Третото кралство

Тридесета глава

НЕСПОСОБНА ДА ПРОУМЕЕ защо полухората преследват родените с дарбата, Саманта пристъпи по-близо и се вгледа в издълбаните в стената символи, сякаш ако ги проучеше още по-внимателно, изведнъж някак щеше да започне да ги разбира. Безсилна да научи каквото и да било обаче, тя най-сетне се обърна към Ричард.

— Господарю Рал, убеден ли сте във всичко, което казахте, че пише тук? Че полухората наистина ядат други хора? Че техните души и тези на възкресените мъртъвци наистина са изгубени и са пуснати да бродят между световете? Искам да кажа, че всичко това е доста трудно за вярване.

— Знам какво пише, Саманта.

— Ала тези… — тя махна с ръка към стената, — тези символи по цялата стена са доста сложни. Не искам да подлагам на съмнение познанията ви за тези неща, Господарю Рал, но действително ли сте уверен, че преводът ви е съвсем правилен?

Той огледа символите, които тъкмо беше превел, за най-малката дреболия или за някаква следа, която може би беше пропуснал. Макар да имаше няколко елемента, за които не беше напълно сигурен, те бяха незначителни неща, които не изменяха значението или същината на страховитата история на Наджа.

— Превел съм всичко точно.

Саманта сбърчи носле и го изгледа скептично.

— Въпреки това не е ли възможно да сте объркали нещо? Или да сте разбрали погрешно смисъла на част от казаното? Не смятате ли, че при този древен, особен и сложен език може да сте възприели поне някои от думите не както трябва?

Той сведе поглед към нея; искаше му се в нейните думи да има някаква правота.

— Какво ще кажеш тогава за Предела, в който е бил направен пробив за пръв път, откакто е бил изграден? Ами за онези мои рани, които ти излекува? Това бяха рани от ухапване. Двамата мъже бяха дошли иззад стената и се опитаха да ме изядат жив, точно както е описано тук.

Докато се мъчеше да осмисли тази идея, устата на Саманта леко се изкриви.

— Нима наистина вярвате, че намерението им е било да откраднат душата ви? Може да са били обикновени канибали, живеещи оттатък Предела. Може там да цари глад и да се налага да ядат хора, за да оцелеят.

— И двамата бяха здрави и силни и не изглеждаха, като да ги мъчи глад. Не страдаха от недохранване. Попитай Естер, ако се съмняваш в правотата на спомените ми. Тя също беше там и ги видя. Единственото, което жадуваха, беше моята душа.

Онова, което чух да си говорят, докато още идвах в съзнание, ми е малко смътно, но сега, като чета написаното тук за Предела, някои от чудноватите неща, които достигнаха до мен, започват да придобиват смисъл. Говориха си как ще ме изядат и ще си присвоят душата ми. Естер и останалите пристигнаха тъкмо навреме, за да ги спрат и да ми спасят живота.

Саманта стисна устни и се предаде.

— Е, тогава, радвам се, че са дошли навреме — каза тя и кимна към стената. — В края на краищата вие сте единственият, който знае как да разчете това. Предполагам, че трябва да сте превели текста правилно. Не че наистина се съмнявам във вас, Господарю Рал, но просто…

— Да, знам, на мен също ми се иска да греша — каза й той, след което продължи с превода на следващата част от хрониката на Наджа. Не след дълго заговори: — Тук се разказва как накрая, понеже хората били безсилни да възпрат главоломните атаки на армията от полумъртвите дяволски изчадия на Сулакан, единствената им надежда за оцеляване била да заключат всички тях чрез преградна магия.

Изпаднала в отчаяние, Саманта обгърна тялото си с ръце.

— Господарю Рал, не твърдя, че сте го превели погрешно, но не е ли възможно всичко това да е само мит? Да са предавали за поколенията някаква древна легенда? Някоя притча или напътствие? Възможно ли е да не е нищо повече от това?

Ричард копнееше тя да бъде права, но знаеше, че не е. Поклати глава.

