Третото кралство

Четиридесет и първа глава

РИЧАРД СКОЧИ НА КРАКА и изтегли меча си. Добил сили от гнева на магията на острието и от своята собствена ярост, той посрещна атаката.

Първият, който му се нахвърли, беше обезглавен заради проявената дързост. Втората фигура, която скочи към него, беше на жена, също така озверяла в дивашкото си желание да впие зъби в него. Ричард я спъна и с мощен замах на меча отсече горната част на черепа й. Големият костен диск заедно с част от скалпа с проскубана коса се търкулна надолу по скалата. Докато се търкаляше нататък, се развяваха кичури коса. Ричард се извъртя встрани тъкмо навреме, за да посрещне нападението на друга жена. Още един мощен замах и острието я разпори през ребрата чак до гръбнака. Тя се свлече в краката му, а вътрешностите й се изсипаха от огромната рана. В този момент Ричард вече забиваше стоманения край на ефеса на меча в лицето на мъж. При обратното движение напред острието му прободе друг, който се опитваше да се домогне до Саманта.

После избута с крак тялото му от оръжието и същевременно протегна свободната си ръка, за да хване Саманта. Смъртно раненият човек падна назад върху скалата, стиснал раната на гърдите си, и започна да се дави в собствената си кръв.

Ричард рязко изправи Саманта на крака и я отдръпна от пътя на спусналите се към тях други двама, които посягаха да забият острите си нокти в нея. Пръстите им уловиха само празния въздух. Пропуснали шанса да я хванат, те се проснаха напред на земята. Ричард стъпи на главата на единия и размаза лицето му в твърдия гранит, като в същото време пъргаво намушка другия два пъти подред. Първият вкопчи пръсти в съсипаното си лице и започна да се гърчи в агония.

— Да вървим! — извика Ричард.

Бързината означаваше живот. Ричард не си губеше времето да упорства да влиза в битка с врага, освен ако беше крайно наложително. Вместо това, когато имаше възможност, просто се промъкваше между редиците им, за да избегне протегнатите им ръце, като дърпаше Саманта след себе си всеки път, когато кривваше рязко и неочаквано. Докато препускаше, той обезглавяваше всеки, който се приближеше твърде много, или отсичаше ръцете на онези, които се пресягаха, за да докопат него или Саманта. Нямаше желание да се изправя срещу тях, ако не се налагаше. Бяха твърде много, за да се надява, че ще ги отстрани до един. Повече го вълнуваше да успее да избяга, защото иначе рискуваше да бъде повален, което означаваше те да пленят Саманта.

Изумяваше го начинът, по който полухората се хвърляха напред, без изобщо да се замислят за безопасността си. Изглежда, почти или никак не се страхуваха от меча му, а само го избягваха от време на време, сякаш не беше нищо повече от досадна пречка, застанала на пътя им, докато се мъчат да се доберат до него. Това правеше задачата на Ричард още по-лесна. Мнозина падаха на земята с ужасяващи, зейнали рани или вече мъртви. Единственият проблем беше, че броят им наистина беше неимоверно голям.

Ричард си даваше сметка, че едничката им цел е да се доберат до човек с душа. Сякаш само това имаше значение за тях. Макар да не носеха никакви оръжия, с изключение на някой и друг нож, препасан на хълбока, който никой от тях не извади, непоколебимата им целеустременост сама по себе си ги правеше невероятно опасни. За постигането на целта си те бяха избрали за свое оръжие зъбите си.

Нападаха, ала почти не се защитаваха и кажи-речи не правеха нищо, за да избегнат смъртната заплаха, която се криеше в острието на меча му. Бяха решени да получат това, което искат. Нищо друго нямаше значение. Някои от тях успяваха да се приближат, понеже той беше твърде зает да се справи с десетките, които се оставяха да бъдат заклани. Ала стигнеше ли и до тях, те се превръщаха в лесни жертви.

Ричард им угаждаше на драго сърце. Яростта на меча жадуваше кръвта им, а гневът му беше предостатъчен да осигури мускулната сила, от която се нуждаеше острието. Той искаше само тези чудовища да стоят настрана от него и ако убийството им беше единствената възможност това да се случи, то тогава той щеше да отнема живота им в мига, в който му се нахвърлеха.

Стиснал китката на Саманта с лявата си ръка, той я влачеше като парцалена кукла насам-натам, за да я пази от грабливите ръце на полухората. Прескачаше скални върхове още в мига, в който се отвореше нищожна пролука в наплива от нашественици. Отклоняваше се наляво или надясно, за да избегне разперените им пръсти, като от време на време просто изритваше мъжете и жените от пътя си, когато това беше достатъчно. Ако отправеха по-сериозна заплаха и един ритник не стигаше, той ги посичаше с меча. Докато препускаше през гората, стъпвайки по оголени скални зъбери, той замахваше с него на една страна, като съсичаше тези там, след което го залюляваше обратно и поваляше онези от отсрещната страна, като оставяше след себе си локви кръв, издъхващи хора и трупове.

