали гравитационните и преградните заклинания, които са удържали злото от другата й страна. Именно тези магии са държали затворени полухората и ходещите мъртъвци в продължение на хилядолетия.

Ако не беше така, за цялото това време те са щели да си проправят проход в стената, да я съборят, да изкопаят тунел под нея или нещо подобно, не смяташ ли? Ако някой е способен да съгради нещо, то друг винаги може да намери начин да го разруши. Особено ако разполага с достатъчно време и причини. Полухората са имали и двете.

Това означава, че важни са заклинанията, а не камъкът или портите. Те са самият Предел, не стената. Тези заклинания са били пречка за всеки от другата страна, не камъкът или портите. Това е в наш интерес.

— По какъв начин?

— Понеже най-вероятно означава, че не ги е грижа за портите. Защо да ги е грижа? За тях те сигурно не представляват нищо повече от проход, водещ към света на живота.

Ричард започна да се спуска по склона, като се придържаше близо до гъстата растителност и доколкото бе възможно, използваше сенките и листака за прикритие. Тъй като вече имаше съвсем ясна представа къде отива, можеше да минава напряко през гъстата гора, за да остава скрит, в случай че някой наблюдава околността.

Гората беше непривично тиха. Беше свикнал да броди сред дърветата и било денем или нощем, винаги се долавяха признаци на кипящ живот, ала тази прастара дъбрава изглеждаше изоставена и пуста. Нямаше как да знае обаче дали това е нещо необичайно. Животните усещат неща, които хората не долавят, така че не беше изключено тази така мощна магия да ги е прогонила от района в близост до стената.

По тази или по друга причина някаква заплаха ги беше смутила и принудила да притихнат. Тази вероятност го притесняваше и държеше нащрек.

Докато слизаше по хълма все по-близо до портите, от време на време той спираше да надникне отвъд прикритието на дърветата, за да се увери, че все още няма никого наоколо. Така и не видя друг човек, а и каквото и да било движение. Светът пред стената му се стори толкова зловещ, че донякъде му се искаше да зърне все някого.

Колкото по-неотклонно се движеха надолу, толкова по-внушителна им се струваше извисяващата се над тях стена. На Ричард величавият размер на конструкцията му изглеждаше като веществено отражение на страха от скритото отвъд, който са изпитвали древните хора.

Ричард замря на място. С ъгълчето на окото си забеляза нещо, което привлече вниманието му. Стори му, че мярна светкавица или някаква друга светлина, проблясък отвъд портите, ала в мига, в който съсредоточи погледа си натам, той изчезна.

Зорко огледа района около тях, преди да продължи напред. Щеше му се да можеше да се покатери на някое дърво, за да надникне над стената и да види какви ли опасности се крият там, ала дърветата, колкото и внушителни да бяха, не стигаха дори до ръба й. Единственото, което можеше да направи, беше да стигне до самите порти и да погледне вътре.

Докато се спускаше още по-надолу, започна да си дава сметка, че пред отворените врати няма път, открито пространство, та даже и пътека. Това, разбира се, беше логично. В продължение на хилядолетия никой не беше влизал или излизал оттам.

Видя обаче, че храстите, фиданките, папратите и тревите наоколо бяха изпогазени от многобройни небрежни стъпки, най-вероятно от всички измъкнали се навън полухора. Онези, които бяха нападнали него и Саманта, сигурно бяха минали оттук не много отдавна. А също и мъжете, които бяха нападнали двама им с Калан в каруцата. Възможно беше още много други като тях да са преминали през портите.

Както и въпросните шун-тук, които бяха нападнали Зед, Кара и останалите. Тези шун-тук явно също бяха преминали през портите. Въпреки това всички следи сочеха, че най-вероятно са отнесли пленниците на своя територия.

Искаше му се да си спомня по-добре разговора, който дочу само отчасти, докато идваше в съзнание.

Нямаше как да знае какви други народи или племена обитават Третото кралство, какви хора живеят в земя, където животът и смъртта съществуват паралелно. Може би имаше огромен брой различни видове полухора, точно както в различните райони на света на живота.

Когато най-после стигнаха до низината при портите, Ричард ги поведе още по-близо до стената, като същевременно се придържаше към сенките на дърветата там, където беше възможно. Продължиха да вървят. Портите се отваряха навън, което също им осигуряваше известна защита.

— Остани ето там, зад дърветата, докато аз хвърля един поглед отблизо — прошепна на Саманта.

Тя кимна и бързо се скри в сенките на горичка от млади кленове и смърчове, израснала на мястото на повалени от буря борове, които бяха открили пролука под горския покрив.

Портите сами по себе си бяха невъобразимо високи. Бяха значително по-високи от най-големите борове в заобикалящата ги гора. Като ги доближи, Ричард си помисли, че приличат повече на подвижни стени, отколкото на същински врати. Хрумна му, че в това има логика. В крайна сметка не бяха създадени да се отварят и затварят често. Най-вероятно бяха затворени чак когато стената е била довършена. Веднъж затворени, те е трябвало да си останат така.

Щом пристъпи в дълбоката сянка зад най-близката от величествените врати, той видя, че са обковани под прав ъгъл с някакъв метал, който не е разяден от ръжда, при все че се забелязваха следи от окисление от дълбока древност. Пресегна се и докосна метала. Беше хладен на допир.

Направи знак на Саманта да остане на мястото си в прикритието на дърветата, намести лъка на рамото си, падна на ръце на земята и предпазливо запълзя по корем до ръба на огромната врата, за да погледне отвъд. Ръбът беше по-дебел от метър. Мина му мисълта, че сигурно така се чувства мравката близо до сгради.

Щом надникна иззад вратата, видя открити, донякъде пустеещи земи с неравна, скалиста повърхност. Каменистият терен беше тук-там осеян с рехави шубраци. Нямаше такива величествени гори, както от другата страна.

Повече го обезпокои онова, което съзря после.

В далечината на няколко места видя да проблясва зеленикава светлина.

Беше виждал тази особена зелена светлина и преди. Същото беше видял и първия път, когато срещна Калан и двамата прекосиха границата между Западната земя и Средната земя.

Оттогава насетне неведнъж се беше сблъсквал с Отвъдния свят. Булото пред света на мъртвите винаги имаше зловещо зелен цвят, приличаше на плътна зелена завеса от светлина.

Тази зловеща зелена светлина представляваше граничен слой пред самия Отвъден свят.

Когато се примъкна малко по-напред, за да вижда по-добре отвъд огромните порти, не забеляза никого там. Пейзажът беше мрачен и гол и над него господстваха високи скали, които се надигаха от земята като копия, сякаш забити в недрата на земята. Ала това не беше най-лошото. Мястото изглеждаше съвсем непристъпно заради призрачните привидения от зеленикава светлина, проблясваща тук-там между скалните кули.

Ричард даде знак на Саманта да излезе от прикритието на дърветата. Посочи с палец зад гърба си, показвайки й, че трябва да се придържа към стената, да се приближи до вратата и да дойде при него.

Тя се втурна откъм дърветата, бързо си проправи път през по-ниските храсти и приклекна близо до него.

Тъй като все така не виждаше никого, Ричард най-сетне се накани да се изправи и се надвеси през вратата, да огледа по-добре Третото кралство.

Онова, което видя, едновременно го потресе и изплаши.

— Какво виждате? — прошепна Саманта. — Какво има? Има ли полухора?

— Не виждам никого, ала имаме проблем, за който трябва да узнаеш още сега.