Третото кралство

Четиринадесета глава

— СЛЕД КАТО КАРА ми заповяда да бягам, аз така и не видях какво се случи с всички тях.

Главата на Хенрик клюмна, докато той безмълвно плачеше от мъка по онези, които беше изоставил на участта им.

Сами утешително обгърна раменете на момчето с ръка. В нейните очи също проблясваха сълзи. Баща й беше убит по същия начин, описан от Хенрик, а майка й беше изчезнала, като най-вероятно същият жесток край беше постигнал и нея, затова тя искрено съчувстваше на нещастието на Хенрик.

Естер се обърна към Ричард и наруши тишината, като начена останалата част от историята:

— Когато момчето се появи, ние не можехме да разберем за какво говори. В думите му нямаше никакъв смисъл. Беше като обезумял в желанието си да намери помощ — това поне беше ясно, — но ни беше трудно да го накараме да се успокои и да говори по-бавно, за да успеем да разберем от каква точно помощ се нуждае. Той не спираше да сочи и да ни моли да побързаме.

Започнахме да схващаме, че е бил с хора, които са били нападнати, и че има двама ранени, които се нуждаят от помощ, затова си дадохме сметка, че не можем да го чакаме да ни разкаже цялата история. Нощем Печалните територии са опасно място, а беше ясно, че вашата група по някакъв начин е станала жертва на нещо ужасно. Знаехме, че трябва да тръгнем веднага, за да ви намерим и да ви избавим от опасността. Решихме, че подробностите могат да почакат.

Макар да не ни се искаше да излизаме в откритата пустош посред нощ, бояхме се от онова, което може да се случи, ако не помогнем. Печалните територии са рядко населени. Без съмнение дебнат заплахи, а нощем могат да се окажат изключително опасни, но никога не бяхме чували за нападение от толкова много хора, както го описа Хенрик.

Помислихме си, че може би си въобразява, понеже беше много уплашен. А и не само че ни беше трудно да повярваме в онова, което ни се струваше, че ни казва, но и на него самия му беше трудно да ни разкаже всичко, защото отчаяно искаше да ни накара да побързаме да ви помогнем. Въпреки това заради паниката му нито за миг не се усъмнихме, че някой ви е нападнал и положението е сериозно.

Хенрик не знаеше къде точно се намирате. Най-накрая успяхме да разберем, че сте дошли откъм Кхарга, от леговището на Бръшлянената дева. Това ни беше достатъчно, за да се ориентираме. Има само един, рядко използван път, който води към онова мочурливо място, затова придобихме доста добра представа къде да ви търсим. И така, оставихме момчето тук, където щеше да бъде в безопасност, а ние излязохме да ви търсим.

— Добре си се справил, Хенрик — похвали го Ричард. — Ти ни спаси живота.

Момчето успя да се усмихне леко.

— Просто връщах услугата, Господарю Рал. Вие и Майката Изповедник спасихте моя живот. — Махна с ръка към Калан. — Бръшлянената дева ме беше заловила. Джит щеше да източи кръвта ми, както беше сторила с другите клетници, които беше хванала също като мен и на които никой не се беше притекъл на помощ навреме. Те загинаха в бърлогата й. Но Майката Изповедник ме спаси.

Ричард кимна.

— Такъв човек е тя. Винаги се е борила за живота. — Погледът му помътня и той разтърка чело. — А сега се бори за своя.

Чувстваше се замаян не само заради нараняванията си, а и от страх за своите близки и приятели след всичко, което Хенрик му беше разказал за тайнственото нападение. Дългогодишната война беше свършила. Мислеше си, че най-после са заживели в мир и че животът им се завръща към нормалното. Хрумна му, че тук, в Печалните територии, такова нещо като нормално май не съществува. Знаеше обаче, че дори по тези места това е нещо необичайно.

Поболял се от тревога за съдбата на приятелите си, с ръка, пулсираща от болка заради ухапването, и с туптяща от надигаща се треска глава, на Ричард му се прииска да полегне.

