Третото кралство

Десета глава

— КАКВО ИМА? — Естер местеше поглед от Сами към Калан и обратно. — Господарю Рал, какво има? Знаете ли какво означава това? Знаете ли какво й има?

Вместо да й отговори, Ричард положи ръка на рамото на Калан, за да усети топлината й, дъха й, живота в нея. Макар да се чувстваше много зле, той пренебрегна собствената си болка. Любимата му се намираше в смъртна опасност и се нуждаеше от помощ. Помощта на дарбата.

Трябваше й по-голямо съдействие от онова, която Сами можеше да й предложи.

Той изключи съзнанието си за всичко, което го заобикаляше, и се оттегли в центъра на покой вътре в себе си. Хората отвън, онези в галериите и стаите в пещерните домове, вече му се струваха далечни. Глухият кънтеж на гласовете им малко по малко замря. Думите на Естер и Сами се превърнаха в далечен шепот, щом се съсредоточи върху онова, което трябваше да стори за Калан.

Усамотен в своята вътрешна тишина, той се опита да се спусне в душата на Калан, за да я излекува или поне да се постарае да разбере какво й има. Искаше да се увери със собствените си очи. Искаше сам да се справи с проблема. Искаше да изличи скрития в нея ужас. А най-вече искаше да я избави от болката. Болезнено копнееше да види как тя отваря очи и му се усмихва.

Макар да я беше изцелил предишния път, когато беше тежко ранена, сега той отчаяно се опитваше да извика лечителските си способности, но сякаш не можеше да открие начин да го стори. Не точно че се затрудняваше да си спомни как се прави — по-скоро се чувстваше така, сякаш никога не е знаел как става. Влудяваше го усещането да знае къде иска да отиде, да е наясно, че е бил там и преди, но да не успява да намери пътя, който води натам.

Каквото и да беше правил в миналото, за да лекува хора, изглежда, вече просто не го умееше. Още малко и сам щеше да си повярва, че никога не е помагал на някого. Нямаше представа коя точно съставка му липсва, нито как може да я намери.

На мястото на душевното му съпричастие към Калан, което трябваше да излезе на повърхността и да го пренесе в нейното страдание, той не усети нищо.

Колкото и отчаяно да искаше да й помогне, Ричард осъзна, че не това е единственият му проблем.

Нямаше дори капка съмнение, че трябва да почувства поне нещичко, ала не беше така. Спомняше си много добре, че същото се беше случило и преди — в каруцата, когато беше потънал в себе си да призове дарбата, за да му помогне да защити Калан от онези мъже. И тогава не стана нищо. Ако изобщо съществуваше случай, в който да се налага дарбата му да проработи, то това бе да защити нея, да излекува Калан.

Неспособността да се погрижи за нея не се дължеше просто на факта, че той също е тежко ранен и се чувства много слаб. Вече беше наясно, че има още нещо. Но какъвто и да беше проблемът, той не знаеше как да му противодейства.

Зачуди се дали не е изгубил дарбата си и го обзе пристъп на страх и тревога.

Вместо целебните й сили, които се предполагаше, че трябва да почувства, той си даде сметка, че дочува съвсем слаби звуци. Щом се съсредоточи да долови какво точно е това, кръвта му изстина, тъй като осъзна, че шумът наподобява отдалечени писъци.

Не беше сигурен дали тези писъци идват от нещо, което беше усетил в Калан… или в самия себе си. Запита се дали не е възможно да си ги е въобразил. Нямаше как разказът на Сами за онова, което беше преживяла, да не го преследва.

Опита се да обуздае надигащото се в него чувство на паника. Беше казал на Сами да се успокои, защото паниката нямаше да помогне. Знаеше, че трябва да последва собствения си съвет. Трябваше да помисли, за да може да действа трезво.

Каквато и да беше причината, онова, което се мъчеше да направи, за да помогне на Калан, не помагаше. Отвори очи, надигна се и с една крачка се върна обратно при момичето.

— И вие ли го почувствахте у нея? — попита Сами.

Ричард поклати глава.

— Какво друго усети?

Сами изглеждаше объркана от въпроса и сякаш се уплаши от него, както беше надвиснал над нея.

— Нищо. Беше ме страх. Отделих се от нея.

Ричард се извърна и се загледа в Калан, като дърпаше долната си устна, докато премисляше всичко.

