Третото кралство

Тридесет и трета глава

САМАНТА ПОБЪРЗА да го настигне.

— Как така отивате на война?

Ричард, потънал в безпорядъка на мислите в главата си, крачеше бързо обратно по коридора, по който бяха дошли. Саманта го следваше по петите и го догони тъкмо когато стигна отвора с кръглия камък, който затулваше входа в обратната посока, ала сега той зееше отворен.

— Затвори го — заповяда Ричард, профучавайки през него, без да забавя крачка.

Саманта изръмжа недоволно, перна металната пластина и отново се втурна да го настигне. Ричард чу как камъкът стърже по пода, докато бавно се претъркулва пред отвора и запушва тунела към портала, от който се виждаше древният Предел на Третото кралство.

Саманта го сграбчи за китката и го принуди да спре на място.

— Господарю Рал, кажете какво искате да кажете с това, че отивате на война?

— Изчетох всичко, което Наджа е искала да знаем. Голяма част от него все още не разбирам, но едничкото ясно нещо е, че дори да ни е останало малко време, то бързо изтича… за всички нас. Трябва да предприема нещо, за да предотвратя случващото се, и трябва да го сторя сега, преди да е станало твърде късно.

— Какво например? — Саманта звучеше толкова раздразнена, колкото и изглеждаше. — Какво смятате да сторите? Какво се надявате да постигнете?

Гласът й отекна в другия край на простия каменен коридор. Онова, което имаше предвид, ала не изрече, беше какво би могъл да се надява да постигне без помощта на дарбата. Той нямаше отговор на нейния премълчан въпрос. Знаеше само, че трябва да възпре онова, което е на път да ги връхлети.

Не беше разкрил на Саманта всички потресаващи подробности, описани на стената. Искаше да й спести терзанията, криещи се в някои от думите на Наджа. Ала същите тези думи ехтяха в неговия ум и той беше напълно наясно със страховитите измерения на онова, пред което хората, живели по времето на първия Изповедник, са били изправени, и което отново се задаваше срещу света на живота.

Черната коса на Саманта изглеждаше още по-тъмна на фона на призрачното сияние от светлинното кълбо, което държеше.

— Господарю Рал, отговорете ми. Какво смятате да сторите?

Ричард стисна челюсти за момент, преди да отговори.

— Трябва да отида там.

— Къде да идете? — Тя се приведе към него и повтори настойчиво: — Къде да идете?

Ричард махна с ръка по посока на портала, насочен към Предела, който в продължение на хиляди години беше удържал невъобразимо зло.

— Трябва да отида там, в Третото кралство. След като вече знам какво се крие зад Предела, напълно наясно съм, че ще се наложи да поведа война, за да успея.

Саманта хвърли поглед към мястото, откъдето бяха дошли.

— Да отидете в Третото кралство? Да не сте луд?

— Това е единственото, което мога да сторя, единственото решение, което ми идва наум.

— Решение ли? Решение на какво? Как да си гарантирате убийство ли?

Ричард пренебрегна сарказма в думите й и започна наново.

— Не, решение как да остана жив, как да опазя всички ни живи.

— Господарю Рал — каза Саманта, а гъстата й черна коса леко пружинираше, докато тя се влачеше покрай него, — не можете да отидете там.

Той удари юмрук в гърдите си.

— А какво имам в себе си? — попита, без да забавя крачка.

Саманта отметна няколко кичура от лицето си.

— Във вас ли? Имате предвид докосването на смъртта?

— Именно.

— И какво от това?

— Ти не можеш да премахнеш докосването на смъртта от мен и Калан. — Ричард сведе поглед към разтревоженото й лице. — Ако не се отървем от тази връзка със света на мъртвите, тя ще предяви своите права над нас. Ти сама каза, че на Калан не й остава много време, а аз разполагам със съвсем малко повече от нея.

— Въпреки това не смятам…

Ричард не беше в настроение да спори, затова просто размаха пръст към нея.

— Ти беше тази, която ми каза, че състоянието ми скоро ще започне да се влошава също като нейното. Пределно ясно ти е, че ако се стигне дотам, няма да бъда способен да си помогна по никакъв начин, камо ли да избавя другиго. Нима предпочиташ просто да си полегна кротко и да зачакам смъртта?

Тя подтичваше до него безмълвно, докато се придвижваха обратно по злокобно пустия тунел.

Изведнъж Ричард замря, щом стигна до прохода, препречен от първия защитен камък, който бяха преминали на идване.

— Би ли го отворила, ако обичаш? — каза той и махна към металната пластина на стената. — Дарбата ми не работи, нали не си забравила?

