Третото кралство

Четиридесета глава

ЩОМ СЕ ШМУГНА СРЕД дърветата, на Ричард му се наложи да свали Саманта от рамото си, от страх да не й разбие главата в някой клон или да счупи нежното й, тънко вратле. Намести я до десния си хълбок и я приклещи с ръка. Докато препускаше по еленовата пътека, и на него му се налагаше да се привежда, за да не се удари в някой по-нисък клон или вейка, надвесени над подобния на тунел проход. Подобно на други еленови пътеки, по които беше минавал, и тази не беше много висока, но пък за сметка на това беше достатъчно широка. Докато тичаше, през ръцете го шибаха приведени тук-там тънки клонки.

Саманта най-сетне прекрати неистовото си ръкомахане. Тя се свлече, задъхана от изтощение. Ричард виждаше, че това въртене и вършеене на ръцете е изпило силите й до последната капчица.

Сега вече разчитаха на него да ги измъкне от ордите полухора, които бяха по петите им. Не вярваше да са видели в каква посока е избягал, ала си мислеше, че навярно ще се досетят, че се е насочил към гората. Очакваше да изникнат всеки момент.

През мъглявите очертания на клоните, шубраците и зеленината, покрай които профучаваше, Ричард мярна един от получовеците. Беше по-добре облечен от онзи, когото беше обезглавил, но не много. В мига, в който забеляза Ричард и Саманта, той се спусна към тях отляво. Като се приближи, оголи зъби. Ричард видя, че няколко от тях липсват. Човекът започна да трака с челюсти, изгарящ от нетърпение да се домогне до плът и да я разкъса.

Без да губи време, още щом онзи се приближи достатъчно, Ричард го сграбчи за врата и използва инерцията му, за да го блъсне напред. По-едър от самотния си нападател и вече политнал напред, Ричард засили човека, подхванал Саманта с дясната си ръка като го буташе толкова бързо, че едва ли не го вдигна във въздуха.

Като стигнаха до някакво дърво, Ричард удари с все сила главата на мъжа в дебелия ствол току в края на един изсъхнал прекършен клон, който се заби право в лицето му. Ударът беше толкова силен, че Ричард усети как главата се пръсва като разбит в камък пъпеш. С плавно движение той пусна тялото в мига, в който то срещна дървото, и продължи да тича. Един нападател по-малко зад гърба им.

Като измина още малко разстояние, Ричард спря, за да се ослуша дали някой не ги следва по петите. Помъчи се да си поеме въздух и набързо прецени положението. Опита се да диша колкото се може по-безшумно, за да чува по-добре. Саманта бутна ръката му, понеже искаше да слезе, така че той леко я пусна на земята.

Момичето се наведе напред и сложи ръце на коленете си, а гъстата черна коса закри лицето й. Тя също едва си поемаше дъх, изтощена от усилието да предизвика вихрушката.

— Онова, което направи там, беше великолепно — прошепна й Ричард.

Борейки се да си поеме въздух, тя успя само да кимне. Ричард я остави да си отдъхне и се заслуша за шумове, подсказващи, че полухората ги преследват ожесточено.

И тогава в далечината той чу звука от погрома, който те оставяха след себе си в гората, настъпвайки към него и Саманта. Сякаш стотици хора щурмуваха. Макар още да бяха доста далеч, не след дълго щяха да догонят плячката си.

— Можеш ли да тичаш, или да те нося? — попита Ричард.

Тя му отговори, като просто го сграбчи за ръката и изхвърча напред. Ричард хукна, бързо я изпревари и кажи-речи я затегли след себе си, препускайки по еленовата пътечка. Щом веднъж страхът надделя над изтощението й, тя без проблем го настигна и затича редом с него. Пътеката лъкатушеше напосоки и се провираше между дървета, стръмни ридове и урви, така че не се натъкнаха на никакви пречки. Липсата на препятствия позволяваше на Ричард да се движи по криволичещата пътека с бързи темпове.

