Третото кралство

Осемнадесета глава

КОГАТО СЕ СЪБУДИ, Ричард не разпозна заобикалящата го обстановка. Лежеше на плетена рогозка в стая без прозорци, нежно осветена от свещи, струпани в ниши, педантично издълбани в стените, които бяха от същия камък като останалата част от пещерите на село Стройза. Повърхността на самите стени беше заравнена и прецизно загладена в имитация на мазилка. Като имаше предвид онова, което беше видял от останалата част от издълбаната в скалата пещерна система, заключи, че това са луксозни жилища.

Калан лежеше на друга рогозка близо до него. Все още беше в безсъзнание и не реагира, когато я докосна по рамото. За свое облекчение забеляза, че диша по-равномерно и по-леко отпреди.

Изненада се да види, че дрехите й вече не са пропити с кръв. Те не само бяха почистени, но и съдраните места, разрезите и цепките бяха старателно закърпени, така че едва ли не изглеждаше така, сякаш ризата й е украсена с везмо. Най-важното обаче беше, че тялото й вече не беше осеяно със стотици порезни и прободни рани. Ако съдеше по това, което виждаше пред себе си, изглежда, всички бяха излекувани.

Това поне му донесе утеха, макар че тя все още не беше дошла в съзнание.

Чак тогава сведе поглед и видя, че неговите дрехи също са чисти като тези на Калан. Попипа горната част на ръката си и се увери, че както и подозираше, ужасната рана от ухапване е излекувана. На мястото на нараняването пръстите му усетиха само подутина. Голяма част от болката също беше изчезнала, макар все още да усещаше известна скованост в мускулите. Долавяше съвсем леко гъделичкане, което разпозна като остатъчния ефект от извършеното лечение.

Въпреки че по всяка вероятност всичките му външни наранявания бяха изцелени, той все още можеше да долови онази ужасна, мрачна тежест на неумолимата вътрешна болест, която представляваше докосването на смъртта, освободено там от Бръшлянената дева сплетница. Безжалостното бреме не се вдигаше и се мъчеше да го придърпа към своята тъма. Той знаеше, че същият този повик на смъртта се таи и в Калан.

Ричард се надигна и се огледа. Помещението беше по-голямо от дома на Естер, където бяха приютени в началото. Килимите бяха по-дебели, по-добре изтъкани, а цветовете им бяха малко по-ярки от останалите, които беше видял. Имаше няколко стола и маса, които, макар да не бяха изящни, бяха първокласно изработени. Вратата беше от масивно дърво, а не просто завеса. Заради изгладените, но и прецизно и под прав ъгъл издялани стени предположи, че това е домът на някой важен човек.

Щом го видя да сяда, Естер осъзна, че се е събудил, и се надигна от една пейка отстрани.

— Не се мъчете да се изправяте още, Господарю Рал. Как се чувствате?

— По-добре съм. — Ричард примигна объркано. — Какво става? Къде сме?

— Намираме се в дома на нашата магьосница. — Тя стисна устни нажалено. — Е, беше нейният дом, преди да… — Изведнъж размисли и махна с ръка край себе си. — Всъщност предполагам, че все още е дом на магьосница. Сами си живее тук, а тя е единствената, която ни остана. Това беше къщата на родителите й, но сега сигурно е нейна.

Ричард се огледа.

— А къде е тя?

Естер посочи към врата в другия край на стаята. Няколкото простички украси, издялани по края й, изглеждаха като разкош в село, което оцеляваше в толкова сурови условия.

Гравирана в центъра на вратата обаче беше Милостта, изображение, което олицетворява Сътворението, живота и, отвъд границите на света на живите, вечността на Отвъдния свят. През света на живите и отвъд света на мъртвите минаваха лъчи, които символизираха дарбата.

Подобно изображение не беше някакъв разкош, особено в дома на магьосница. Милостта често представляваше основополагащо оръдие в ръцете на притежаващите дарбата и нерядко служеше за символично средство, напомнящо им за техния дълг, цел и призвание. Никога не беше изрисувана или използвана просто за да послужи за украса.

