Третото кралство

Тридесет и девета глава

МАКАР ДВАМАТА ДА СЕ придвижваха през пресечената местност възможно най-безшумно и енергично, полухората започнаха да се показват от гората. В началото бяха едва около десетина, ала съвсем скоро взеха да изскачат откъм дърветата на тълпи. Това, че бяха напуснали прикритието си, беше достатъчно притеснително, ала главоломно нарастващият им брой беше още по-страшен. Първоначалната шепа хора, с които Ричард можеше да се справи, се беше превърнала в гъмжило, което за нула време можеше да го надвие на открито.

Той си даде сметка, че двамата със Саманта няма да успеят да стигнат до гората навреме. Препускащите през разораното поле човеци щяха да ги пресрещнат, преди да са се добрали до дърветата.

Ричард не забеляза полухората да носят някакви оръжия… Приличаха на сбирщина от отрепки… Ала докато тичаха и стремително скъсяваха разстоянието, започнаха да вият като прежаднели за кръв демони. Тръпки побиха Ричард, тъй като той знаеше за какво точно копнеят.

В онзи момент не беше съвсем сигурен какво да прави. Щяха да имат по-голям шанс за оцеляване в гората, защото беше по-лесно да отблъснеш многоброен противник в ограничено пространство. На тясно място враговете не можеха да нападнат едновременно, тъй като би било прекалено трудно да обградят своята жертва. На открито за двама им със Саманта нямаше почти никаква надежда. Ревящите пълчища можеха да им се нахвърлят от всички страни едновременно. Мечът на Ричард можеше да посече само определен брой хора, и то с определена скорост. Не би могъл да възпре на открито цяла лавина врагове, спуснали се към него и Саманта.

Още повече, че тези хора бяха само донякъде човеци. Не би могъл да очаква да разсъждават като обикновен противник в битка. Като имаше предвид предупрежденията от хрониката на Наджа и онова, което беше забелязал у мъжа при кошарите, Ричард имаше основание да смята, че тези хора, ако можеше да бъдат наречени така, не се страхуват за живота си както всеки обикновен нападател, а и както всеки обикновен човек. По време на войната Ричард беше виждал вражески войски да щурмуват обезумели, без да ги е грижа за собствения им живот, ала това беше различно. Тези хора си бяха такива по природа.

Тъй като нямаше как да стигнат до гората, Ричард забави крачка и накрая спря. Погледна назад в посоката, от която бяха дошли, а после наляво и надясно. Нито една от тези възможности не беше добър избор, защото на открито нечестивите мъртъвци най-вероятно бързо щяха да ги настигнат. Щом пред очите им имаше две души, навярно нямаше да се спрат за нищо на света.

За пръв път Ричард доби представа как ли са се почувствали Зед, Ничи, Кара и останалите му приятели и войници, докато са наблюдавали как заплахата се задава към тях с вой.

Беше по-ужасяващо от всичко, с което някога се беше сблъсквал.

Саманта, вместо да изпадне в паника и да го заразпитва какво ще правят, започна да усуква ръцете си по много чудат начин. Ричард нямаше и представа какво би могла да прави. Не ги въртеше бързо, а някак с особено усърдие, сякаш местеше нещо невидимо, но много тежко.

И тогава Ричард видя как част от пръстта на полето пред тях започва да се надига от пориви на вятър, който изникна от нищото. Най-после разбра какво се мъчи да стори тя.

Създаваше вятър и го подчиняваше на волята си, предизвиквайки вихрушка.

— Можеш ли да извикаш още? — попита я той, като пресметна колко далеч е спускащата се към тях тълпа и колко време им остава, докато ги връхлети.

— Опитвам се — беше единственото, което успя да отрони тя, а ръцете й набираха скорост и се завъртаха все по-бързо.

Поривите на вятъра, които извикваше, ставаха все по-силни и стремителни и с всеки следващ напор вдигаха във въздуха още пръст. Във вихъра от прах и пръст се примесиха клечки слама и стръкчета трева, които бързо се извиваха във вихрушка.

— За жалост земята е мокра! — опита се да надвика воя на обезумелите нашественици и все по-оглушителния рев на вятъра Ричард. — Ако беше суха, щеше да се вдигне повече прах, която да ни скрие, докато смогнем да избягаме в гората! Така нямаше да разберат къде сме отишли!

Саманта вдигна поглед за миг. По блясъка на очите й и лекото изкривяване на устните, преди отново да насочи вниманието си към неотложната задача, той разбра, че в ума й се заражда идея. Започна да редува досегашните въртеливи движения с ръцете с нов камшичен тласък, сякаш захвърляше нещо.

Ричард се досети какво прави, щом започна да усеща топлината, която тя пораждаше с действията си. Хората с дарбата притежаваха способността да извличат топлина от въздуха и да я сгъстяват, така както могат да сгъстяват и самия въздух.

Не след дълго той доби усещането, че стои близо до клада. Саманта не просто завихряше вятър от въздуха, ами и извличаше топлина от него и я запращаше към земята. Ричард беше виждал други чародейки, та дори и Зед, да изсмукват топлина от въздуха и по този начин дори да предизвикват замръзването на вода. Саманта правеше същото.

