Третото кралство

Осемдесет и пета глава

КАЛАН МАХНА С РЪКА към множеството пепеляви мъртви тела, разпръснати по склона наоколо.

— Какво е всичко това?

— Дълга история — отвърна Ричард.

— Най-важното сега е да отведем вас двамата обратно в Народния дворец — каза й Зед.

По израженията на лицата им Калан разбра, че нещо не е наред.

— Случило ли се е нещо?

— Да, за съжаление — каза Ричард. — И двамата бяхме докоснати от смъртта от Бръшлянената дева. Заразени сме с отровата на това докосване.

Калан примига. Отчасти си спомняше, че беше пленена от Джит, че беше вплетена в мрежа от бодливи трънаци и не можеше да помръдне, че онези ужасяващи същества танцуваха около нея и източваха кръвта й. Ала не помнеше всичко, което се беше случило. Беше загубила съзнание и както тя беше отплувала нанякъде, така и спомените за онези страшни събития се бяха изпарили.

Очевидно беше забравила най-лошото от всичко.

— Били сме докоснати от смъртта?

— Уви, да — потвърди Ничи. — Ти и Ричард. Поне, преди да се случи, той е успял донякъде да ограничи силата на въздействието й, та да не ви убие на място.

— Искаш да кажеш, че все още е възможно да ни убие? — попита Калан.

— Ние можем да излекуваме и двама ви — успокои я Зед, видял тревогата, изписана на лицето й. — Ала не тук.

— Ти трябва да знаеш колко сериозно е положението. — Ничи беше безжалостно откровена. — И двамата носите смъртта в себе си. Трябва да разбереш, че ако не отстраним докосването на смъртта от вас, и двамата ще умрете. Можем да го направим, ала само в защитено поле.

— Градината на живота? — предположи Калан.

Зед и Ничи се усмихнаха и кимнаха.

Калан изпита облекчение, като разбра, че ако не друго, поне разполагат с решение на проблема. Разбираше защо горят от нетърпение да се върнат в Двореца. Сега и тя нямаше търпение.

— Господарю Рал — извика един от мъжете от Първа гвардейска рота, като изтича до тях. — Тук има конюшни. — Той посочи към постройка, разположена в сенките на няколко дъба. — Изглежда, няколко коня липсват, но има други, както и карета.

Зед въздъхна облекчено.

— Ах, хубаво. Така ще се приберем по-скоро… А и те ще си пазят силите. Трябва да тръгваме незабавно.

— Открихте ли абата? — обърна се Ричард към Ничи.

Тя поклати глава.

— Явно е избягал. Предполагам, че е тръгнал преди доста време.

— Сигурно той е взел конете — предположи войникът.

Ричард стисна зъби.

— Трябва да тръгнем след него.

— Не, не трябва да тръгваме след него — каза Ничи с глас, на който дори Ричард не можеше да си помисли да възрази. Тя размаха пръст към всички наоколо. — Нито пък някой от тези мъже тук. Искам всички да бъдат с нас. Искам възможно най-добрата защита.

— Съгласна съм — обади се Кара. — Всички остават с нас.

Калан долови, че има още нещо. Въпреки че тъкмо бяха спечелили битка, някаква сянка тегнеше над насъбралата се група. Тя нямаше представа на какво се дължи. Стори й се, че най-вече гласът на Кара звучи някак посърнал.

Ничи кимна.

— Помните какво стана последния път, когато бяхме нападнати. Тогава разполагахме с повече хора, ала въпреки всичко бяхме надвити и взети в плен. Не бива да позволяваме това да се повтаря. Да попаднем в лапите на онези полухора, и един път си беше твърде много.

— Полухора ли? — попита Калан.

Другите не обърнаха внимание на въпроса й.

— По-важното сега е да заведем и двамата в Двореца веднага — намеси се Зед по-дипломатично. — Животът на Калан е по-важен от погването на абат Драйър.

Въпреки думите Калан усещаше безпокойството в гласа на Зед. При споменаването на важността на нейното състояние тя забеляза как напрежението напуска мускулите на Ричард и гневът му към Лудвиг Драйър отстъпва на заден план. До този момент той беше настроен за битка.

— Прави сте — каза той значително по-тихо. — Ще трябва да се занимаем с абат Драйър, Ханис Арк и краля дух по-късно, след като излекувате мен и Калан.

— Краля дух ли? — попита Калан.

— Дълга история, която ще оставим за по-късно — каза Ричард, без да я поглежда.