— Сами си почива. Клетото момиче, беше изтощена.

— Изтощена ли? Значи е помогнала на ранените хора? Излекувала е всички засегнати?

— Да, да, потруди се здраво, за да помогне на хората — каза Естер и махна с ръка, за да разсее тревогата му, явно нетърпелива да смени темата. — После заяви, че трябва да излекува вас двамата, или поне доколкото това е по силите й. Казах й, че трябва да си почине, преди да се заеме с такава отговорна задача, но тя настоя, че не бива повече да се отлага. Каза, че трябва да стори каквото може за вас и Майката Изповедник, в противен случай скоро и двамата ще преминете в състояние, в което нейната намеса ще е безполезна.

Ричард хвърли поглед към Калан. Знаеше, че се намира в огромна опасност. Знаеше също така, че Сами не би могла да излекува всичко онова, което я мъчи. Тази задача беше по силите на някого с по-големи способности и повече опит от нея, при това можеше да бъде изпълнена само в защитено поле. И все пак беше благодарен на Сами за онова, което беше успяла да стори в помощ на Калан.

Беше наясно, че трябва да открие Зед и Ничи, след което всички трябваше да се върнат в Народния дворец, за да премахнат докосването на смъртта от двама им с Калан, преди да е станало твърде късно.

Онова, което не знаеше, беше колко дълго могат да оцелеят с отровата в телата им. Калан, най-вече, спешно се нуждаеше от тяхната помощ. Нямаше да оцелее още дълго, както беше в безсъзнание. Без храна и вода състоянието й само можеше да се влоши.

Ричард се канеше да попита Естер за ранените при нападението хора и дали е имало други неприятности, когато вратата в задната част на стаята се отвори със замах. Сами застана на входа, разтърка сънените си очи и надникна в осветеното от свещи помещение.

— Господарю Рал… събудили сте се. — Първоначалната й изненада бързо премина в облекчение.

Ричард кимна.

— Да. Но Калан все още не е.

Сами набързо хвърли поглед към нея.

— Знам.

Преди той да успее да добави още нещо, Сами кимна леко на Естер.

— Благодаря ти, че ги наглежда вместо мен, Естер. Вече съм будна. Можеш да отидеш да си починеш малко. Изглеждаш уморена.

Жената се прозя.

— Сигурна ли си? Ти поспа само няколко часа. След всичката тази дълга и тежка работа, не мислиш ли, че още малко почивка ще ти се отрази добре?

Сами приглади назад разчорлената си черна коса.

— Ти също се труди здраво да помагаш на хората и също си на крак втора поредна нощ. Аз поне дремнах малко. Господарят Рал ще има нужда от още почивка, за да може тялото му да се възстанови напълно. Аз мога да ги пазя, докато си почиват. Така че защо не идеш да полегнеш малко?

Естер въздъхна дълбоко.

— Е, добре. Признавам, че ще ми дойде добре, но искам първо да мина да нагледам някои от другите. — Естер удостои Ричард с мимолетна усмивка. — Е, ами аз ще тръгвам тогава. — Взе някаква платнена торба от пода до пейката и добави: — Сами, извикай ме, ако ти потрябвам за нещо.

Момичето кимна и изпрати жената до вратата.

Ричард изчака с множеството въпроси, които го измъчваха, докато Естер се сбогува набързо с него и излезе. Веднага щом вратата хлопна, Сами се спусна към него и положи два пръста на челото му, за да провери състоянието му посредством дарбата.

— Е? — попита той след минута мълчание, през която изражението й по никакъв начин не издаде какво долавя.

Сами отдръпна ръката си и потърка пръсти, все едно беше докоснала нещо страшно неприятно.

— Трудно ми е да потвърдя със сигурност, Господарю Рал, но лечението, което успях да приложа, колкото и незадоволително, сякаш оказва влияние.

Ричард разбираше, че има предвид, че й е трудно да каже каквото и да било, при положение че докосването на смъртта е все още в него.