Горещината беше достатъчно силна, та да обърка настъпващите орди, и в смута си те забавиха лудешкия си бяг. Някои започнаха да заслоняват очи от праха и късовете пръст, запратени към тях, а други да ги разтъркват яростно, за да отстранят мръсотията, която им пречеше да виждат.

Изведнъж сякаш настъпи обрат и съкрушителната горещина изсмука влагата от мократа земя. Тутакси, подобно на кафяви завеси, във въздуха се надигнаха огромни облаци прах.

Когато някои от полухората побягнаха настрани в опит да намерят начин да заобиколят стената от пръст, прахоляк и дребни частици, Саманта се досети за намеренията им и отново започна да усуква ръце над главата си. Горещите пориви на вятъра, заедно с всичкия прахоляк, който тя надигаше, се завихриха. Около двама им с Ричард се образува стена от прах и частици, която се въртеше все по-бързо и по-бързо, като набираше както скорост, така и още пръст, а те двамата останаха в центъра на вихрушката.

Скоро Ричард вече не виждаше нищо. Знаеше, че щом той не може да види нищо, включително и полухората, значи те също не го виждат.

Помнеше къде се намира еленовата пътечка спрямо местоположението им на полето. В ума си ясно виждаше мястото, макар то вече да беше извън полезрението му. Само за секунди беше загубил видимост както към гората, така и към обърканите полухора, които се втурваха ту насам, ту натам, за да намерят пролука в заслепяващата стена от прах и да ги хванат.

Прахолякът вече се виеше около Ричард и Саманта в шеметно високи стени, които бяха станали толкова плътни, че не оставяха ни една пролука и не допускаха светлина вътре. Във вихъра на бурята сякаш беше паднал мрак и с всеки миг ставаше все по-тъмно. Междувременно Саманта продължаваше да върти ръце над главата си, за да поддържа инерцията на вятъра.

Щом всичко пред очите на Ричард стана тъмно и неясно и той едва виждаше вдигнатата пред лицето си длан, камо ли някого от полухората, той се наведе близо до Саманта, за да може да я чуе въпреки воя на вятъра.

— Можеш ли да вървиш, докато правиш това?

Тя му хвърли поглед, очевидно потопена в напрегната съсредоточеност.

— Не знам — опита се да надвика шума тя. Изражението й обаче му подсказа, че тя самата не вярваше да е способна, макар да съзнаваше, че трябва да опита.

Беше повече от явно, че за нея беше непосилно трудно да поддържа такова концентрирано усилие. Той знаеше, че ако само се доберат до дърветата, без полухората да забележат накъде се отправят, ще имат шанс.

Внезапно го осени идея. Наведе се, приближи се до Саманта и кресна, за да надвика шума:

— Ти само продължавай да правиш каквото правиш, Саманта! Не спирай!

Воят на вятъра така се беше усилил, че той вече не чуваше рева и кръвожадните писъци на полухората.

Саманта му хвърли бегъл поглед, очевидно недоумяваше какво се кани да прави. Ала нямаше останали сили да търси отговора. Затова просто кимна.

Ричард обви ръце около кръста й и я вдигна.

— Ти само продължавай да го правиш! Не спирай! Аз ще отведа двама ни до гората!

Саманта не спираше да суче ръце, както беше във въздуха. Вятърът продължаваше да духа и да образува вихрушка от прах около тях, а Ричард надигна слабата девойка още по-високо и я намести да седне върху рамото му. Хвана я здраво за кръста, за да остане стабилна, и се затича.

Разбираше, че тя сигурно вече се изморява от усилието, ала въпреки това нито забави движенията си, нито се оплака. Не спря, а продължи да извиква завесата от прах и дребни частици, която се въртеше около тях и създаваше мощна буря, обгръщаща полето от всички страни. Ричард нямаше представа колко голяма е всъщност, ала знаеше, че ги скрива, и само това имаше значение.

Преди стената да стане непрогледна обаче, той беше видял, че това не е просто някаква изолирана малка вихрушка. Беше внушителна и обхващаше голяма територия, като забулваше цялото пълчище от полухора, които се спускаха към тях откъм дърветата.

В епицентъра на прашния вихър беше непоносимо горещо. Ричард едва дишаше от жега. Носът му се пълнеше с прахоляк и трудно си поемаше дъх. Въпреки това не забави крачка. Това беше единственият им шанс.

Тича, докато не чу как летящите парчета пръст и треви започнаха да се удрят в листата и боровите иглички на дърветата. Чу ги как шибат мокрите растения. Чу как шумата от земята се надига във вихрушката и се блъска в стволовете. Чу как големите клони плющят на вятъра. Някои от тях бяха прекършени.

Ненадейно Ричард различи еленовата пътечка и без да се бави, хукна по нея и навлезе сред дърветата, а Саманта, все така седнала на рамото му, не спираше да суче ръце и да призовава вихрушката около тях.