Каквото и да й имаше на Калан, трябва да се беше случило в бърлогата на Бръшлянената дева сплетница.

Каквото и да му имаше на него, също беше започнало там. Зед, Ничи и Кара бяха намерили и двама им в безсъзнание.

Ричард помнеше как уби Бръшлянената дева. Бяха го предупредили, че мечът и дарбата му нямат власт над нея. Машината за заклинания обаче беше направила пророчество: единственият ти шанс е да пуснеш истината на воля.

Това подсказване го бе навело на мисълта, че начинът да спре това противно същество е да среже кожените ремъци, с които беше зашита устата й. Това на свой ред беше накарало Девата сплетница да нададе от дълбините на душата си вопъл, сподавян почти през целия й живот. Той беше освободил покварата и смъртта, които се таяха и гниеха в нея.

Преди това обаче, понеже знаеше какво се кани да стори, Ричард беше увил малки парчета плат на тампони и ги беше натъпкал в ушите на Калан и в своите, за да ги предпази да не чуят застрашителния вик, роден в света на мъртвите — да ги предпази да не чуят зова на самата смърт.

Поне си мислеше, че ги е предпазил от вопъла.

Обърна се към Сами.

— Искам да приложиш дарбата си върху мен така, както го направи, когато се опита да излекуваш Калан. Трябва да разбера дали ще усетиш у мен същото, което почувства у нея.

Сами се присви назад и поклати глава.

— Чуй ме! — Крясъкът му я накара да застине насред крачката. — Животът на много хора виси на косъм. Не те моля да прекрачиш този зелен воал и да преминеш отвъд онова, което си възприела за смърт, но искам да разбера дали у мен се крие същото нещо, което си почувствала у Калан.

Щом тя отново понечи да заотстъпва, той сграбчи тънката й китка.

— Сами, чуй ме. Ти успя да се отделиш от Калан, нали така?

Очите на момичето плахо се извърнаха към Калан.

— Да.

— Значи то няма силата да те притегли. Каквото и да си усетила у нея, то не би могло да го стори. Властта е в твоите ръце. Макар да се спусна дълбоко в нея, ти сама се отдръпна, нали така?

Тя не отговори.

— Нали така? — повтори той.

Съзнаваше, че я плаши, но нямаше друг начин.

— Предполагам, че сте прав — промълви накрая.

— Тогава властта е в твои ръце, а не в онова, което си видяла у нея. Злото може да се опита да те притегли към себе си, но ти притежаваш свободна воля и си способна да устоиш на тъмния повик. Ти избираш дали да позволиш на злото да те завлече.

Щом освободи китката й, Сами отпусна ръката си надолу.

— Предполагам, че имате право.

— Сигурен съм — каза Ричард. — Знам, че съм прав, защото ти се завърна по своя воля. Знам го също и защото други хора лекуваха мен и Калан, когато ни нападнаха. Тези двама души притежават невероятно богат опит и знаят много повече за изцелението, отколкото ние с теб някога ще научим. Те вероятно са почувствали онова, което се таи в нея, и надали биха се опитали да я лекуват, ако ставаше дума за смъртоносен капан.

— Но откъде можете да сте сигурен, че са я лекували?

— Изцерили са раната на корема й.

Сами се замисли за миг.

— Прав сте — призна накрая. — Аз долових това изцеление. Усетих, че е извършено наскоро, че не толкова отдавна някой преди мен е бил вътре в нея, за да я лекува.

— И този някой се е върнал оттам. Ти също успя да се оттеглиш. Това означава, че упражняваш контрол. Не си безпомощна пред повика на смъртта.

Сами изглеждаше значително по-спокойна, макар тревогата й да не беше преминала.

— Звучи логично.

Ричард пристъпи към нея.

— Искам да ме провериш. Трябва да разбера дали същата болест се спотайва и в мен.

За миг тя се вгледа преценяващо в очите му с поглед, много по-зрял от годините й.

— Подозирате, че у вас се крие същото нещо като у нея, и смятате, че може би то пречи на дарбата ви да проработи — каза.

Това не беше въпрос.

Ричард повдигна учудено вежда, след което седна на пода и кръстоса крака.

— Хайде. Направи го сега. Трябва да разбера.