— Спомням си, че като започнах да се свестявам, чух двамата мъже да казват, че ще отнесат Калан със себе си, защото се страхуват, че шун-тук ще се завърнат да претърсят мястото за оцелели. Мен смятаха да изядат още там на мига, а Калан да си оставят за после или да я изтъргуват. Казаха, че шун-тук биха направили всичко, за да се доберат до някой с душа. Онези мъже, както и тези шун-тук, бяха дошли отвъд Предела, а не от легенди, изложени на тази стена.

Той опря пръст в поредица от няколко символа.

— Не може да има и капчица съмнение, че всичко е истина. Ще ми се да не беше така, Саманта, но за съжаление е тъкмо обратното.

Момичето имаше толкова окаян вид и по всичко изглеждаше, че не може да понесе още такива приказки.

— Точно това са сторили и с баща ми. Сигурно са отвели майка ми, за да й причинят същото по-късно, на спокойствие, или да я изтъргуват. Не мога да си представя колко ли е страдала, виждайки какво са му направили, и какъв ужас е изпитала при мисълта какво се канят да сторят на нея.

В този момент Ричард осъзна защо тя настояваше така упорито, че преводът му може да е погрешен. Надяваше се да е сбъркал по съвсем лични причини. Той я придърпа към себе си и нежно я прегърна.

Така се беше вглъбил в старанието си да разбере какво се случва, че беше започнал да я възприема като чародейка, вместо просто като момиче, което е загубило и двамата си родители в цялото това безумие, момиче, което тепърва започва да се превръща в млада жена и което до съвсем скоро не е виждало подобни ужасии.

— Съжалявам, Саманта. Разбирам те. Аз също видях костите на някои от приятелите си. Останалите от тях са отвели, както са сторили и с майка ти. Знам как се чувстваш.

Тя изтри сълзите от очите си.

— Не, аз съжалявам. Не бива да позволявам на слабостта си да ни попречи да потърсим начин да спрем демоните, които идват за всички нас.

Ричард погледна символите на стената с крайчеца на окото си към края на разказа, който тъкмо беше дочел.

— Не знам дали това е възможно.

Тя вдигна поглед към него. От очите й продължаваха да бликат сълзи.

— Какво имате предвид?

Ричард се обърна към изписаната на езика на Сътворението стена, потисна чувствата си и продължи нататък с хрониката. Знаеше, че времето не работи в негова полза.

— Пише, че те също търсели начин да защитят хората в Новия свят и да отстранят заплахата. Ала въпреки неимоверните усилия от страна на техните магьосници и неуморната работа на останалите, родени с дарбата, не успели да намерят път за спасение. Част от причините се криели във факта, че подчинените на император Сулакан били надарени с неземни сили, на които нашите не можели да противостоят.

— Какъв тип неземни сили? Обяснява ли Наджа?

Ричард кимна.

— Казва, че полумъртвите дяволски изчадия владеят някаква прастара, много рядко срещана и изключително мощна окултна магия. Безкрайно се страхували от нея, защото никак не я разбирали. Според Наджа не само че нечестивите били защитени от тези тъмни сили, но някои от тях дори можели да ги използват, за да съживяват мъртвите.

Тя обяснява, че накрая на хората от тази страна на стената им е останала една-единствена възможност — временно да залостят заплахата зад Предела. Казва, че ако не го сторели, народът на Новия свят щял да бъде избит.

Предупреждава, че някой ден силата на Предела ще отслабне и той ще рухне. Твърди, че веднъж щом заплахата излезе извън пределите му, има само един начин опустошението на света на живите да бъде предотвратено.

Саманта пристъпи по-близо.

— Има начин?

Ричард кимна, все така вперил поглед в думите на стената. Повторно прочете символите с надеждата да е сгрешил. Ала не беше.

— Е, какъв е той тогава? — Саманта го дръпна за ризата. — Господарю Рал, какво пише? Как да ги спрем?

Ричард се прокашля.

— Пише: „Заплахата от Третото кралство може да бъде отстранена, като се сложи край на пророчеството“.