Третото кралство

Двадесет и девета глава

— Е, И ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО? — подкани го Саманта.

Стори му се, че тя се мъчи да звучи обнадеждено, макар вече да си беше извадила поука.

Той разтърка очи с длан и прочете последната част от хрониката на Наджа Мун с надеждата, че най-сетне ще види да се споменава нещичко за разрешаването на проблема с полухората и вдигнатите от гроба мъртъвци. Онова, което откри обаче, го обезсърчи.

— Наджа казва, че най-умните и талантливите сред магьосниците на Новия свят не успели да изнамерят начин да отстранят заплахата. Борили се с полухората и ходещите мъртъвци, дори нерядко ги побеждавали, но даже тогава неизменно губели безценни хора. Загубите за Стария свят били незначителни, тъй като тяхната численост била неизмеримо по-голяма. Освен това можели да съживят колкото си искат трупове… доста често същите онези врагове, които ние сме успели да убием… докато загубите от наша страна били прескъпи и непрекъснато пресушавали силите и възможностите на Новия свят.

Разказва, че всички те били наясно, че ако скоро не се направи нещо, за да се отстрани заплахата или поне някак да се обуздае, Новият свят, а заедно с него и самият живот, ще изгуби войната с войските на Сулакан.

Неспособни да изнамерят ефикасен начин да заличат или да противодействат на такава заплаха, казва тя, всички отчаяно затърсили решение, което не просто да ги избави от изтребление, но и да запази самия свят на живите. Накрая намерили изход, който не бил точно това, на което се надявали, но бил най-доброто, на което били способни.

В крайна сметка хората прибягнали до заклинания за притегляне, които неумолимо привлекли както мъртвите, така и полухората към това място отвъд планините, които виждаме през портала. След като завлекли всички вътре, магьосниците от Новия свят успели да затворят демоните без души зад Предел от бранителски заклинания.

— Гравитационна магия, бранителски заклинания… Никога не съм чувала за подобен род магия.

— Нито пък аз — призна Ричард. — Наджа не се впуска в подробности относно характера на тези заклинания, но ми се струва, че наименованията говорят доста красноречиво за приложенията им. Потвърждава обаче, че по този начин най-сетне успели да защитят всички от бездушните демони, пуснати на свобода сред живите.

После продължава с безкрайни извинения от името на нейния народ, задето били принудени да прехвърлят бремето на тази ужасяваща опасност на някое незнайно бъдещо поколение, ала нищо друго не могли да сторят, защото иначе Сулакан щял да спечели войната и тогава дори нямало да има бъдещи поколения.

Казва, че най-доброто, което са могли да сторят, е да издигнат стена и да съградят село, което да стои на стража, за да я наблюдава и да предупреди Магьосническия съвет за смъртната опасност, ако и когато стената рухне.

Ричард почука с пръст следващите символи.

— Това е обезпокоително. Наджа казва, че се надява дотогава Съветът на магьосниците да е изнамерил начин да унищожи заплахата веднъж завинаги.

— Е, общо взето, ни стана ясно, че това така и не се е случило — заключи Саманта. — А сега Съветът на магьосниците дори не съществува.

— Опасявам се, че си права. Тя умолява хората тук да стоят на пост, защото когато накрая Пределът се срине, съществата без души ще излязат сред живите и светът на живота отново ще бъде изложен на риск.

Ричард се приближи леко, за да огледа по-внимателно следващия символ.

— Казва, че е важно да се помни, че полухората ще подгонят родените с дарбата.

— Хората с дарбата? — смръщи се Саманта. — Преди беше казала, че дарбата няма влияние над тези ходещи мъртъвци и полумъртвите дяволски изчадия, така че защо им е да си правят труда да ги преследват?

Ричард поклати глава.

— Не знам. Не е обяснено.

При мисълта за това какво се беше случило с войниците от Първа гвардейска рота и приятелите му, едва успяваше да обуздае гнева си да не изригне. Не можеше да си позволи да чака повече. Трябваше да узнае каквото може от разказа на Наджа, но времето му изтичаше.

Саманта продължаваше да се мръщи умислено.

— Но защо полухората ще търсят родените с дарбата? Разбирам, че в лудостта си те биха желали да си присвоят нечия душа, колкото и безумна да е тази идея, но защо им е да преследват притежаващите дарбата?

Ричард въздъхна подразнено и огледа повторно редовете от символи.

— Не се казва. Може би си мислят, че те притежават способността да им дадат души. — Той изгледа Саманта с крайчеца на окото си. — А може би тези полухора, водени от умопомрачението и фикс идеята да се сдобият с душа, вярват, че в душите на родените с дарбата се крие нещо изключително. Може би си мислят, че е по-лесно да я заграбят, или дори вярват, че ако придобият такава душа, заедно с нея ще обладаят и дарбата.