— Преди се страхуваше да ни лекуваш. — Стори му се малко странно, че тя е преодоляла страха си да се заеме с лечението им, без да му се налага да я убеждава допълнително.

— Разказът на Хенрик за това как вашият познат магьосник…

— Дядо ми, Зед.

Сами кимна.

— Да, той и магьосницата. Щом чух, че те са ви лекували, макар да са видели в двама ви същото, което видях и аз, разбрах, че поне мога да се опитам да последвам примера им.

Ричард все още беше настроен подозрително.

— И не те беше страх?

Сами сбърчи носле.

— Страхувах се, но знаех, че трябва да се свърши, затова се опитах да не мисля за това колко се боя, а просто да се съсредоточа върху задачата си.

— Ами Калан? Защо не е будна като мен, щом раните й са излекувани?

Сами хвърли бегъл, изпълнен с тревога поглед към Калан.

— Съжалявам, Господарю Рал, но направих всичко по силите си. Съприкосновението със смъртта при нея е по-дълбоко. То е нещо, което не мога да излекувам, и в нейния случай ми беше по-трудно да го заобиколя, за да достигна онова, което бих могла. Смъртта хвърля по-тъмна сянка върху нея.

Ричард кимна и въздъхна тежко. Даже Зед и Ничи бяха казали, че са неспособни да изтръгнат тази тъмна сила от нея, преди да се върнат в Двореца. Като се имаше предвид трудността, Сами се беше справила добре, успявайки да свърши дори това.

— Благодаря ти за всичко, което си сторила за нея. — Надяваше се то да е достатъчно, за да я опази жива, докато той намери Зед и Ничи, след което да ги върне в Двореца.

— Не забравяйте, че не съм веща в тези неща, Господарю Рал, но си мисля, че при положение, че излекувах раните й по най-добрия начин, на който към способна, и тя няма да губи повече кръв, може би й трябва просто още малко почивка, за да завърши процесът на изцеление и тя да се събуди. Вие спахте дълго време. Надявам се тя също да се пробуди, щом си отпочине. Беше ранена по-тежко от вас, така че може би се нуждае от повече сън, преди да отвори очи.

На Ричард му се искаше да вярва, че е права, но не знаеше дали просто не се самозалъгва.

— Ами останалите? Какво стана с всички ранени хора? Първо тях ли излекува?

Отговорът на Сами се забави дълго.

— Някои от тях.

Ричард вдигна поглед.

— Защо не си изцерила всички, или поне всички онези, които е можело да бъдат излекувани?

— Защото, ако не бях прекъснала, за да мога да помогна на вас, щяхте да сте мъртви. Майката Изповедник е в по-тежко състояние, понеже ужасната сянка на смъртта е много по-тъмна у нея, но вие бяхте в непосредствена опасност заради всичките рани и загубата на кръв. Имаше риск да загинете заради неща, на които можех да повлияя. Трябваше да направя избор.

Сърцето на Ричард се сви.

— Искаш да кажеш, че ти се е наложило да оставиш хора от твоя народ да умрат, за да спасиш мен?

Сами преглътна и отрони:

— Да.

Челото на Ричард се изопна от вълнение.

— Става дума за твоя народ, Сами. Защо си ги изоставила, за да се погрижиш за нас? За двама непознати?

Момичето седна на стола до него. Отпусна тежест на опрените до дребничките си бедра ръце и се залюля напред-назад, докато се чудеше как да отговори на въпроса му.

— Нямаше друг освен мен — промълви тихо накрая. — Занимавах се с онези, които можех да спася, работих възможно най-бързо, направих всичко по силите си. Някои хора щяха да умрат независимо от всичко. Знаех, че ако прекарам цялата нощ в опити да спася тях, накрая пак ще са мъртви, но заедно с другите, на които съм можела да помогна.

Много хора се нуждаеха от лечение. Нямаше да има време да се погрижа за всички, дори да не бях се заела с вас. Никога не бих успяла да спася всички.

Сега е втората нощ след нападението. Вие проспахте предишната вечер, целия вчерашен ден и почти цялата следваща нощ. Скоро ще се съмне. След като отстранихте заплахата и битката приключи, изгубихте съзнание.