Колкото и голямо разстояние да беше изминал обаче, полухората сякаш продължаваха да прииждат и да приближават все повече с всеки изминал миг. Забеляза, че макар да настъпват предимно от дясната страна на пътеката, по която те се движеха, имаше и такива, които идваха отзад, откъм полето.

Ричард знаеше, че трябва да стори нещо, за да ги забави, така че двамата със Саманта да успеят да се измъкнат от погледите им. Само че изобщо не му хрумваше какво би могло да е то. Той беше сам, а по звука съдеше, че ги преследват стотици. Знаеше, че в гората би могъл да отбива атаките им за известно време, ала ако наистина бяха толкова много на брой, в крайна сметка щеше да загуби битката.

— Откъде знаеше как да направиш онова нещо? — попита той Саманта.

— Майка ме научи на номера с вятъра — отвърна тя, задъхвайки се, тъй като понякога той я издърпваше за ръката и я прехвърляше през някои по-стръмни участъци.

— Ами топлината, с която изсуши почвата?

— Не зная. Сигурно съм го изсмукала от пръстите си от отчаяние.

Ричард й се усмихна.

— Сътворила си магия?

Тя му върна усмивката, задъхана.

— Май е така.

— Е, знаеш ли тогава някакви магически номера, с които да ги забавим, за да се измъкнем и да изчезнем в гората?

— Съжалявам, Господарю Рал, но не знам какво още да сторя.

Ричард кимна и забърза напред. Дърветата около тях ставаха все по-големи и раздалечени едно от друго, а в същото време по земята се срещаха по-малко шубраци, тъй като ниската растителност не вирее на по-сенчести места. Слънцето като че ли поначало изключително рядко огряваше Печалните територии, ала притихналата земя под исполинските борове беше още по-мрачна.

Въпреки че им беше по-лесно да тичат така, проблемът беше, че колкото по-разредена ставаше гората, толкова по-лесно щяха да бъдат забелязани.

Само че Ричард ги видя пръв. Зърна десет-дванайсет получовеци в парцаливи дрехи да препускат през гората, като ловко избягват дърветата, прескачат камъни и гнили дънери и неотклонно се движат така, че да препречат пътя на бегълците. Колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-открита в ниската си част ставаше тя. Там огромните борове нямаха клони. Масивните им стволове се извисяваха насред покривало от папрат, досами поточета и сред открити скални тераси. Колкото по-нататък отиваха Ричард и Саманта, толкова по-скалиста ставаше земята, а дърветата — по-дебели.

За да продължат да напредват, Ричард трябваше да се катери по изникващите през шумата скални блокове и ридове. Проблемът беше, че докато теренът забавяше него, полухората, все още на по-равна земя, можеха да тичат по-бързо и да скъсят разстоянието.

Имаше и нещо друго обаче — те тичаха презглава, в пълно неведение, водени единствено от безумната потребност да погълнат душа. Ричард видя как един от тях се заби в дънера на дърво, рикошира и се строполи на земята. Друг се препъна, докато прескачаше пън. После не се надигна от храстите. Клон пресрещна гърлото на трети. Краката му полетяха във въздуха и той тупна тежко по гръб върху някаква скала. Всеки втори препускащ човек току стъпваше в дупка или се спъваше в прекършен клон и си чупеше крака.

Ала на мястото на падналия сякаш изникваха дузина други, които се включваха в гонитбата.

Като обезумял, Ричард се мъчеше да измисли начин да ги забави или да увеличи разстоянието помежду им, за да могат двамата със Саманта да изчезнат в непроходимата гора. Не му хрумваше как да възпре толкова много хора. Номерът с вятъра, който така успешно беше използвала Саманта насред откритото поле, нямаше да проработи в гората. Можеше да предизвика неприятности и да отклони вниманието им, ала не би могъл да попречи на преследвачите им.

Внезапно нещо му дойде наум. Погледна към Саманта, която тичаше до него. Правеше по две-три стъпки, за да насмогне на неговите широки крачки, и сякаш прелиташе над земята, а понякога наистина не я докосваше, защото той я надигаше над някое препятствие, докато търчаха през гората.