Долавяше в гласа му същото онова смъртоносно бреме на отровата, което сама носеше. Знаеше, че Зед и Ничи не проявяват излишна предпазливост. Знаеше, че положението е тежко и трябва да се върнат в Двореца възможно най-скоро.

— Наистина можете да ни излекувате от това, нали? — попита тя, местейки поглед от Зед към Ничи и обратно. — Искам да чуя истината.

— Истината ли? — каза Ничи. — Мисля, че да.

— Но не си сигурна — наклони глава към магьосницата Калан.

Усмивката на Ничи озари красивото й лице съвсем леко, макар и не чак толкова, колкото би се искало на Калан.

— Вярвам, че можем, Калан. Това е истината. Ала се налага да ви заведем в Градината на живота, за да имаме някакъв шанс. Магия, каквато се изисква в този случай, може да бъде призована само в защитено поле.

Думите й не се понравиха на Калан, ала беше доволна, че двамата с Ричард са в ръцете на най-добрите. Не би предпочела да ги лекува никой друг освен Зед и Ничи.

Ричард въздъхна.

— Сигурно Машината за знамения ще е доволна, че съм се прибрал, и ще има много за казване — рече отчасти на себе си и най-сетне прибра меча в ножницата. — В края на краищата тя ми даде ключа за спасението на Калан от Бръшлянената дева, така че явно поназнайва нещо за това, което се случва. Трябва да разбера какво знае. — Отново въздъхна. — Или поне докато не се наложи да сложа край на пророчеството.

Зед се наведе към него, а рошавите му бели вежди се сключиха.

— Да сложиш край на пророчеството ли? За какво говориш, момчето ми?

Ричард махна пренебрежително с ръка. В този момент Калан забеляза, че на дясната си ръка носи пръстен, който не беше виждала досега.

— Дълга история, която ще оставим за по-късно — каза той на дядо си.

Върху загадъчния пръстен беше изобразена Милостта.

— Ричард — каза тя, като се пресегна и прокара пръст по древния символ върху пръстена, — това откъде се появи?

Той я изгледа по изключително странен начин и каза:

— От твой прастар предшественик.

— За какво говориш?

Той пренебрегна въпроса.

— Това е част от дългата история, която ще оставим за по-късно.

— Стига да оцелея след това докосване на смъртта и живея достатъчно дълго. Ако изобщо може да бъда излекувана…

Ничи положи длан върху ръката на Калан и й се усмихна топло.

— Не исках да те плаша. Положението е сериозно и не искам да те залъгвам, като ти казвам, че не е такова, ала съм уверена, че мога да се справя с него. И двамата ще оздравеете.

Калан кимна, леко поуспокоена, ала все още долавяше особеното настроение, което витаеше около всички.

— Добре тогава — каза Ричард. — Да се погрижим за лечението ни. — Той се обърна към войниците: — Пригответе конете и да тръгваме към Двореца.

— Никак няма да ми е мъчно — обади се един от тях. — Нагледах се на Печалните територии за цял живот.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Ричард и тръгна към конюшните.

— Ще си бъдем вкъщи, преди да се усетите — каза Зед и се усмихна окуражително през рамо, тъй като беше изпреварил Ричард и сега вървеше пред тях. На Калан й се стори, че усмивката му е насилена.

— Ричард — прошепна тя, като се притисна в съпруга си. — Какво й има на Кара? Изглежда някак… Знам ли. Не ми изглежда добре. Нещо не е наред. Какво има? — Тя хвърли поглед към войниците от Първа гвардейска рота. — А и къде е Бен? Не трябва ли да е тук?

Ричард пребледня.

— Загубихме Бен.

Сякаш земята се продъни под краката й. Изведнъж си обясни усещането за смут и нещо премълчано, което долавяше у всички.

— Какво?

Свел поглед, Ричард преглътна тежко.

— Аз се опитах… Всички се опитахме. Не успяхме…

В гърлото на Калан заседна буца, тя изтича към Кара, хвана я за ръцете и я накара да спре.

— Кара…

Взряна в сините й очи, Калан не успя да преглътне буцата и да продължи.

Кара кимна разбиращо, а устните й трепереха едва-едва. После обгърна главата на Калан с ръка и я придърпа към рамото си.

— Той жертва живота си да ни защити — каза Кара. — Тъкмо това би искал. Гордея се с него.

— Аз също — отвърна през сълзи Калан. — Добри духове, грижете се за него оттук насетне.