— Не съм забравила — измърмори Саманта и мина напред, за да долепи дланта си до металната плочка. — И тъкмо затова смятам, че е лудост да отидете там.

Преди да е успяла да докосне метала, Ричард я сграбчи за китката. Стори му се, че видя някаква следа или нещо да проблясва в центъра на камъка.

— Почакай — каза й.

Тя вдигна поглед към скалата начумерено.

— Какво да чакам?

Вместо да й отговори, Ричард протегна ръка и опря длан в металната плоча. Масивният камък, препречващ отвора, не се помръдна, но от средата на кръглото парче скала, където му се беше сторило, че нещо блещука, започна да се рони прах. Пепелява наслойка се засипа от издълбани в камъка линии. Сякаш от многовековното търкаляне вън от и в жлеба, изкопан в стената, в гравираните контури се бяха напластили мръсотия и стрит на прах камък. Сега обаче те се изсипваха навън и издълбаните символи се показваха отново.

— Я гледай ти — удивено прошепна Саманта.

Там, оградена в кръг в центъра на камъка, препречващ пътя им навън, се намираше малка триъгълна група от символи на езика на Сътворението. Трите емблеми образуваха сложно съобщение. Ричард присви очи, втренчи се в дребните знаци и се зае с превода им.

Първият символ гласеше: „Ако четеш това, значи ти си онзи, който носи смърт, а Пределът е рухнал. Онова, което ние не успяхме да възпрем, сега се изправя срещу вас. Задава се война“.

Вторият символ гласеше: „Знай, че сега ти си едничкият шанс на живота. Знай също, че се крепиш на границата между живота и смъртта. Можеш да се превърнеш в избавител или в разрушител на света на живите. Не си предопределен за нищо. Ти сам твориш съдбата си“.

Третият символ гласеше: „Знай, че носиш в себе си онова, което ти е нужно, за да оцелееш. Използвай го. Търси истината. Знай, че сме с теб в сърцата си. Изкови собствената си съдба и я осъществи, тъй като участта на живота е под небивала заплаха. Оставяме ти нещо, което да пазиш, за да ти напомня за всичко онова, което е важно“.

Като видя, че съобщението е подписано от Магда Сеарус, Майката Изповедник, и Магьосника Мерит, Ричард усети как го побиват ледени тръпки.

Бяха се обърнали лично към него. Едва ли не очакваше да види собственото си име, гравирано в камъка.

Дълго се взира в символите и в имената. Беше чел много древни текстове и свидетелства. Ала това беше единственото нещо, написано от най-първия Изповедник, което виждаше.

Докосна името и си представи онова отдавна отминало време, когато тя сигурно е стояла на същото това място, докато са издълбавали в камъка думите, предназначени за него. Допирайки с пръсти името й, сякаш докосна самата Магда през вековете.

Ричард разбираше какво означава за една жена да бъде Изповедник може би по-добре от всеки друг жив човек. Той беше отдал живота си на Изповедник, също както беше направил и Мерит. Ричард знаеше съвсем малко за легендарната личност Магда Сеарус, ала познаваше Калан и чрез нея донякъде познаваше Магда. А по някакъв начин с любовта си към Калан познаваше и Мерит. Чувстваше се лично свързан с Магда и с Мерит.

Докато нежно докосваше имената в камъка, той отново се загледа в думите, които гласяха, че са му оставили нещо, което да му напомня за най-важното.

Отмести пръсти към мястото в самия център между трите символа, което беше леко хлътнало. Разтърка точката с пръст и насъбралата се прах започна да пада, докато под нея не се разкри парче прастара кожа, старателно натъпкана в дупка в камъка.

Ричард издърпа кожата и я разгъна върху дланта си. Там, в средата, лежеше пръстен. Двамата със Саманта се втренчиха в сребърното бижу. Върху външната му страна имаше изображение на Милостта. Приличаше на пръстен, използван за поставяне на восъчен печат на писма.

Съобщението, което му бяха изпратили, беше самият пръстен. Той представляваше Милост, която винаги трябва да носи със себе си, за да му напомня какъв е залогът. Ричард го сложи на безименния пръст на дясната си ръка — ръката, с която държеше меча. Беше му съвсем по мярка.

Очите на Саманта говореха по-ясно от всички думи. Тя беше не по-малко изумена от него. Много добре съзнаваше значимостта на Милостта.

Когато Ричард най-сетне й направи знак, тя опря длан в металната плочка и скалата започна да се отмества встрани, за да могат да минат. Вече от другата страна, Саманта докосна втората плочка, за да препречи прохода.

