Третото кралство

Тридесет и шеста глава

СПУСКАНЕТО ПО МОКРИЯ СКЛОН на планината под ситния дъждец се оказа по-трудно от изкачването. Вървейки начело, Ричард се запита колко ли хора от Стройза през цялото това време, откакто селището е било разположено там, горе, са се подхлъзвали по мократа тясна пътечка и са политали надолу към смъртта си.

В един момент той вдигна поглед и видя тълпи от хора, надвесени над ръба на пещерата, да се взират надолу към него и Саманта, докато те слизаха по коварния път, отправили се към още по-коварните незнайни земи отвъд тайнствения Предел, познат им като Северната стена. Вероятно се питаха дали някога ще видят двамата отново.

Ричард не смееше да се поддава на подобни съмнения. Калан беше там, горе, и той трябваше да доведе помощ за нея. Провалеше ли се, предаваше и нея и тя щеше да умре.

Докато Ричард и Саманта на бърза ръка приготвяха припасите си, той накратко беше обяснил на хората, събрали се около тях да им помагат, какви опасности крие пробивът в Предела. Тъй като нямаше време да разяснява нещата на всички жители на Стройза, Ричард каза на Естер и другите, че на тях се пада задачата да разкажат на останалите какво се е случило с наричаната от тях Северна стена и да им предадат с повече подробности в какво се изразяват новите заплахи.

Печалните територии и бездруго си бяха опасно място. При неотдавнашната заплаха от страна на Бръшлянената дева, която се беше появила изневиделица, и загадъчните орди, които бяха нападнали, избили или отвлекли всички войници и родените с дарбата, придружаващи Господаря Рал, да не говорим за уродливите същества, които бяха нападнали и убили толкова много хора горе, в пещерите, народът на Стройза вече беше в повишена бойна готовност. Ричард не се съмняваше, че ще възприемат предупрежденията сериозно.

Докато разполагаше с тази възможност, той беше наблегнал пред насъбралите се наоколо хора каква неподозирана до този момент заплаха представляват съществата от Третото кралство. Също като него никой от тях дори не си беше представял съществуването на хора, или полухора, които вярват, че могат да откраднат нечия душа, като изядат човека жив.

Беше наредил на слушащите го да слизат в подножието на планината единствено в извънредни случаи, и то само на групи, готови да отблъснат вражеска атака. С радост установи, че от нападението на ходещите мъртъвци насам те вече избягваха да напускат пещерите. Разказаха му, че неколцина от тях слизали набързо долу, за да се погрижат за животните, доколкото е необходимо, ала не се застоявали много-много. Страхували се, че там могат да дебнат още от онези чудовища, подобни на трупове. Ричард им беше казал, че като нищо могат да се окажат прави. Това се беше случвало, преди да разберат за заплахата от полухора. За щастие, досега не се бяха натъквали на други вдигнати от гроба мъртъвци.

Ричард беше доволен, че пътят нагоре е толкова мъчен. Трудното изкачване на тази планинска пътека представляваше може би най-добрата защита срещу нападение на пещерното село, с която хората разполагаха, щом вече наистина бяха нащрек. Преди бяха подхождали небрежно към дежуренето на пост, ала той се съмняваше, че отново ще проявят такова невнимание.

Като се спря да огледа мрачната необятна пустош, му хрумна мисълта, че хората по времето на Наджа Мун може би са разположили селото високо в пещерите на планината заради защитата и сигурността. Беше възможно, макар и по-малко вероятно, именно те да са изградили пещерните домове, като са имали предвид тъкмо тази опасност. Колкото повече се замисляше обаче, толкова по-вероятно му се струваше.

