Третото кралство

Седемдесет и седма глава

КОГАТО НАЙ-СЕТНЕ СЕ ИЗМЪКНАХА от пещерите и подземните тунели и изскочиха на повърхността сред тъмните заострени каменни колони, денят вече преваляше. Бяха надвиснали тежки сиви облаци, от които скалните зъбери приличаха на наобиколили ги от всички страни сенчести духове. Въпреки това след непрогледната тъма в тунелите сумрачната дневна светлина дразнеше очите им. Тишината също беше тягостна.

Ала бе мимолетна.

С дивашки рев от всевъзможни отвори в скалата изхвърчаха шун-тук. Бяха възбудени от миризмата на кръв и плячката пред очите им. Смъртоносният огън, който Зед беше отприщил в тунела, само ги беше забавил. Той не притежаваше достатъчно мощ да достигне до всичките му разклонения и тълпите полухора, които бяха по петите им.

Те копнееха за хора с души. Нищо не можеше да ги спре.

Изникваха от места в скалата, за които Ричард дори не подозираше, че са пещери. Втурваха се навън в чезнещия ден — ревящи, прегладнели орди, които изригваха иззад канарите и постоянно заливаха каменните зъбери на талази.

Там, на откритото, Ричард видя тълпите полумъртви дяволски изчадия да се задават от почти всички посоки и разбра, че опитат ли се да избягат, онези ще ги застигнат и прегазят. Той рязко спря.

В същия момент сграбчи Кара за китката и я изтласка зад себе си, да не му се пречка. Бурният кипеж на магията на меча бушуваше в него и му повеляваше да нападне.

Сега беше негов ред да освободи безмилостния си глад за кръв.

Застана лице в лице с шун-тук, след което отприщи смъртоносния си гняв, своя собствен и този на меча, срещу изпоцапаните с бяла прах фигури, които налитаха към него с разтеглени устни и оголени зъби. Връхлитаха го от всички посоки.

Острието му посрещна озъбените лица, разбивайки черепите на онези, които се спускаха право към него. Всеки негов замах трошеше кости или отсичаше нечия глава. Кости, мозък и кръв пръскаха по скалите около Ричард, докато той въртеше меча безспир. Кръвта се лееше като черен дъжд.

Десетки шун-тук падаха съсечени. Обезглавени тела или тела, останали само с долната част от главата си, се олюляваха и се строполяваха на земята.

Ричард се потопи в бурята от ярост, която бушуваше в него. Предаде й се напълно, без да се опитва да я обуздае или да се въздържа. Единственото му желание беше да избие тези бездушни чудовища. Острието копнееше за кръв дори повече от него и той на драго сърце му угаждаше. Искаше да получи кръвта на тези животни повече, отколкото искаше да опази живота си.

Отдаде се на нуждата да убива, на негодуванието срещу участта на Бен и на много други като него. С всеки повален труп копнееше за смъртта на още повече от тях. Гладът му никога нямаше да се засити, ако дори един-единствен получовек останеше жив.

Докато той избиваше мъже и жени в единия край, полухората решиха, че им се удава възможност да се доберат до него от другата страна и да го повалят. Ричард ги остави да се приближат, след което се извъртя и съсече двама от тях с един замах. Останали без тела крака се подгънаха и свлякоха на земята. Туловища, ръсещи вътрешности и кръв, тупнаха тежко. Отсечените боядисани глави на други като тях глухо се блъскаха в скалите и се пукаха от жестокия рязък удар. Сред бъркотията от окървавени крайници празните погледи на почернени с боя очи гледаха в нищото.

Ричард крещеше от ярост и въртеше меча, а намацаните фигури рухваха безжизнени на земята покрай него кой без глава, кой без ръка.

Не се мъчеше да избяга, да им се изплъзне. Нямаше измъкване. Да убива беше единствената възможност.

Отстояваше позицията си и ги избиваше в мига, в който му се нахвърлеха, докато накрая не се струпаха толкова много тела, че се наложи да се отдръпне от камарата проснати трупове и отсечени крайници, за да може да продължи да се бие. По каменистата земя се стичаха съсиреци от разполовените туловища. Всичко беше покрито с кръв. Там, където преди се виждаха бледите, натрити с пепел силуети на полухората, сега лъщяха единствено мокри червени останки.

Препуснали безразсъдно напред, много от шун-тук се подхлъзваха в кръвта и съсиреците и се пльосваха на земята. Ричард пронизваше отвисоко гърчещите се в локвите кръв от мъртъвците същества, които се опитваха да го сграбчат.