Някои от нападателите ръмжаха или крещяха в неистовото си желание да се доберат до души, или пък надаваха гневен рев, пропуснеха ли да сграбчат него или Саманта за крака. Онези, които убиваше, не издаваха почти никакъв звук, когато ги намушкваше или посичаше. Дори тези, които губеха крайник, не надаваха писъци, както би направил всеки нормален човек, получил такива тежки рани.

Щом му се удаде удобен случай, Ричард скочи от скалите на земята. Озовал се отново на по-равен терен, той се възползва от мимолетно открилата се възможност и хукна презглава. Като гледаше какво прави и накъде се насочва той, Саманта се движеше на половин крачка пред него. Разбира се, част от преследвачите им също се намираха на по-открита площ и можеха да тичат по-бързо, затова от време на време на Ричард му се налагаше да се обръща и да нанася удари на приближилите се. Понякога стигаше просто да свърне встрани, за да отклони и обърка ордата от полухора достатъчно задълго, та двамата със Саманта да смогнат да увеличат разстоянието помежду им. За нещастие, отстрани ги връхлитаха други, с които също трябваше да се справи или да избегне.

Ричард знаеше, че всяко едно негово действие трябва да бъде ефикасно. Ако не улучеше веднъж, ако тръгнеше в грешната посока или допуснеше каквато и да било друга грешка, полухората щяха да му налетят.

Все едно се опитваше да надбяга облак от разлютени хапещи мушици.

Когато хвърли поглед назад през рамо, след като беше завъртял меча и беше разсякъл лицето на внезапно изскочила пред него жена, той забеляза, че повечето от напиращите отзад се мъчат да хванат не него, а Саманта.

Тя неистово махаше с ръце в опит да направи някаква магия. Способностите й обаче, изглежда, не оказваха никакво отрицателно въздействие върху нападателите й и дори не ги забавяха. Каквото и да правеше, то явно не действаше.

Същото нещо беше разказал за нападението над полка и Хенрик. Момчето му беше обяснило, че нищо от онова, което се мъчели да направят Зед и Ничи, не предизвиквало желания резултат. Саманта изпитваше същите затруднения със своята дарба сега. Вихрушката беше най-сполучливата й до момента магия, ала тук, в гората, докато тичаха, подобно нещо нямаше да им бъде от голяма полза.

Предполагаше, че по време на битка притежаващите дарбата инстинктивно прибягват до уменията си. Ала инстинктите не й вършеха никаква работа. Така само пилееше силите си и забавяше напредването им.

Тъкмо затова Ричард беше поискал от нея да използва способностите си, за да предизвика избухването на дърветата. Магията не действаше пряко на тези полумъртви дяволски изчадия, ала работеше върху странични неща като меча му или дори камък близо до главите им. Можеха да бъдат наранени, просто не с пряка магия. Той беше поискал от нея да направи така, че дърветата да експлодират, за да разкъсат нападателите им на парчета. Смяташе, че по този начин магията би могла да им противодейства.

Ала Саманта беше опитала и не беше успяла да го стори.

На слизане от едно възвишение Ричард я вдигна във въздуха, завъртя я и я пусна на земята зад себе си, за да не му се пречка. Вече стиснал меча с две ръце, с бързи замахвания посече двама мъже и две жени, които му налетяха. Всички те се свлякоха, вкопчили пръсти в зейналите рани, за да задържат вътрешностите си да не се разпилеят навън. Ричард знаеше, че ще прекарат часове, проснати там, на земята, и да агонизират бавно, докато не издъхнат.

Когато видя, че гората се преизпълва с тълпи ръмжащи мъже и жени, които ги обграждат от всички страни, той се обърна да потърси място, което би могло да им послужи за отбранителна позиция. Защитата не е най-добрият начин да спечелиш битка, но в този момент другите възможности за изход бяха изчерпани.

Той посочи окървавения си нож.

— Там! — извика на Саманта. — Проври се между онези скали! Влез толкова навътре, че да не могат да те достигнат!

Без да подлага думите му на съмнение или да се поколебае, Саманта побърза да се промуши в тясната пролука в плетеницата от скални ридове, наизскочили от земята. Беше достатъчно дребна, та да се провре възможно най-дълбоко в тесния процеп в скалата. Ричард се надяваше тя да успее да се пъхне много навътре и поне за кратко да попадне извън обсега на всичките полухора, които се мъчеха да я сграбчат, за да му даде възможност да отблъсне най-близко стоящите от тях.

Ричард знаеше обаче, че това няма да я опази задълго. Отбранителните действия не можеха да ги спасят. Броят на прииждащите от всички страни полухора беше просто твърде голям. Беше въпрос на време някой по-дребен на ръст от тях да се промуши по-навътре в процепа в скалата и да успее да се протегне, да я хване и да я извлече навън. Ако го направеха, щяха да я разкъсат със зъби и да я изядат жива на място.