Не го помоли да й преведе съобщението. Явно изражението на лицето и мълчанието му й бяха подсказали, че думите са предназначени само за него и за никого другиго.

Ала тъй като той дълго време не проговори, докато двамата бързо се придвижваха през тунела, накрая Саманта не издържа и се обади:

— Е, дойдохте ли най-после на себе си и разбрахте ли, че няма как да отидете там?

— Виж какво, Саманта — каза той, — знаеш също толкова добре, колкото и аз, че ти не си способна да отстраниш смъртоносното докосване на Бръшлянената дева от мен… Могат да го сторят само приятелите ми. Единственият начин да спася себе си и Калан и наред с това, надявам се, да помогна и на всички останали, е да измъкна приятелите си от земите на шун-тук, след което да ги отведа до защитеното поле в Народния дворец. Щом ни излекуват веднъж завинаги, ще мога да помисля как да сложа край на заплахата от Третото кралство, преди да е станало твърде късно. Това е положението.

— Това е положението ли? Ами ако Зед, Ничи и останалите са мъртви?

— В такъв случай скоро ще умра и аз, а не след дълго и всички останали. Имам нужда от Зед и Ничи. Ако съществува някаква надежда да са живи, то трябва да се опитам да ги намеря.

— Само че това е земя, гъмжаща от полухора и бродещи мъртъвци. Кой знае още какви дяволски изчадия обитават Третото кралство. Прекалено опасно е.

— Аз съм избраникът, нали помниш?

— Да, и тъкмо поради тази причина не бива да ходите там. Всички ние се нуждаем от вас!

— Какъв е твоят план тогава? — Той я изгледа от висотата на ръста си. — А? Как смяташ да спреш армиите от полухора и върнати към живота мъртъвци? Без лечение аз не след дълго ще умра, така че ще ти се наложи да им се опълчиш сама. Е, кажи ми, какъв е планът ти?

Тя присви устни за миг.

— Добре — отрони накрая. — Предполагам, че ненапразно вие сте Господарят Рал. При все това обаче планът ви да влезете там не ми харесва.

— И на мен не ми е по сърце, но няма как да помогна на когото и да било, ако съм мъртъв, не мислиш ли? В основата си точно това казваше съобщението на стената оттатък. То беше съобщение до мен, което гласеше, че аз съм онзи, който носи смърт, и войната е в моите ръце. Аз съм магьосник воин. Трябва да го направя и единствено аз мога да го сторя.

— Магьосник воин, изгубил дарбата си — напомни му тя.

След като той не отговори, Саманта въздъхна от безсилие, намести сияещата сфера обратно в желязната скоба на стената, излезе след него от коридора и двамата се озоваха в помещението, където Калан лежеше на рогозка. В тихата стая нямаше никой друг.

Ричард коленичи до съпругата си и се загледа в бавното й, но равномерно дишане. Всеки път, щом я погледнеше, той оставаше поразен от красотата й. От първия миг, в който я беше зърнал, беше разбрал, че тя е жената на живота му. При вида на лицето й всеки път сърцето му подскачаше.

Тя беше жената на живота му. Единствената за него. Последната от своя род. Той щеше да намери начин да спаси живота й.

Саманта му беше казала, че щом част от нараняванията й са изцелени, след като си почине и се възстанови след лечението, тя скоро ще се събуди. Основният проблем нямаше да изчезне, но тя щеше да дойде в съзнание и поне нямаше да страда от множеството рани и загубата на кръв, причинени й от Бръшлянената дева.

Ричард положи ръка на челото на Калан. С облекчение си даде сметка, че макар да беше топла, поне не изгаряше от треска. Това беше добър знак, каза си, знак, че има надежда скоро да се събуди. Ала той нямаше представа колко дълго ще й отнеме това, а времето не беше на негова страна.

Ако Зед и Ничи бяха убити от полухората, които ги бяха пленили, нямаше надежда нито за Калан, нито за него, нито за когото и да било другиго. Магда Сеарус беше казала, че той би могъл да спаси света на живите. Или да го унищожи.

— Нямам никакво време за губене — каза той. Гласът му звучеше по-спокойно сега, когато беше в присъствието на човека, когото обичаше повече от самия живот. — Трябва да тръгвам.

Саманта въздъхна безрадостно. За миг се умълча и се замисли, след което каза:

— Ще ми се да разполагах с някакво друго решение, Господарю Рал. Неприятно ми е да го призная, но май сте прав.

— Аз знам, че съм прав.