Наредих да ви пренесат тук, а аз останах там и излекувах немалко хора. Ала още много се нуждаеха от помощ. Някои починаха, докато чакаха, докато се грижех за други, които според мен имаха по-голям шанс да оцелеят. Раните на някои бяха далеч отвъд моите лечителски способности. Знаех, че трябва да ги изоставя. Естер и останалите ги утешиха, доколкото могат.

През цялата нощ, докато лекувах другите хора, наглеждах вас и Майката Изповедник, за да се уверя, че състоянието ви не се е влошило и че можете да ме почакате още малко. Толкова много бяха ранени. Някои от тях не толкова лошо, така че ги оставях на хора като Естер да им помогнат с каквото могат. Аз се занимавах с по-нуждаещите се, докато можех. Ала в един момент повече не можеше да се отлага.

Трябваше да избера на кого да помогна — на вас с Майката Изповедник или на някои от останалите, които все още чакаха. Разбирах, че ако избера вас, част от онези, до които нямаше да стигна, ще умрат. Но също така знаех, че ако не направя за вас каквото мога, и двамата ще изгубите живота си още същата нощ.

Трябваше да взема решение. Избрах да ви излекувам, докато още имам време.

Ричард разтърка лицето си, измъчен от мисълта, че тя е била изправена пред подобен избор и за да спаси техния живот, е трябвало да пожертва други.

— Никога досега не ми се е налагало да вземам подобно решение — призна тя. — Майка ми не ме е учила как да правя такъв избор. Не се е случвало такова нещо. Не знам… може би тя също нямаше да знае какво да стори. Нямаше кой друг да ми каже какво да направя. Знаех само, че трябва да се справя сама.

На Ричард му се беше налагало да взема подобни опустошителни решения. Те оставяха белези, които никога не зарастват напълно.

— Реших, че трябва да излекувам вас, докато имам тази възможност — промълви накрая. — Вие спасихте много хора в онази нощ. Разбирам, че в действителност вие спасихте всички нас. Повечето хора тук щяха да бъдат избити… всички ние можеше да бъдем убити… ако вие не бяхте тук. Вие сте избраникът. Вие трябва да живеете. Като помагам на вас, помагам на много повече хора тук да оживеят, отколкото само на онези, които щях да излекувам.

Тя беше казала това за него още първия път, в който го беше видяла. Ричард се намръщи.

— Какво имаш предвид с това, че аз съм избраникът?

Сами сви неловко рамене и погледът й се отнесе нанякъде.

— Вие сте моят избраник.

Знаеше, че не това бе имала предвид. Избягваше отговора, но той не я притисна. Щеше да му сподели, когато беше готова.

— Разбирам те, Саманта.

Тя се смръщи и го погледна.

— Защо ме нарекохте така?

— Защото са ти казвали Сами, когато си била дете. Направила си много труден и зрял избор. Вече се превръщаш в жена. Позовала си се на разума си и си направила избор като истинска жена, не като момиче. Смятам, че Саманта е по-подходящо име за теб, ако не възразяваш срещу фамилиарността ми.

Лицето на Саманта грейна от гордост при това неочаквано признание.

— Благодаря ви. Господарю Рал. Винаги съм искала да ме наричат Саманта… Звучи много по-зряло… Но за всички останали винаги съм била Сами. Трудно е да си още момиче и да се мъчиш да разбереш как да се превърнеш в жена. Вие сте първият човек, който ме възприема като Саманта. Благодаря ви.

Ричард й се поклони, като просто наведе глава.

— А сега, Саманта, те моля да ми кажеш истинската причина, поради която остави други да умрат, като вместо тях излекува мен и Калан.

Тя се взря в очите му, а в изражението й ясно пролича жената, в която се превръщаше.

— Защото вие сте единственият, който може да избави всички ни.

— Мисля, че е най-добре да обясниш какво означава това.

Саманта кимна.

— И аз мисля така. Времето ни изтича. Времето на всички ни изтича.