Онези, които се хвърляха към него, падаха или мъртви, или в предсмъртна агония в мига, в който го достигнеха, присъединявайки се към вече струпалите се тела около него.

Това не беше умел бой, нито зловещо изящен танц със смъртта. Липсваше ловко кръстосване на шпаги, липсваше изкусно отбягване на удари и контраатакуване.

Напротив, това беше яростна, дивашка, кървава касапница, нито повече, нито по-малко.

Недалеч от него, стиснала незнайно откъде изнамерени ножове в двете си ръце, Кара се биеше с плашеща за гледане брутална свирепост. Ричард добре разбираше стръвната й ярост.

Обикновено я виждаше в битка с Агиела й, ала сега той нямаше да подейства, тъй като и неговата дарба не действаше. Дарбата вдъхваше сила на тяхната връзка, а без нея оръжието й лежеше безжизнено в ръката й, затова го бе заменила с двата ножа. С тях сееше не по-малко смърт, отколкото с Агиела. Ако не друго, в този момент тя сякаш ги предпочиташе заради безспорното им разкъсващо действие — живо свидетелство за силата на гнева й.

Зад него войниците от Първа гвардейска рота се биеха със същото зловещо ожесточение в стремежа си да отмъстят за убийството на своя генерал, водач, когото всички почитаха и обичаха. Те бяха елитът на д‘харанските войски, най-смъртоносните бойци, и в този ден достойно доказваха способностите си.

По начина, по който се биеха, Ричард виждаше, че те не се борят за живота си. Чисто и просто търсеха възмездие. Отмъщението на Първа гвардейска рота представляваше впечатляваща гледка.

При все това, колкото и ожесточено да се бореха, някои от войниците бяха пометени от наплива от виещи полухора. Ричард видя как падат под напора на десетки полумъртви дяволски изчадия, които като обезумели ги разкъсваха с оголени зъби.

Зад тях, зад полето на смъртта непосредствено около Ричард, осеяно със стотици трупове и агонизиращи полухора, Зед и Ничи разгръщаха мощта на дарбата си с гибелна ефективност.

Някъде в далечината, в периферията на вилнеещата битка, се чуваше свистящият рев на магьоснически огън, който профучаваше през мрачното небе, озаряваше каменните остриета с яркия си жълто-оранжев блясък и се приземяваше с трясък по полухората, докато те изскачаха от скалите. Стотици се превръщаха в пепел още преди да успеят да се включат в битката. Ала колкото и диваци да измираха, на тяхно място навън се изливаха още повече.

Ричард чуваше как каменни колони се сгромолясват върху нацапаните с креда фигури, когато огромните скални остриета се катурваха сред тях, без съмнение повалени от Ничи или от Саманта и майка й. Канарите смазваха мнозина от тях наведнъж. Огромни скални блокове и отломки от пречупените остриета рухваха и се стоварваха на земята, премазвайки безпомощните шун-тук, преди да успеят да избягат.

Земята се тресеше както от оглушителните взривове на магьосническия огън, така и от пукота на трошащите се каменни кули. Раздробяването на масивните скални отломки при удара в земята звучеше като буреносен гръм.

Ала ревът на магьосническия огън, взривният пукот на вдигнатите във въздуха скали, виковете на войниците и писъците на смъртно ранените за Ричард звучаха просто като глух екот някъде дълбоко в съзнанието му.

Вниманието му беше насочено към вълните от натрити с креда бели фигури, които го връхлитаха, за да отнемат душата му. Тези полухора очевидно се стремяха да се домогнат точно до него, а не до останалите. Знаеха, че именно неговата кръв беше върнала към живота техния крал. Искаха тази кръв. Искаха душата му за себе си.

Ричард нямаше нищо против. Радваше се, че го атакуват с такова настървение, че искат него, а не другите. Това му даваше възможност да убие още повече.

Макар да беше останал без дъх и ръцете му да бяха неимоверно изтощени, той дори за миг не спря да ги избива още щом го връхлитаха. Не намаляваше темпото. Дори напротив, гневът му набираше сили и се хранеше от отприщената ярост на меча. Тя подклаждаше неговата собствена и го правеше още по-смъртоносен, изостряше нуждата му да убива. Беше се потопил в свой собствен свят, напълно съсредоточен в задачата си.

И все пак дълбоко в съзнанието си усещаше, че няма да издържи още дълго. Просто към него неспирно се спускаха прекалено много изчадия. Изглежда, нямаше как да ги победи. Числеността им беше съкрушителна.

И тогава на сумрачната светлина Ричард видя как сред полухората от скалите най-сетне започват да се измъкват тромавите силуети на ходещите мъртъвци.