След като беше научил малко повече за това как Зед и Ничи са започнали да ги лекуват въпреки коварното докосване на смъртта от Бръшлянената дева сплетница, той трябваше да накара Сами да помогне на Калан. Той самият също се нуждаеше от помощ, но знаеше, че може малко да почака. За нея не беше така сигурен.

Ричард се канеше да попита Естер дали знае поне нещичко за хората, които бяха нападнали приятелите му, ала в същия миг видя как котката в другия край на стаята внезапно се извърна към входа и наежено изви гръб.

После оголи зъби и изсъска. Тъмносивата й козина настръхна цялата.

Ричард усети как косъмчетата по собствения му врат се изправиха.

— Често ли прави така? — тихичко попита той.

Сами отметна от лицето дълъг кичур от къдравата си черна коса и се смръщи към котката.

— Не. Само когато нещо я уплаши.

Пламъците на няколко от свещите замряха и угаснаха, а в застоялия въздух се заизвиваха тънки струйки дим.

Ричард чу как още котки из галериите отвъд входа нададоха див вой.

Естер понечи да се изправи.

— Какво, в името на…

Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна долу, за да й попречи да тръгне към вратата. Хенрик беше ококорил очи от звука на пронизителните котешки писъци. Сами се намръщи още повече.

И тогава някъде от далечината се чу смразяващ кръвта вик.

Ричард скочи на крака. Не беше на себе си, чувстваше се замаян и напрягаше сили да се удържи да не се строполи, докато се мъчеше да се съсредоточи върху звуците, долитащи от коридорите отвън.

Ръката му инстинктивно потърси ефеса на отпуснатия на бедрото му в ножницата си меч. Когато ненадейно викове от болка и ужас отекнаха из помещенията, пръстите му обвиха украсената с метални нишки дръжка. Започна с един-единствен писък, но много скоро заедно с него зазвучаха още като в хор на изтезанията.

Гневът на меча мигновено се вля в него. Беше толкова внезапно, като че някой ненадейно го беше пуснал в леденостудена река. От сътресението той рязко си пое дъх.

Неговият собствен гняв се надигна от тъмната вода и се сля с яростта на древното оръжие, която се виеше като спирала вътре в него. Смразяващото разтърсване се превърна в нажежена възбуда, когато буреносната мощ на меча извика своя събрат от дълбините на съществото му.

С ръка на ефеса на древното оръжие, каквато и болест да го мореше, колкото и да го болеше, колкото и непосилна да беше тежестта на изтощението и слабостта, която го беше налегнала, всичко се изпаряваше в жарта на гнева, който се беше пробудил за живот. Силата на меча и неговата ярост пращяха в него, стръвни да утолят глада си за насилие, възникнал в отклик на писъците от болка и ужас, които Ричард чуваше от галериите.

Неповторимият звън на стоманата зазвуча из стаята в момента, в който той извади меча от ножницата.

Чувството да бъде навън беше живително, да го държи в ръка — опияняващо. С освободено вече острие, със събудения гняв на оръжието, Търсачът и Мечът на истината се бяха слели в едно, с една обща цел и пламенен стремеж.

Сега представляваха едно неделимо оръжие.

Щом го видя с меча в ръка, Естер се отдръпна. Ричард хладнокръвно осъзна, че безжалостното му изражение и най-вече погледът му сигурно я плашеха.

Хенрик избяга до стената, за да не стои на пътя му.

Сами приклекна да предпази Калан, готова да я защити от всичко, което можеше да мине през тази врата.

Ричард нямаше намерение да пуска каквото и да било вътре.

Той посочи с меча Калан и със стаена ярост в гласа каза на Сами:

— Остани тук и я пази.

Сами кимна решително.

Ричард отметна овчата кожа, закриваща входа, промуши се отдолу, излезе в преддверието и тръгна по посока на писъците.