Сърцето на Ричард заби силно от страх при тази ужасяваща мисъл. Насили се да я отхвърли и вместо това се съсредоточи да измисли как да го избегне. Беше изнамерил решение как да я опази, макар и само временно. Сега трябваше да се възползва от дадения му шанс да обърне отбраната в настъпление. След като тя се беше свила в безопасност между скалите, той разполагаше поне с кратък отрязък от време да отблъсне полухората, без да му се налага в същото време да се опитва да предпазва Саманта.

Знаеше, че битката с връхлитащите ги орди няма да ги спаси, ала поне щеше да отложи неизбежното, докато се мъчи да открие по-добро решение. Просто щеше да спечели мъничко време за двама им, нищо повече. Колко точно, зависеше от него, от това колко ожесточено и свирепо ще се бори.

Вече беше очевидно, че насичането им на парчета не пораждаше и капка страх у полухората. Изглежда, не се бояха от абсолютно нищо. Целта им беше само една и не искаха нищо друго. Нямаше начин да ги надбяга, затова остана на място, поваляйки ги един след друг, без да спира.

Колкото и упорито да се мъчеше да измисли решение, не му хрумваше нищо. А и на практика нямаше никакво време за мислене. Всичките му усилия отиваха в неспирното въртене на меча, за да продължава да посича пълчищата, обкръжаващи го от всички страни.

От височината на издигнатото над земята местенце, което си беше извоювал, Ричард отприщи гнева си с пълна сила срещу тълпите, които го обграждаха отвсякъде. Използваше близките околни препятствия, като някое дърво или издатина в скалата, за да попречи на нападателите да връхлитат право върху него. Безмилостно разсичаше на парчета цели групи, които се приближаваха прекалено близо. В същото време му се налагаше да се бие над и покрай нарастващите камари от окървавени тела.

Съсредоточената на толкова тясно място битка представляваше същинска касапница. Ръце, крака, глави и други части от телата както на мъже, така и на жени, покриваха земята. Някои от повалените бяха все още живи и потрепваха от ужас и предсмъртни спазми. Скалистият рид се превърна в разноцветен гротесков колаж от вътрешности, повръщано, урина и кръв.

Докато се биеше, Ричард трябваше да внимава да не се препъне в телата или да се подхлъзне на съсирената кръв, като замахва с меча или избягва безстрашни щурмове. Навред земята беше опръскана от червен дъжд. Кръвта капеше от връхчетата на листата на най-близките дървета и се стичаше по скалите долу. Подобно на паднали червени есенни листа, по камъните бяха разпръснати отсечените пръсти на онези, които се бяха опитали да хванат острието на меча му.

Ръцете на Ричард натежаха като олово. Да въртиш меча без почивка, си беше уморително. Нямаше време да си поеме дъх. Да спре по каквато и да е причина, беше равнозначно на сигурна смърт.

Спомни си болката, която му бяха причинили мъжете, които го нападнаха, болката от ухапванията им, когато се бяха опитали да разкъсат плътта му със зъби. Този спомен, този страх, този ужас от такъв адски край, очакващ не само него, а и Саманта, вдъхна нови сили на гнева му.

Наоколо се образуваха камари от преплетени трупове или части от тела. Хората, които се спускаха в атака, се спъваха и падаха върху тях още преди да стигнат до Ричард. Други се плъзгаха в кръвта и съсиреците. Проснати на земята, те ставаха още по-лесни жертви. Докато живите се мъчеха да се изправят на крака, те се омазваха с кръвта на онези, сред които бяха паднали, и на Ричард му беше трудно да различи кои е ранил вече и е излишно да ранява отново, и кои все още могат да представляват заплаха, затова просто посичаше всички в обсега си.

Те от своя страна успяваха най-много да закрият лицето си с ръка, за да се предпазят. Това им струваше хем ръката, хем главата. Беше абсурдно лесно да убиваш такива целеустремени същества, ала накрая заради огромната си численост щяха да победят, а двамата със Саманта щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Внезапно до него долетя ужасеният писък на Саманта и той тутакси се извърна. Видя сбирщина полухора да се тълпят около процепа в скалата, надвесени над пролуката от всички посоки едновременно, и десетки ръце да се протягат да я сграбчат, за да сложат ръка на нея и да я извлекат навън.

Ричард замахна с меча в дивашко умопомрачение, съсичайки десетина ръце с един удар, сякаш цепеше просто наръч съчки. След като закла всички, които се бяха насъбрали около пролуката, той успя да види широко отворените й очи в тъмнината, а по лицето й се стичаха сълзи от ужас.

Тя умоляващо протегна разтворените си ръце към него, с молба да отиде при нея.

Видът й беше така окаян и нещастен, че едва не му се скъса сърцето.

Ричард погледна назад към пълчищата от хора, които прииждаха към него от всички посоки.

Нямаше какво да стори.

Шмугна се в скалния процеп над Саманта, за да я покрие и защити със своето тяло. Обърна се с гръб към нея. Усети как ръцете й го обгръщат и тя го придърпва плътно до себе си.

Ричард насочи меча си навън в опит да отложи неизбежното, в очакване на края.