Въпреки това, независимо дали беше създадено такова по първоначални намерения, или се бе видоизменило с времето, жителите на селото не бяха обучени в изкуството на войната. В края на краищата бяха отблъснали нападателите му с камък, макар да носеха със себе си обикновени ножове. Трябваше да признае обаче, че в онзи момент той се беше оказал доста ефикасен. Беше им казал, че в бъдеще не трябва да разчитат на подобни методи, и ги беше посъветвал винаги да носят ножове, когато слизат в подножието да се погрижат за животните. В камъните нямаше нищо лошо, но острието щеше да им послужи по-добре, ако трябваше да се борят за живота си.

И все пак тези хора бяха определени да чакат и да наблюдават. Те бяха пазители, стражи, онези, които трябваше да дадат сигнал за тревога. Ричард беше пределно наясно, че никога не се е очаквало от тях да бъдат на първа бойна линия и да поведат войната, за която се е предполагало просто да известят. Сега, когато древната война се беше разразила наново, щеше да им се наложи да се защитават, доколкото е по силите им, докато Ричард не направи нещо, за да осуети заплахата.

Хенрик беше станал свидетел на припряната им подготовка и беше поискал да придружи Ричард и Саманта. Ричард беше помолил момчето вместо това да остане и да бди над Калан. Когато тя се събудеше, то можеше да запълни много от празнотите за случилото се, след като Ричард бе убил Джит. Естер пък можеше да обясни на Калан какво е узнал Ричард за пробива в Предела и какво са отишли да сторят двамата със Саманта.

Калан беше избавила Хенрик от лапите на Бръшлянената дева. Тъкмо по тази причина той беше особено предан и привързан към нея и на Ричард не му се наложи да го увещава дълго да остане, за да й помогне.

Ричард намести лъка на рамото си, преди да мине през един особено коварен завой на стръмната пътека. Между честите поглеждания надолу в краката си и напред за скоби за захващане в скалата той хвърляше поглед към ширналата се в далечината долу гора за някакви следи от дебнещи в засада полухора. Не видя никого, нито нещо необикновено, но това не уталожи тревогата му. Невидимата заплаха го безпокоеше повече от всичко.

Саманта, изглежда, се чувстваше напълно удобно на пътеката. Подскачаше надолу зад него като планинска коза и поспираше да го изчака да премине през някое по-мъчно място, където внимаваше повече. Не че той се движеше бавно… Не… Просто тя беше израснала, катерейки се нагоре-надолу по пътеката, и я познаваше много добре. Или пък просто не беше достатъчно предпазлива.

Когато най-сетне стигнаха полето от огромни скални блокове в подножието на планината, той отново огледа мрачната пустош отвъд малките навеси, постройки и заслони за животните на селото и за сечивата. Заради откритите полета зад тях виждаше далеч напред, чак до черната редица мокри дървета в далечината. Видяното му се стори безлюдно.

Кокошките и гъските закрякаха. Бяха притихнали, докато Ричард и Саманта не се приближиха до курниците, което сигурно ги беше обезпокоило, така че той не се притесни.

Докато се отдалечаваха от скалните блокове, забеляза, че останалите животни са необяснимо тихи. Овцете се бяха сгушили една до друга под покрива на малък сайвант. Или се криеха там от ръмежа, или нещо ги беше уплашило. Свинете също бяха притихнали и се бяха скупчили на групички в ъглите на кочините.

Ричард огледа влажната земя за пресни следи, които биха разкрили, че наблизо има някого. Навсякъде се виждаха следи от хора, които са обикаляли наоколо, докато са се грижили за животните. В действителност имаше толкова много дири в калта, че му беше трудно да отличи нещо подозрително.

Ала в следващия момент забеляза нещо, което го накара да замръзне на място. Всички хора от Стройза носеха обувки или ботуши. Отпечатъкът от точно това ляво стъпало беше от бос крак. По-обезпокоителното обаче беше, че десният крак не беше бос, но отпечатъкът не беше и от ботуш. Следата беше неясна и неправилна. Сякаш нечий крак е бил омотан в парцали.

В същия миг, в който съзря следите, които го разтревожиха, Ричард вдигна поглед и видя мъж с тъмни хлътнали очи да се показва иззад кокошарника.