— Онова, което направи с топлината, за да изсушиш почвата и да създадеш прахоляк… Как го направи?

— Просто извлякох топлината от въздуха — каза тя, леко озадачена от въпроса. — Беше доста просто.

— Майка ти ли те научи да събираш топлината по този начин? Тя ли ти показа как да нагорещяваш разни неща?

Саманта направи физиономия.

— Не зная. Може би донякъде. Учеше ме на много неща, докато растях. Не непременно на знания, а на обикновени дреболии, като например да извлечеш топлината от въздуха и да я сложиш някъде другаде.

— А научи ли те как да затопляш камъни, за да се грееш в студените нощи?

Въпреки че тичаше и едва си поемаше дъх, Саманта се усмихна.

— Да. Когато бях малка, тя правеше това и пъхаше топлите камъни в леглото ми. После ми показа как става, така че някой ден да мога да го правя за своите деца.

— Значи, знаеш как да влагаш топлината от въздуха в други предмети? Можеш да я насочваш?

Когато той се обърна да я погледне, тя кимна, учудена накъде бие.

Ричард се сниши зад продълговат рид, завличайки и нея. Хвана я през кръста, придърпа я надолу и я скри зад другия край на скалата. После сам приклекна и извърна лицето й към себе си, за да се увери, че го слуша внимателно.

— Учила ли те е някога как да караш дървета да избухват?

Саманта се намръщи.

— Да карам дървета да избухват ли? Шегувате ли се?

— Не, виждал съм други да го правят. Особено по време на война. Магьосници, че дори и чародейки, съсредоточават топлината, която насъбират, почти както го направи ти, за да изсушиш почвата. Само че после я тласкат към точка във вътрешността на ствола на някое дърво, както когато искаш да затоплиш камък. Щом съсредоточат достатъчно количество топлина и температурата стане много висока, соковете на дървото мигновено завират и се изпаряват. Това се случва така бързо и внезапно, че в мига, в който соковете се превърнат в пара, дънерът се взривява.

Тя остана с отворена уста.

— Наистина ли?

— Наистина. Хвърчащите трески и отломки повалят всички хора наоколо. Разкъсват ги на парчета. Способни са да възпрат дори разгърнат войскови строй и в миг да смажат неудържим щурм.

— Ама аз не знам как да направя подобно нещо.

Ричард надникна над ръба на скалата, след което се приведе ниско, близо до нея.

— Ще трябва бързо да се научиш. Това може би е единственият ни шанс да се спасим. — Ричард внимателно надигна глава и посочи в далечината. — Виждаш ли, ето там има няколко мъже, които се спряха, за да разберат къде сме отишли?

Тя надникна над ръба.

— Да, виждам ги.

Ричард сложи ръка на главата й и я избута надолу, за да не я забележат онези.

— Опитай се да събереш топлина и да я насочиш в дънера на онова дърво до тях. Виж дали ще успееш да я съсредоточиш много бързо. Ако стане, ако го направиш достатъчно бързо, и то с достатъчно голяма сила, ще накараш дървото да избухне. Виждал съм го, Саманта. Знам, че е възможно. Трябва да опиташ.

Тя стисна за миг устни, след което отново надникна над скалата. Пое дълбоко дъх и постави ръце върху нея, като разпери длани към дървото.

Присви очи от усилие, а пръстите й затрепериха.

Най-сетне дъхът, който не смееше да пусне, излезе от дробовете й в неудържим порив.

— Съжалявам, Господарю Рал, но не мога да го направя. Просто не мога.

Ричард също въздъхна разочаровано, ала накрая кимна.

— Знам, че направи всичко по…

Внезапно някакъв мъж се хвърли от върха на скалата зад тях. Ричард сграбчи изпокъсаните му дрехи, щом онзи полетя към тях, и се възползва от инерцията му, за да го преметне през ръба на терасата.

Докато той се претъркулваше нататък, още трима изникнаха на върха на скалата.