Сами въздъхна обезсърчено, но накрая се предаде и седна пред него. Проследи погледа на Ричард, втренчен в котката, която тъкмо беше влязла и се шляеше из стаята, надничайки в тъмните кътчета зад подредените край отсрещната стена възглавници, както обичат да правят котките.

— Мисля, че тя също е усетила онова, което видях у Майката Изповедник — каза Сами.

— Котката ли?

Тя кимна и кръстоса крака също като него.

— Майка ми казва, че котките са чувствителни към духовете, към неща от света на мъртвите.

Ричард се вгледа безмълвно в момичето за миг, след което протегна ръце напред.

— Хвани ръцете ми. Опитай се да излекуваш някоя от раните ми. Направи същото, което стори с Калан.

Сами отстъпи с въздишка и най-сетне го хвана за ръце. На Ричард му беше трудно да задържи лявата си ръка вдигната, затова подпря лакти на коленете си. Раната от ухапване пак беше започнала да кърви.

Ръцете й, стиснали неговите, изглеждаха съвсем мънички. Хрумна му, че тъкмо в този момент, въпреки крехката й възраст и неопитността, тя притежаваше по-голяма сила от него. Тази мисъл не беше успокояваща.

Момичето затвори очи и успокои дишането си. Ричард стори същото с надеждата да й помогне да си свърши работата. Естер стоеше встрани и чупеше пръсти, докато ги наблюдаваше.

Ричард се опита да не мисли за онова, което върши Сами, за онова, което може да открие. Вместо това се замисли за Зед, Ничи, Кара и съпруга на Кара, Бен, генералът, който предвождаше войската, дошла да открие него и Калан. Той трябваше да разбере какво се е случило с тях. Те никога не биха оставили по своя воля него и Калан, за да ги обрекат на смърт.

Спомни си костите и останките от униформите. Спомни си какво бяха казали двамата мъже — че хората с Ричард и Калан са били нападнати от народ, наречен шун-тук. Спомни си, че беше видял множеството трупове на нападателите им. Спомни си примитивния вид на един от мъртвите, чиито опръскани с кръв зъби бяха изпилени и заострени, за да се впиват по-лесно в плътта.

След като Бръшлянената дева вече беше мъртва, той си мислеше, че битката е приключила. Оказваше се, че тя тепърва започва. Случваше се още нещо. Нещо по-голямо, което не разбираше.

Трябваше да намери отговорите и знаеше, че времето не работи в ничия полза. Ако хората, на които държеше толкова много, бяха в ръцете на тези шун-тук, значи с всеки изминал ден оцеляването им ставаше все по-малко вероятно. Колкото по-дълго стоеше Калан без помощта на дарбата, толкова повече, опасяваше се той, щеше да се влошава състоянието й. Самият той също не пращеше от здраве.

А и хората тук, жителите на Стройза, се намираха в опасност, вероятно много по-голяма, отколкото осъзнаваха. Бяха свикнали със суровите условия и опасностите на Печалните територии, но тези диваци, които ядяха човешка плът, изглежда, бяха новост и за тях.

Изведнъж Сами ахна и рязко отдръпна ръцете си така, сякаш неговите бяха избухнали в пламъци.

Ричард се наведе напред.

— Какво видя?

Очите на Сами бяха ококорени от ужас и налети със сълзи. Дишането й беше насечено и учестено.

— Почувствах болката ви — прошепна тя. — Добри духове, как издържате?

— Нямам избор. Животът на онези, които обичам, и на хората, които съм се заклел да защитавам, виси на косъм. В този момент това е най-важното за мен. А сега ми кажи какво друго почувства?

Сами избърса сълзите от очите си.

— Почувствах същото, Господарю Рал. У вас има същото, което се таи и у Майката Изповедник — смърт, забулена от зелена завеса. И у двама ви се крие смъртта.

Не можеше да се каже, че Ричард се изненада. В действителност тъкмо това очакваше. И двамата с Калан бяха изложени на влиянието на писъка на Бръшлянената дева; вопъл, изригнал от самия Отвъден свят.

Той вдигна поглед към мъртвешки бледото лице на Естер.

— Доведи ми Хенрик.

— Искате момчето да дойде? — Тя изглеждаше объркана. — Сега ли? Господарю Рал, трябва да се погрижим за раните ви. Ръката ви отново кърви и трябва…

— Сега — нареди Ричард.